Вартоломей Кузмов
Мило Дневниче (51)

30.05

Открихме леговището му! Най-после! След години търсене открихме леговището му! Всичко се случи благодарение на поредната и явно последна двайсет и трета жертва! Петренко бе толкова щастлив, че я кръсти „Жана Д’Арк“. Каза, че е преминала през огъня, който е оставил следи по тялото й. После през — Ада, леговището на Клюна и въпреки всичко се е върнала, за да извърши революция в разследването ни. Аз не бих се изразил толкова силно, но е прав.

За първи път хората са я забелязали да се движи с маска на лицето по Дъгата — главната търговска улица в града. Вървяла е устремено по нея, когато колеги са опитали да я спрат, не се е подчинила, а продължила напред. В крайна сметка са я вкарали в една патрулна кола и са я докарали в управлението.

С Георги дойдохме малко след това. Петренко вече беше на мястото и ни посрещна на портала. Каза, че поведението й е много странно. Трепанирана е, но се държала много агресивно, особено когато я затворили в една от стаите. Драскала по вратата, опитала да излезе през прозореца, но не успяла заради решетките. Травеститът се държи коренно различно — спокоен е и реагира само на музика. Жени също, като изключим яростта й от моето присъствие.

С Петренко стояхме отстрани в коридора, а Георги внимателно отвори вратата. В момента, в който го направи, Жана Д’Арк го блъсна и излезе. Огледа се, за да се ориентира накъде да тръгне и в този момент очите ни се срещнаха. Имах чувството, че съм виждал тези очи, че съм се взирал в тях дълго време. По всичко личеше, че и те ме познаваха отнякъде. Приближи до мен, хвана ме за ръка и ме поведе. Спогледахме се с Георги и Петренко, тръгнаха след нас.

Излязохме от управлението и тръгнахме към центъра на града, прекосихме го и се отправихме към моя квартал. Когато наближихме блока ми с Петренко се спогледахме. Да не би Клюнът да ми е съсед? Подминахме го и продължихме. След общо час и половина ходене стигнахме до изоставената болница, която се намира в далечния край на квартала.

Жана уверено продължи през портала, който преди е бил използван за вход на линейките. Пазеха го десетина кучета, които с див лай се затичаха към нас. Когато видяха Жана спряха и заръмжаха срещу Петренко и Георги. Заобиколихме централната сграда на болницата и влязохме в една по-малка, намираща се във вътрешния й двор. Състоянието й бе като на изоставена от повече от трийсет години сграда.

Жана ни поведе по стълбището към приземния етаж. „Всяко мое приключение завършва в моргата“, обади се Петренко. Точно там се оказахме. Жана застана до един голям шкаф и зачака. Започнахме да оглеждаме конструкцията. Петренко се наведе и погледна отдолу, видя резе. Издърпа го, започнахме да бутаме шкафа, след известно време разбрахме, че трябва да го издърпаме. Зад него открихме врата на бункер. Тя се отвори изключително плавно и тихо. Забелязахме гумени уплътнения, сложени допълнително на резетата. Явно целта им е била да заглушават тракането от затварянето им.

Жана слезе по стълбището, което водеше надолу към друга врата. Аз бях единственият, който носи пистолет, извадих го и започнах да слизам. Петренко ме спря и ми даде фенерче за всеки случай. Имаше вероятност Клюнът да е заложил капани по стълбището. Оказа се чисто. Петренко и Георги се въоръжиха като отчупиха крачета от столове. Завъртях колелото на резетата и на втората врата, леко започнах да я отварям. В този момент Жана я бутна силно и влезе вътре.

Няколко неонови лампи премигнаха и светнаха. Залепихме се до стената, не знаехме какво да очакваме. Бавно влязохме вътре. В централната зала на бункера нямаше никого. Жана също бе изчезнала някъде. Мястото беше подредено, боядисано, на няколко места имаше тонколони. По средата на едната стена имаше мивка, а към чешмата бе свързан маркуч, прилежно навит на пода. Срещу нея имаше няколко врати. Налична бе и импровизирана кухня.

