Вартоломей Кузмов
Мило Дневниче (33)

06.04

Йосиф откри няколко интересни неща, свързани с онкоболните жертви. Първо и най-важно е, че лелята на Минков се е лекувала в същата болница. Починала е два месеца преди да започне серията убийства. Петренко нарича четирите трупа „Раковият период на Клюна“. Ако наистина е Минков, то се появява въпросът защо е убивал болните, а не лекарите? Все пак те не са успели да излекуват жената.

Въпросната дама е била бездетна, но е имала прилично състояние — в имоти, скъпоценности и пари. Според първоначалното й завещание всичко трябвало да отиде при племенника й. След като се разболява, оставя цялото си имущество на една фондация за борба с рака. Всички от жертвите са получили косвена помощ от тази организация.

Аз лично си имах вземане-даване с хората там. Един стар приятел от полицейската академия имаше нужда от услуга. След като завършихме, той се върна да работи в родния си град и ме бе помолил да намеря добър лекар в нашите болници. Дядо му се беше разболял и му трябваха лекарства, и редовни прегледи. Тогава се свързах с фондацията. Успяхме да се сприятелим с бившия й управител още по времето на случая със стажантката. Бях останал с добро впечатление от работата му. Петдесет процента от хората, на които помагат успяват да се излекуват. Това е много сериозен успех, като се има предвид с какво се борят и условията, в които го правят.

Свързах се с новия управител и се убедих, че нещата не са се променили кой знае колко. Дамата ми разказа как работят, какви са целите им и с каква материална база разполагат. Попитах за лелята на Минков и отговорът ме учуди. След смъртта й, лично той помогнал с описа на имуществото и всячески съдействал волята на покойната му роднина да бъде изпълнена. Дори организирал продажбата на някои вещи, като дарил и тези пари. Действал абсолютно прозрачно и понякога полагал доброволен труд. Не видяла нищо подозрително у него, напротив. Тя бе наясно със смъртните случаи и ми предостави досиетата, които имаха за жертвите.

Обсъдихме тези неща с Петренко и Георги. Мислят, че е възможно смъртта на лелята да е предизвикала интереса му към онкоболните. Човекът е толкова идеален, че можем да го канонизираме за светец. Отношенията с Кирилов, които явно прикриват в службата, ни карат да мислим какви ли не варианти. Всичко изглежда много странно.

Историята на Кирилов също е мъглява. В официалния рапорт, който е подал при преместването е написал, че желае да напусне „Убийства“ по здравословни причини. В медицинското досие няма нищо, което да го потвърждава. Проверихме дали името му не излиза в списъка на фондацията — нищо. Възможно е нервността, която демонстрира да издава някакво заболяване, но все някъде щеше да пише за него. Постоянните посещения на склада са свързани с работата му по дело с някакви джебчии. Проверихме предметите, които е завел — всичко съвпада със списъка на Трифонов.

Самият той се оказа доста добре запознат с темата за онкоболните и с новата управителка на фондацията. Неговият племенник в момента се бори с болестта. Трифонов бе учуден от това, че не са се засичали с Минков нито веднъж извън службата.

Информацията, която получаваме от Големия пагон не се е променила. Кирилов и Минков се срещат, пият бира, после обикалят с колата на единия. Всичко е много заплетено и имам чувството, че истината тук не е свързана с убийства, а с някаква лична драма. Колкото повече разбирам за живота на Минков, толкова по-гузно се чувствам, че ровя в него. Сигурен съм — после ще съжалявам, че въобще съм се захванал с това. От друга страна не мога да пренебрегна съвпаденията. Петренко и Георги са на същото мнение. Единодушни са, че или Кирилов, или негов близък има рак. Минков му оказва подкрепа, доколкото е възможно.

