Вартоломей Кузмов
Мило Дневниче (14)

05.02

Забелязвам, че напоследък си в по-лошо състояние от обикновено. Явно започваш да губиш тренинг. Преди на третата седмица имаше доста повече сили. Аз храня месото с хубава, калорична храна, но ти явно не разбираш един прост факт — 12 часа без ядене са проблем! Пушенето също, увреждаш рецепторите. Ще го убиеш! Едва успявам да го събудя след твоите мъчения. Затова и изглежда толкова зле. Като го погледнах в огледалото се изплаших — черни кръгове под очите, не си се бръснал отдавна. Бузите започват да хлътват.

Съгласен съм, че тридневната брада придава на месото известен чар, но мина вече седмица от последния път. Искам да махна тази четина от лицето, дразни ме ужасно много. Досега не съм правил подобно нещо, но явно вече има нужда. Не стига, че се грижа за месото в кочината, а сега трябва да поддържам елементарната хигиена на това! Досегашното разпределение на задачите повече ми харесваше.

От друга страна разбирам, версията с организацията те стресира неимоверно много. Все още не сте намерили Петров, а си убеден, че съм сам. Разкъсваш се вътрешно и се ядосваш, че губите време и усилия в безсмислици. Длъжен си да разследваш и тази вероятност. Усещаш, че скоро ще има нов труп. Прав си, ще има. Не съм сигурен дали да ти помогна и да докажа, че съм сам или да те оставя да се помъчиш още? Така или иначе те чакат неща, които трудно ще успееш да превъзмогнеш.

Останаха пет месеца до момента, в който ще разбереш за мен. Искам да ги използвам максимално. Знам, че ако избереш правилния път и се обърнеш към мен, ще се опиташ да ме обуздаеш. Няма да се получи. Аз виждам мислите ти, тогава и ти ще виждаш моите.

Ако успееш да преодолееш първоначалния шок от новината за присъствието ми и се опиташ да вникнеш в ситуацията, ще осъзнаеш красотата й. Хубавото е, че няма да губим време в празни приказки, всичко ще се изясни с един поглед.

Когато взех решението да пиша в дневничето, исках да те унизя. Да покажа, че не държиш в ръце всичко в живота си, както си мислиш. Исках да разбереш, че концепцията за контрол е илюзорна. Сега обаче те виждам по-добре. Препрочитам записките ти по няколко пъти. В теб прозират черти, които не бях забелязвал досега. Дали е така, защото преди откровено те мразех или бях заслепен от предимството да съм в сенките? Оказва се, много си приличаме с теб.

И двамата оправдаваме убийството, стига да е заслужено или има някаква висша цел. От друга страна осъзнаваме греха, който дамгосва всеки убиец. Разбираме, че смъртта е част от живота и когато дойде, е по-добре да е бърза. Не се страхуваме от нея, без значение дали я асоциираме с нашето месо или я виждаме отстрани.

Относно усета за убийците — не се ласкай. Аз ти подсказвам. Тайната е в очите — в началото са спокойни, но колкото повече разказваш за престъпленията им, зениците им толкова повече се отварят, сякаш с тях ловят думите ти. Започваш да им обясняваш, че ги разбираш, че знаеш какво са чувствали, усещали, обвиняваш жертвите. Не помръдват, пресъхналите им устни леко се отварят, въздухът със свистене прониква в жадните дробове. Цялото им същество се къпе в мига — виждат човек, който мисли като тях. Нужно е само още едно нещо, което да ги доведе до оргазъм, а теб до самопризнание. И аз ти давам тази фраза: „В друго общество щеше да си герой“; „Тя си го просеше, ти направи каквото трябваше“; „На твое място щях да направя същото“.

И ти като убийците си мислиш, че си уникален, че няма други като теб. И както всяко едно месо, което някога е дишало, диша и ще диша — грешиш. Устроени сте така, че единственият начин, по който можеш да бъдеш уникален сред морето от месо е да знаеш, че не си. Да знаеш, че умът ти, месото ти, действията ти, страховете ти, смелостта ти, всичко в теб действа по абсолютно същите закони, по които действа и във всяко друго месо. Единствената разлика е в житейската история. Но вашата егоцентричност не ви позволява да приемете този простичък факт. Криете се от него в заешките дупки на комплексите и страховете си.