Започнах да проверявам всяка стая по отделно. Във всички мебелировката се състоеше от легло и стол, само в две имаше и тонколони. В една от тях, седнала на стола заварихме Жана. Тя ме гледаше с очакване. След като се убедихме, че всичко е чисто, извикахме оперативната група и екип криминалисти.

Започнахме да изучаваме помещенията. Открихме инструментите за трепанация, лекарствата и химикалите, които Клюнът е използвал, за да дрогира жертвите. Докато ги разглеждаше, Петренко няколко пъти се плесна по челото с думите „Колко съм прост!“ и „Как не съм се сетил!“.

Оказа се, че всичко се продава в свободен достъп и дори не са нужни рецепти, за да бъде купено. Намерихме и фризер, в който се съхраняваха вакуумирани парчета месо и органи. Бяха надписани като „Месо 1 — А“, „Месо 1 — B“ и т.н. Номерацията стигаше до двайсет, а общият брой на пакетите беше над шейсет. Имаше всякакви органи, включително и мозък, който бе поставен в буркан, най-вероятно с физиологичен разтвор.

В един от шкафовете намерихме USB памети. На едната има снимки на жертвите, а на другата големи видеофайлове. Бяха много странни — имаше сериали, порнография, реклами, клипове на компютърни игри и други неща. Всички бяха монтирани заедно. Петренко предположи, че Клюнът си е направил измислена телевизия, с която е забавлявал жертвите. Липсваха само маски, както и каквито и да е други следи от него — нямаше нито дневник, нито записки, нито телефон. Това е странно.

Обикновено убийците, които подхождат толкова внимателно към детайлите описват всичко. Той явно има много специално отношение към работата си. Абсолютно съм сигурен, че води дневник. Дали е в писмен, аудио или видеоформат не е ясно. Без съмнение е едно — има го. Трябва да го намерим. Взехме отпечатъци от пръсти. Проверката в базата данни на престъпниците не даде никакъв резултат, както и тази в архивите на лудниците. Петренко все още търси притежателя им.

Бункерът е изключително зловещ. Особено неприятна е неговата аскетичност и подреденост. Нямаше нищо излишно. В отделна стая бяха различни скупчени предмети — телевизор, инвалидни колички с изрязани дупки в седалките, системи за вливане на медикаменти. Явно я е ползвал за склад, в който оставя ненужните предмети.

Първите думи на Георги, след като видя обстановката бяха „Този е умен, хладнокръвен психопат“. Вниманието към всеки детайл е потресаващо — усилията, които е положил, за да звукоизолира вратите на бункера са красноречиви. Мисля, че използването на такива умения и знания за убийства е грях. В стаята с фризера открихме маса, стол, газов котлон и още няколко кухненски уреда. Явно тук е ял частите на жертвите.

Когато помещенията се напълниха, с Георги оставихме Петренко да надзирава колегите и излязохме навън да изпушим по цигара. Стояхме под слънцето и мълчахме. Не знаехме какво да си кажем. Бяхме развълнувани. Чувствах се така, както се чувства бегач на дълги разстояния, когато му остават сто метра до финала. Уморен, изтощен, но ужасно силен. Краят е близо, нужно е само да го достигна. Усилието, сравнено с това, изразходвано досега е минимално, лентата е вече пред очите ми. Трябва само да я скъсам.

Тези няколко часа бяха едни от най-странните в живота ми. Поведението на Жана ме фрапира, чудех се откъде ме познава. Опитвах се да си спомня, но паметта ми изневеряваше. Проверката показа, че е живяла в един детски дом, който изгоря преди години. Аз разследвах случая, тогава успях да открия подпалвачите. Сигурно е била сред децата, които съм разпитвал. А може просто да ме е видяла и запомнила. Непознатите лица се отпечатват в съзнанието, когато се асоциират с големи или трагични събития.