Тук обаче се появява въпросът защо не го е свързал с фондацията? Вероятна хипотеза е, че Минков изкупува вина, оказвайки безрезервна помощ. Търси индулгенция за нещо, което е извършил или прави. Йосиф получи нова задача — да провери дали Кирилов има онкоболни роднини. Питах го какво е състоянието на системата. Отговори, че ако на него в бъдеще му диагностицират рак просто ще се гръмне. Не иска да мъчи нито себе си, нито близките си с унизително ходене по лекари.

С Петренко обсъдихме възможността да сложим уши в колите на Кирилов и Минков. Това е незаконно, но ако се окаже, че те са Клюнът, ще можем да използваме записите при разпитите. Ще кажем, че сме имали разрешение да ги слушаме. При обикновен случай ще рискуваме много, защото заради подобни действия могат да осъдят нас. В конкретния, ще намерим съдия, който да се съгласи да напише едно разрешение със задна дата. Все пак за деветнайсет трупа става дума. А и министърът старателно работи срещу разделението на властите.

Големият пагон отказа да ни съдейства и сега мислим как да го организираме. Не ми се иска да занимавам министъра с това. Първо, че ще ми тегли едно конско, както прави винаги, когато се чуем през последните месеци. Второ — възможно е да се усети за договорката, която имаме с Големия пагон. Сега чиновниците много са се активизирали в борбата с корупцията и по някаква причина са набелязали нас за изкупителни жертви. За да спаси някой свой човек, министърът като нищо ще предаде моя.

Въобще тази игра, силоваци — чиновници ми е много неприятна. Чиновниците се страхуват от нас, защото ако решим можем всички да ги вкараме в затвора. Те, бедните, хич не умеят да се пазят, затова се стараят да ни притискат постоянно. Ние трябва да се съобразяваме с тях, защото народът не ни обича и те използват това в своя полза.

Още повече всеки полицай, който е успял да се издигне в кариерата за няколко години успява да прихване чиновничеството. Започва да мисли като тях, да играе техните схеми. Получил се е много странен паритет — ние имаме физическата и техническата сила, а те — народната. Интересното е, че хората и тях ги мразят, но се радват повече, когато ченге го отнесе. Ако някой чиновник бъде хванат с подкуп коментарите са от типа „То беше ясно“, „Нищо чудно“ и тям подобни. Ако някой от нашите изгърми, се почват едни излияния, все едно не става дума за обикновен човек, а за кръвопиец, душегуб, педофил, геронтофил, зоофил и всякакъв друг фил.

Никой не си прави сметката, че горните етажи на ведомствата са политизирани. Съответно корупционните схеми, които започват от уличния полицай, свършат не при шефа му, а при този, който го е назначил. Когато при този полицейски шеф бъдат открити недекларирани два милиона, той е подложен на публичен линч. Вадят се доказателства за несметните му богатства, почивки на екзотични места, всичко. Никой обаче не отива при чиновника, който му е дал поста. Въпреки че точно този човек е назначил още десет полицейски шефове.

Репресивната машина, която действа срещу органите на реда винаги е съществувала. Преди владетелите ги е било страх от генералите, сега политиците ги е страх от службите. Не е случайно, че до ден-днешен най-дълго се задържат във властта тези, чието минало е пряко свързано със силови структури. Сигурен съм, че ако службите решат, могат да свалят всяко правителство по всяко време.

За щастие това се случва рядко. Обикновено като се заседят на власт, изкарат десетина или повече години, нещо се случва с чиновниците. Властта ли ги побърква, губят представа за реалния свят? Не мога да предположа какво точно се случва, но започват да правят простотии — действията им стават паникьосани, налудничави и жалки. Поговорката „Каквото сам си направиш, друг не може да ти направи“ идеално описва ситуацията. Изведнъж всички, включително и самите те осъзнават, че царят е гол.

А дългият път към този извод започва един-два поста преди да се окажат в министерство. Тогава стандартът на живот на близките им рязко скача, защото чиновникът няма нищо на свое име. Тук започват големите проблеми. Имах един случай, който прекрасно описва картинката.