Мислиш, че причината все още да ти става е прекрасното ти генетично наследство. Не е така. С темповете, с които пушиш и ужасния хранителен режим, плюс алкохола, се беше докарал до угасващо състояние. А беше на четирийсет. Четири години по-късно, когато се оттеглям да почина, се съвкупяваш като двайсетгодишен. За теб това е толкова важно, че дори го виждаш като първия знак на идването ми. Далеч не е така. Не усещаш, че ти се пуши по-малко, въобще не ти се пие алкохол или че намаляваш драстично кафето. Виждаш ли колко е просто? Нищо уникално. А аз полагам тези елементарни грижи, защото е нужно някой от нас да задоволява половите потребности на месото ни. Аз нито изпитвам желание, нито имам време за това.

Щенията ми са други и към този момент би трябвало да знаеш доста за тях. Все пак ще ти ги обясня. Сигурен съм, че ще се припознаеш в някои. Правя го и защото не искам, ако милото ни дневниче попадне в чужди ръце, някакви хора да си правят свободни съчинения. Нека всичко бъде ясно. Ще започна отдалеч.

Преди трийсет и четири години, когато бе на десет, разбрах, че ме има. Тогава ти за пръв път видя човешки труп. Беше на твой далечен роднина. Не помня от какво почина — от рак или от старост, но знам, че гледката беше интересна. Срещал си го три или четири пъти приживе. Погребението и изсъхналото, гримирано месо в обредния дом не ти направиха кой знае какво впечатление. На мен също. Други неща помним от онзи ден — синът на починалия. Спомняш ли си го?

Хероинов наркоман, чиято възраст беше трудна за определяне. Косата му бе рядка, сплъстена, дълга до раменете. Зъбите му бяха окапали. Погледът беше необичаен. Съсредоточен, попиваше всичко наоколо и в същото време блуждаеше, сякаш гледаше в нищото. Забелязал съм, че това е свойствено за лудите, наркоманите и хората изпаднали в шок. Последните обикновено не помнят нищо от случилото се, докато са били в това състояние. Не знам какво е станало с него, сигурно вече е умрял. Ако зависеше от мен, щях да го убия много преди това, само за да не мъчи баща си. Той беше добър човек. Според наблюденията ми децата са противоположности на родителите си. Ако едните са лоши, другите са добри. Понякога си мисля, че ако имам деца, ще се старая да съм много лош пред тях. Тогава напук ще пораснат добри. Както и да е.

Спомни си, че докато вървеше с вашите към ритуалния дом, още преди да видиш трупа, подмина един гроб. Целият беше в бурени, а знакът за съществуването му бе само един висок, масивен черен кръст. Тогава той ти се стори огромен. Като погледна нагоре, слънцето се намираше точно там, където се кръстосваха гредите му и те заслепи.

В този момент аз отворих очи. Не знам какво съм бил преди, но смятам, че това е моментът на раждането ми. В първите няколко години само наблюдавах — теб и твоя свят. Тогава изпитвах страх, защото не знаех какво съм. Само си представи — да се събудиш в месо, в което живее формираща се личност!

Първо се страхуваш, защото не контролираш нищо, не взимаш решения, дори не знаеш дали имаш право на каквото и да е. Чувстваш се като паразит, а не искаш да си такъв. Осъзнаваш, че можеш да си много повече. Единственото, което можеш да направиш, е да наблюдаваш, за да опиташ да разбереш какво си.

Гледах теб, гледах света, гледах как реагираш на него. Свидетел бях на всичките ти притеснения и вълнения, успехите и загубите. Осъзнах, че си приличаме — изпитвам страх, емпатия, гордост и желания.

Докато напълно се убедя в това, ти вече беше на двайсет години и учеше в Академията на Вътрешните работи. Първоначално изборът ти ме заинтригува, стори ми се интересно. После се разочаровах. Там ни учеха как да разкриваме престъпления, а не как да ги предотвратяваме. Естествено, си мислеха друго, но преподаваната методология е крайно неефективна. Би била добра в идеален свят, но ако той бе такъв, нямаше да има нужда от нея.

Реших, че имам право да избера какво да уча. Аз лично. Отделно от теб. За да разбера какви са възможностите ми, една вечер се опитах да събудя спящото ни месо. Тогава разбрах колко сложен механизъм е то. Едва успях да отворя очи и да раздвижа пръстите на краката и ръцете. Бях впечатлен от възможностите му и исках да науча всичко за него.