Георги мислеше за нещо свое. Сигурно и той като мен е прехвърлял всичко, което преживяхме за да стигнем дотук. Инвалидните столове без седалки най-вероятно са били на Жената Каучук и Младия Дядо. По един от другите столове имаше следи от сажди, а боята му се бе издула от нагряване. Сигурно на него е бил убит Мълнията. Инструментите за трепанация са били в главите на повече от половината жертви, включително и в тази на Жени. Стените на този бункер са били неми свидетели на толкова мъчения и смърт, а са построени с цел да спасяват човешки животи. Ирония, жестокост и откровена гавра. Тези думи изникват в ума ми, когато мисля за това място.

Докато размишлявах се появи министърът. Усмивката му беше толкова широка, че зъбите му заемаха половината лице. Поздрави ни за добре свършената работа и слезе да огледа помещенията. Каква работа свършихме ние? Допуснахме цялата тази касапница, а и тя щеше да продължи ако Жана Д’Арк не се беше появила. Тя е най-голямата грешка на Клюна. Ако я беше разфасовал, можеше с години да продължава с убийствата. Кой би могъл да предположи, че тук има бункер?

Сигурен съм, че ако бяхме дошли да претърсваме болницата нямаше да го открием. Едва ли щяхме да обърнем внимание на този шкаф. Сега Клюнът има проблем. Минимум ще трябва да си търси и оборудва ново свърталище. Едно момиче от детски дом с надупчен мозък, ни свърши работата.

Десет минути по-късно се появиха журналистите. С Георги помолихме един колега да ни откара до управлението. Въобще не искахме да се показваме пред камерите. Той възнегодува, явно желаеше обратното. Че кой не би искал да влезе кадър при подобна новина? Не ни се занимаваше да преговаряме, затова директно го накарахме. Фразата „дисциплинарно наказание“ го убеди.

Разотидохме се по кабинетите. Повече не се видяхме в този ден. С Петренко също — след като се върна в управлението, се потопи в работа. Проверих сигналите, които получавахме от съвестните граждани. Йосиф ги беше сортирал по азбучен ред и райони. От моя квартал имаше трима души, които бяха съобщили за подозрителни неща. Нито един сигнал, обаче не бе свързан с болницата, нито пък имаше общо със случая.

В късния следобед главата ме заболя ужасно, прилоша ми и реших да си тръгна. Така или иначе, основната работа по случая вече бе в ръцете на Петренко. С информацията, която очаквам от него, ще открием Клюна. Засега няма нищо в тази насока. Отпечатъците още не са излезли никъде. С другите изследвания ще се заемем, в случай че не открием пръстите, които са ги оставили. Надявам се, заедно с тях ще намерим и тялото.

Вкъщи ми беше самотно, Бишкот все още ме избягва. Започвам да му се дразня и да съжалявам, че не можем да си говорим. Поне тогава щях да знам какво се е случило с Жени. Гледах новините сам. Министърът със същата широка усмивка от сутринта демонстрираше леговището на Клюна. Хвалеше ни за прекрасно свършената работа. Пиар акцията му е омерзителна. Нито сме направили кой знае какво, нито той има правото да се лендзи по телевизията в бункера на Клюна. Вместо това трябваше да разкаже как преди няколко дни се опита да ни затвори и как уволни един от колегите ни.

Отбелязах факта, че този път появата на жена в маска на централна улица, не предизвика такъв масов фурор, както се случи с Травестита. Сигурно, защото Жана Д’Арк не е била толкова зрелищна. Хората май започнаха да свикват.

Спомням си, че допреди няколко години думата „смърт“, написана в заглавие или казана по телевизията приковаваше вниманието на всички. Сега въобще не е така. Не знам дали е за добро или лошо. В момента нищо не знам. Уморен съм, не искам да мисля за нищо. Имам чувството, че в главата ми се е образувала черна дупка, която засмуква всичко в себе си. Мислите, клетките, тялото ми. Дори не се радвам, че скоро ще го хванем. Ако някой преди месец ми беше казал, че ще се чувствам така, след като намерим леговището му, нямаше да повярвам. Вече не ми дреме за нищо.