Една дама — заместник-министър, на четиресет години се беше омъжила за едно двайсет и девет годишно момче. Възрастта няма значение, факт, но когато женската част от двойката се състои от сто и трийсет килограма маса, има храна за размисъл. Обикновено в човека има по един такъв фетиш — или ги обичаш по-възрастни, или по-едри. Комбинацията от двете е много рядко срещана.

Тази дама растеше в държавната администрация от двайсетгодишна и за този период от време бе натрупала сериозно състояние. Младежът от своя страна работеше като барман — през зимата в една от най-оборотните дискотеки в града, а през лятото — на морето. Явно беше свикнал наоколо да има красиви млади момичета. Жена му сигурно се е усетила и решила да го провери. Казала, че заминава в командировка и го оставила сам за целия уикенд.

В събота вечерта изненадващо нахълтала в апартамента им, но не заварила никого. Решила да провери на вилата и хванала любимия си в джакузито с три дами, чието общо тегло приблизително се вписва в нейното. Застреляла ги всички. Заедно с шофьора й, също младо момче, но не толкова обаятелно като барманчето, измили местопрестъплението и преместили труповете в мазето на вилата. Докато извършвали тези действия, излъганата съпруга се сетила, че половината й имущество е на името на мъжа й. Той имал сестра и родители.

В главата й започнали да изникват сцени как тези хора се къпят в нейните богатства. Последвало посещение при родителите. Излъгала шофьора, че само ще говори с тях. Той разбрал истинските й намерения, чак когато чул изстрелите. После се самообвиняваше, чудеше се как е могъл да е толкова глупав, че да й повярва. В крайна сметка се качил горе и й помогнал да изчистят кръвта от стените. Когато жената решила да търси сестрата, й ударил един ъперкът и я завързал. После отишъл в полицията и се предал.

Когато отидохме да приберем зам.-министъра, първоначално тя обвиняваше шофьора си, после заплашваше нас, а в крайна сметка ни предлагаше подкупи. Заради самопризнанието и съдействието на следствието, шофьорът получи шест години затвор за съучастие в убийство. Моята работа по делото се състоя в това да осъществя ареста и да разгледам какво са сътворили тези двамата.

Учудих се до какво ниво се беше развила вещоманията у тази жена. И апартаментът, и вилата й бяха отрупани с картини, глави и кожи на животни. Скъпи сервизи за чай, кафе и хранене. Имаше около двайсет ръчни часовника, антични вази, бижута, дори колекция военни ордени. През цялото време си мислех, че заради тия боклуци си е пропиляла живота. Така и не беше станала майка, нито бе усетила трепета на истинската любов. Светът й бе пречупен през ръбовете на скъпоценните камъни. Стана ми тъжно. Това чувство мина бързо, защото тя реши, че не иска да потъва сама.

Започна да клепа всички свои колеги. Кой какво бил откраднал, кой какъв завод притежавал чрез подставени лица, кой от коя съседна държава бил лобиран. Разказа ни всяка корупционна схема, в която бе участвала или за която бе чувала.

Новината за разговорливата чиновничка много бързо стигна до ушите на началството. Лично тогавашният главен комисар дойде да води разпитите, а нас ни разкараха. В момента той е нашият министър. Беше такъв и при предишното правителство. Сигурно ще остане на поста си и след изборите. Определят го като „изключително висококвалифициран безпартиен експерт“.

А излъганата съпруга, убила шест души заради идиотските си дрънкулки се оказа в лудницата „Св. Тереза“. Стори ми се, че я видях там, когато с Георги се срещнахме с директора преди известно време. Доста беше отслабнала, но си беше сложила една изкуствена червена роза в косата. Кокетка.

Този случай ми се струва толкова абсурден, че ми е забавен. От друга страна много добре описва повечето хора, които се наричат „политици“. Лошото е, че същите назначават и моите шефове. Въобще, положението е тежко и изход не се вижда. За щастие аз си имам Бишкот и му се радвам. Той отговаря със същото и си живеем спокойно и щастливо двамата.