Учудих се колко малко внимание обръщаш на начина, по който извършваш дадени движения. С каква лекота тичаш, тренираш, изпълняваш сложни комбинации от удари, а единственото за което мислиш, е мускулната треска след тренировка. Осъзнах, че имаш подсъзнателна връзка с него и дори не отчиташ наличието й. За него твоите заповеди са закон. В моя случай нещата бяха съвсем други.

Трябваше да го овладея, да разбера командите и да се науча да ги подавам така, че да ги изпълнява безпрекословно и веднага. С времето ставах все по-добър и след няколко месеца успях дори да се разходя из общежитието на академията през нощта.

В периода на мълчание, открих и други неща. Например, аз съм по-малък от теб с десет години. Използвах цялото време от раждането до прохождането си, за да анализирам случващото се. Имах късмета да гледам на живота не само през своята призма, но и през твоята. Заради това процесът бе по-бърз и обективен.

Разбрах и друго нещо — в първите си години не бях свързан с месото. Рецепторите му въобще не реагираха на присъствието ми. Заради това всъщност беше толкова трудно да го овладея. Положителното в тази ситуация бе, че не изпитвах нужда от почивка. Десет години бях буден и бодър. Аз никога не спя, винаги наблюдавам и разсъждавам. Затова, въпреки че се родих преди 34 години, смятам, че съм двойно по-възрастен. Просто не губя времето, което губите вие, заради месото си.

Едва когато започнах да използвам месото усетих умората. Първоначално реших, че съм болен. После, че месото и ти, по някакъв неведом за мен начин, се съпротивлявате на присъствието ми. Оказа се, че безпокойството е било напразно.

Време беше да действам. Първото нещо, което направих щом успях да стана, бе да разбера чий е бил онзи кръст, благодарение на който отворих очи. Порових се в интернет и не намерих нито един източник, който да ми даде информация.

Тогава реших, да използвам научените в академията методи — отидох на гробищата и потърсих най-стария гробар. От него разбрах, че въобще няма гроб. На това място се е намирал входът към най-първото, старо гробище, което е основано в града ни преди стотици години. Обяснението беше логично, но когато стоях до кръста усещах, че под краката ми има нещо. В крайна сметка реших, че единственият начин е сам да разбера какво е.

Една нощ отидох на гробището, разкопах земята и открих метален саркофаг. На него бе написана датата 22.09.1396. Понеже саркофагът беше много тежък, се наложи да направя дупката с метър по-широка, за да успея да го отворя без да го вадя. Вътре не намерих кости. Имаше двайсет и четири чумни маски. Знаеш ли защо толкова те беше страх от тях?

Онази нощ взех месото ни веднага след като заспа. Обикновено чакам около час и половина. Онзи път бързах, защото иначе времето нямаше да стигне. После, когато бях в гроба, ти започна да се събуждаш и се опита да си го вземеш, но аз не го дадох. Този епизод в паметта ти се е отпечатал като кошмара, който сънуваш. Не знам на какво се дължи това, че последния път реагира толкова спокойно, дори радостно, когато видя маската на локомотива. Вече нямам толкова време да те наблюдавам и анализирам. Може би наистина си мислиш, че колкото повече месо ви давам, толкова по-голям шанс имате да ме заловите.

След като открих маските, се разрових в историята на града ни. Намерих само една легенда, свързана с темата и по всичко личи, че е вярна. Оказа се, че тук също е върлувала Чумата. Група лекари през 1396-та година почти са успели да я спрат. Местните хора им били много благодарни и започнали да ги величаят. Това не се харесало на свещениците, които решили да преподадат урок и на населението, и на по-светлите глави в града.

За една нощ те заловили всички лекари и ги убили. После обявили, че самите лечители са заразявали хората с болестта и когато вече ги няма, всичко ще бъде наред. Периодът между 1397-ва и 1399-та е бил най-смъртоносният за популацията тук.

Кой и защо е заровил маските точно там не знам. Имам две предположения — или това са били самите свещеници, с посланието „Чумата беше дотук“. Или са били хора, които са знаели истината и по този начин са отдали почит на спасителите си. Няма кой знае какво значение.

В онзи момент бях впечатлен от устройството на месото ни. Когато научих и историята на кръста реших, че целта ми на тази земя е една: да изуча медицината и да помагам на хората. Единствената пречка, да осъществя това беше ти.

Без много да мисля се захванах да изучавам анатомията. После се задълбочих в различните системи, които движат месото, в строежа и функциите на органите ни. За двайсет години учене и упражнения — Петренко и за това е прав — тренирах предимно със свинско месо, достигнах днешното си ниво.

