Джудит Гулд
Никога достатъчно богати (37)

36

Страх и ненавист се ширеха по Второ авеню. На Четиринадесета улица имаше червена светлина. Това не го спря.

Снейк просто премина на червено. С големия, мощен мотоциклет „Харли“ той извърши нарушение, като зави по Четиринадесета улица и тръгна в западна посока. Воините на Сатаната не се придържаха към закона и реда — демонстрираха само превъзходството на белите.

Той караше бавно — произведеният в Уисконсин мотор бумтеше ритмично. Коли профучаваха край него и той усещаше върху себе си въздушните вълни, предизвикани от тях. Беше напълно безгрижен. Не бързаше. Какво от това, че бедните фукльовци, затворени в тенекиените си кутии като картини, го задминаваха; това не го дразнеше. Ако само подаде газ, той можеше да остави всички зад себе си в облак от син дим.

Тази възможност му доставяше специално удоволствие и при бавно движение.

Кола, пълна с тийнейджъри го настигна по лявата лента и се движеше успоредно с него.

Той ги огледа и се усмихна. Едно момиче от задната седалка улови погледа му.

Той й духна въздушна целувка.

Нейното тщеславие не я прие. Засегната, тя високомерно повдигна брадичката и обърна хубавото си лице настрана.

— Добре, направи го и на другите, кучко! — промърмори Снейк, като й показа среден пръст.

Колата увеличи скоростта си и мина край него.

— Искаш да се изфукаш, негоднико? Така ли? — засмя се Снейк на шофьора. — Добре, опитай се, задник такъв!

Той даде газ. Внезапното увеличение на скоростта го изпълни с радост и вятърът обрули очите му, когато големият мотоциклет без усилие профуча край колата.

Той погледна назад през рамо. Изведнъж бе привлякъл вниманието им. Веднага.

Сега премина на първа скорост и продължи бавния си ход. После, момент преди колата да го изпревари, отново даде газ и предното колело се вдигна във въздуха.

Резултатът бе страхотен. Предното колело се издигаше впечатляващо по протежение на половината от разстоянието между двете пресечки, като премина край Университета, преди да го приземи плавно, като нежна целувка.

Това бе истински подвиг.

Шофьорът на колата, начумерен от превъзходството на Снейк, гневно изскърца със задните гуми и внезапно зави наляво по Пето авеню. Колата изчезна.

Снейк шумно се засмя и протегна краката си напред, като стъпи с ботите си върху предния щит.

Като се движеше по Шесто авеню, той трябваше да намали скоростта. Пред него жълтата светлина тъкмо премина в червена и потокът от коли забави ход и спря.

Изведнъж твърдите му светлокафяви очи трепнаха от удоволствие.

Отпред, точно до пешеходната пътека, той видя светлочервен Ферари, блестящ като полирана ябълка.

Усети възбудата в слабините си.

— Добре, какво си мислиш? — каза той на себе си. — Някое лайно сигурно си смята, че е кой знае какво?

Устните на Снейк се изкривиха пред възможността за предизвикателство. От дълго време не бе изпитвал удоволствието от рисковано надбягване.

От опит знаеше, че в скъпа, спортна кола не можеше да няма наперено хитро момиче на предната седалка.

Може би ще може да му покаже какво значи истинско мъжко каране.

Били Доун се смрази на мястото си в момента, когато характерното бумтене на мотора на приближаващия се „Харли Дейвидсън“ изпълни въздуха. Тя грабна ръката на Дънкан с такава сила, че той усети ноктите й да се забиват през ръкава му. Тогава силната светлина от единичен фар проникна през задното стъкло във вътрешността на колата, като от търсещ прожектор, преди да се отклони настрана.

Силният шум от мотора намаля и се превърна в тихо, заплашително ръмжене, когато мотоциклетът се придвижи до предната врата.

Дънкан усети голямата уплаха на Били.

— Били, всичко е наред.

Но тя знаеше по-добре. Даже гледайки напред, знаеше на кого е този мотоциклет. От годините, прекарани на задната седалка на мотоциклета като момичето на Снейк, тя познаваше всеки шум от мотора толкова добре, колкото дългогодишните обитатели на една къща познаваха всяко нейно проскърцване и шепот.