Искам дебело да подчертая факта, че целият процес се случваше, докато ти спеше. Тоест не контролираше месото ни. Постигнах огромен успех въпреки теб и бях достатъчно благороден да не преча на твоята кариера.

Оставях месото ни да си почине, когато имаше изпити. Помагах при разследванията на случаите. Стараех се да не преча на личния ти живот. Ако знаеш колко пъти бившата ти приятелка си е говорила с мен, когато е ставала късно през нощта, а аз съм бил на компютъра. Нито веднъж не се издадох. Надявам се да оцениш това, защото ми коства много или поне така си мислех в началото.

Тогава бях поставен в патова ситуация — исках да се развивам, а нямаше как да го направя без да се показвам. Размишлявах над този въпрос паралелно с ученето, защото не исках да губя време. Решението дойде някак от само себе си. Първо — беше ясно, че никога няма да мога да практикувам, затова единственият шанс беше да се насоча към изследователска дейност. Второ — нормалните изследователи нямат опита, който придобих в борбата за овладяване на месото. Тоест техните въпроси опират в тавана на възприятията им, ограничение, което аз нямам.

Вие отъждествявате личността си с него, а аз не. Затова и наричам тялото „месо“. Неговото състояние е плод на съзнанието. То се амортизира и изхабява, но има защитни механизми. Чрез тях то се адаптира към промените в структурата си. Изхождайки от това, реших да се съсредоточа в две направления.

Първото е физическа амортизация на месото, при стандартен за конкретен типаж начин на живот. Второто — нарочна амортизация на определени части от месото с цел проследяване реакцията на организма. Ще ти обясня по-подробно какво имам предвид.

В първия случай взимам месо, което вече е доведено до определено състояние от алкохол, цигари, спорт или перманентно невротично състояние. Изследвам тези органи и части, които според мен са най-засегнати. Описвам резултатите. Във втория случай — наблюдавам тенденциите в интересите на социума. Въз основа на тях поставям тема, намирам подходящо месо и я разработвам. Частен пример за това е Дженифър.

В последните години е модерно жените да имат здрави бедра и задни части, като хипертрофирания им вид спрямо останалото тяло е социално поощряван. Най-видните представителки на това течение са известни като „туърк машини“. Аз си направих такова месо и го изследвах. Веднага ще приложа и резултатите, които получих.

След подготвителния етап, изключително внимателно успях да изрежа всички мускули между таза и бедрото. Противно на очакванията, не бяха жилави. Като се има предвид натоварването, което трябваше да понесат, наистина е потресаващо. Напомняха телешко, изключително сочно, изключително крехко. Термичната обработка също се вписа идеално в изработените от мен нормативи. Отбелязах, че цялата останала мускулатура се бе приспособила към хипертрофираните части.

Кръстът се бе развил в съответствие с тях. Колкото по-нагоре към раменете оглеждах, толкова по-слаби ставаха мускулите. Тоест въпреки поставената цел, са нужни комплексни тренировки, за да се запази някакъв, дори и минимален баланс в организма. Отбелязах износването на тазобедрените и коленните стави. За мен преследването на подобни еталони за красота не си струва, като се имат предвид негативните им ефекти. Въобще няма да говоря за мимолетната, от гледна точка на продължителността на човешкия живот, мода.

Както се досещаш начинът, по който осъществявам дейността си е обусловен от това, че никой не знае за мен. Съответно сам построих лаборатория в кочината. За жалост инструментариумът, който мога да си позволя не покрива изискванията ми. След известно търсене на алтернативи, достигнах до извода, че най-добрият апарат, с който разполагам, е нашето собствено месо.

Затова изяждам всички опитни образци и въз основа на сигналите, които получавам от него описвам резултатите. Това е. Няма секти, няма психични заболявания, няма сексуални или религиозни изкривявания. Аз съм човек, който живее в твоето тяло, Кука, и заради теб е принуден да яде пробите, които взима за изследванията си.

Скоро ще трябва да се събудиш, затова последно: Сравнението, което направи Георги между мен и Менгеле, не е много точно. Той е използвал за изследванията си хора, подбрани по идеологически принцип. Аз и по душа, и по ориентация съм хуманист, затова не деля месото по раси или форма на черепа. Естествено бях поласкан, че оценява толкова високо качествата ми, но това уточнение е важно.