— Докторе — простена тя — докторе, това е той! Знам, че е той. О, за бога, докторе…

— Скъпа — започна той, — това е просто един мотоциклет…

— Това е неговият мотоциклет!

Тя потръпна, когато ръмженето на мотоциклета „Харли“ изведнъж проглуши ушите й, после намаля, пак се усили, пак намаля. Мотоциклетистът даваше газ. Време за шоу — предизвикателство за надбягване.

Дънкан трябваше да говори на висок глас, за да може да се чуе сред шума от мотоциклета.

— Скъпа, може би, ако ти просто…

Ръмженето на мотора утихна и изведнъж се почука на нейния прозорец.

Тя изписка.

Чукането продължи.

Главата й се обърна като по своя собствена воля и тя погледна навън.

Отвори уста, шокирана.

Колко добре познаваше този огромен, пещерен човек, тази дълга, мръсна, черна коса, тази рошава, мазна брада, тези устни, постоянно изкривени в безмилостна усмивка. Колко добре познаваше също блясъка от злато от ухото и ноздрата му, никеловия блясък на всичките тези отвратителни джунджурии, железни кръстове и свастики по костюма му „Деним“, както и мощните юмруци със сребърни пръстени.

За момент те просто се гледаха един друг през деликатната бариера на стъклото — Били Доун със страх, Снейк с отворена от изненада уста.

Шърл? Тя видя как устните му изговориха предишното й име; после кривогледите му малки, жълти очи рязко се втвърдиха. Спомни си бягството й от клуба, без съмнение — как безстрашната Олимпия я беше спасила. И преди всичко, как тя прекъсна груповото изнасилване, като се подигра с тях, преди да се измъкне с плячката.

Цялата бе изпаднала в ужас. Ако имаше нещо, с което един воин на Сатаната не би се примирил, това беше някой да надделее над него. Тази жена не можеше да бъде извинена за това, което беше направила. По никакъв начин. Трябва да бъде наказана с… какво?

Тя не искаше да знае.

Първоначалната изненада на Снейк премина в ярост. Той хвана дръжката на вратата — тя беше заключена. Слава богу.

Но дали това ще го възпре? Или ще го провокира?

Неочаквано той започна да удря с юмрук върху стъклото. То трепереше под ударите, но все още издържаше.

Той удари по-силно, този път с огромните пръстени, които не бяха покрити от ръкавиците му без пръсти.

С остро скърцане полимерното стъкло се напука и заприлича на замазано парче лед.

— Докторе! — изписка тя, като се хвана за главата. — Докторе, направи нещо! Дай газ!

Настоятелната й молба предизвика моментална реакция у Дънкан Купър. Нямаше го внимателният хирург със сдържания му маниер пред болничното легло. Този Дънкан Купър бе Марио Андреоти и Ийвъл Нивъл, взети заедно. Без да обръща внимание на потока от идващите отляво коли, той включи на първа скорост и натисна педала за газта до пода. Широките гуми просъскаха по асфалта, задната част на колата подскочи и те се понесоха напред. Като завъртя волана рязко първо наляво, после надясно, той се вмъкна между другите коли, намери пролука и бързо се промъкна напред.

Свистяха клаксони, скърцаха спирачки и се чу ужасен шум като от стрелба, когато две коли връхлетяха една върху друга.

Дънкан нямаше намерение да спре заради инцидента, който бе причинил. Не, в присъствието на този безотговорен мотоциклетист, готов да се вмъкне в колата и да отвлече Били в някаква градска бърлога. Той направи рязък завой надясно и пое по „Шесто авеню“, като от първа мина на четвърта скорост.

Бррр! — изръмжа моторът под капака и те полетяха напред. Без да се съобразяват с червените светлини, като заобикаляха колите по кръстовищата, те се движеха със скоростта на куршум.

Снейк винаги ще ме преследва! — мислеше Били, като гледаше напред, стъписана от ужас. Никога няма да бъда в безопасност! Докато е жив!

До нея Дънкан погледна в огледалото за обратно виждане и видя бързо приближаващия се блестящ, единичен фар. Той прехапа устни. По дяволите! Всичките маневри отидоха напразно.

Снейк ги следваше.

Преследването продължаваше.