Вартоломей Кузмов
Мило Дневниче (26)

19.03

Имаме резултат от проверката на хранилищата и тревата. От склада в нашето управление липсват два килограма, марихуаната е същата. Горе-долу толкова са му трябвали на Боб Марли за три години, ако е пушил всеки ден по веднъж или два пъти. Петренко се чуди дали в състояние на изтрито съзнание е успявал да се надруса или Клюнът просто го е тренирал да пуши.

В момента проучвам списъците с хората, които са посещавали склада. Забелязвам, че доста често съм ходил там. Явно съм свършил много работа. Когато човек прави нещата ден за ден не им обръща внимание. В момента, в който види подробно описани действията си, осъзнава огромното количество труд, което е хвърлил. Съотношението между него и получения резултат въобще не ми харесва.

Втората задача, която си поставих, е да отбележа на картата всички места, на които са се случвали трагични събития. След като го направя, ще говоря с Големия пагон да осигури наблюдението им. Също така е нужно да се контролират гробовете на жертвите на Клюна. Особено този на Скелетон, който скоро ще бъде погребан. Противно на общото мнение, убийците посещават не само местопрестъплението, но и гробовете на жертвите си. В зависимост от подбудите, с които са убивали, злорадстват или се молят за прошка.

Това са общите звена между всички случаи. Ще ги барикадираме и ще сложим под похлупак всяко подозрително лице. За щастие местата не са много, което ще улесни работата ни.

Старая се да действам максимално бързо, защото в последните месеци Клюнът е оставил три трупа. Боб Марли, Мълнията и Хълк. Най-вероятно скоро ще има още един. Имахме голям проблем с последния. Родителите му са отказали да бъде ексхумиран, но колегите са извършили процедурата въпреки това. Доколкото разбрах, е станало някакво объркване и информацията за отказа не е стигнала навреме. Хората са готови да съдят министерството по този повод. Трябваше да ходя при тях, за да ги разубедя. Разговорът тръгна в съвсем неочаквана за мен посока. Достойни хора.

Живеят в един от крайните квартали на града. Определено не са богати, жилището им навремето е изглеждало добре. Последно са правили ремонт преди десетина — петнайсет години, сега всичко е избеляло и овехтяло. Не са пипали стаята на момчето откакто е отишло на тренировка онази вечер. И двамата са пенсионери — майката е бивш преподавател в детска градина, а бащата е инженер. Продължават да работят.

Жената е потънала в тежък траур, носи само черни дрехи дори и вкъщи. Постоянно й избиват сълзи в очите, когато става дума за сина й. Разбирам я много добре. Съпругът се старае да се държи и да я подкрепя. На пръв поглед му се получава. След десетина минути разговор обаче, започва да личи, че е съкрушен. Погледът му става празен и потъва в мислите си. Хълк е бил единственият им син.

Спортист, шампион по културизъм. Учил е физика в университета, бил е умен, сериозен и съсредоточен младеж. Стените на стаята му са окичени с грамоти, награди и медали. Рафтовете са пълни с книги и купи. Показаха ми детските му снимки, бил е много симпатично момче. Като по-малък е бил пълничък и някак си нежен, физиката му рязко се променила като станал на петнайсет. На повечето снимки бе или сам, или с майка си.

С приятелката му се запознали още в училище, искал да й предложи брак в най-скоро време. Видях пръстена, който е купил. Спестявал две години за него. Били са страхотна двойка. Той — висок, здрав, красив мъж, а тя нежно миньонче с бяла кожа и светла коса. Стана ми тежко и мъчно.

Докато ми разказваха и показваха краткия живот на сина си, осъзнах, че родителите му са герои. Бяха успели да отгледат такъв човек в един работнически квартал. На пръв поглед нещата не изглеждат толкова зле. Истината е, че положението е наистина безнадеждно. Казвам го от личен опит.

Оттук пътищата са няколко — ставаш престъпник, полицай, наркоман или работник. Късметлиите, които успяват да се измъкнат са малко. Обикновено търпят унижения и подигравки от другите деца. Когато си на четиринайсет и всички около теб пушат трева, пият алкохол и правят секс, а ти седиш и учиш, няма как да се чувстваш добре.

Затова всъщност Макс, това е истинското му име, е започнал да тренира. Трябвало е да може да се защитава. Със същата цел навремето и аз отидох в залата по самбо. Родителите не само чрез възпитанието, но и със силата, която са му завещали с гените си, са му дали тласък в живота. После се е появил Клюнът и е разрушил всичко това. Всичко с един удар от тежък предмет по главата. Историята на три живота и бъдещето на един от тях. С един мръснишки удар в гръб.

С тези мисли в главата се опитах да обясня на хората, че ексхумацията на сина им е била нужна. Тя ще ни помогне да открием изрода, който е причинил това на сина им. Ще го изправим пред правосъдието и ще спрем кървавата му серия.

Двамата седяха на леглото на Макс, а аз на въртящия се офис стол от бюрото му. Майката със събрани ръце и крака и наведена глава, бащата — с подпрени длани на разтворените си колене. Гледаше ме сериозно, сякаш бе изградил мислена стена между нас. Слушаше ме внимателно, но спазваше дистанция.

„Възмездието ще го облекчи“, каза в края. Първоначално не го разбрах, но е прав. Всяка човешка цивилизация и култура приема възмездието като данък. След като бъде платен, душата се пречиства. Всеки, който осъзнава грешките си знае, че рано или късно ще трябва да отговаря за тях. Дори в следващия живот. И да не го признава, дълбоко в него тази мисъл съществува. Това разбиране ни успокоява. Не знам защо. Сигурно мислим, че ако не се издължим за престъпленията си, душите ни вечно ще горят в огъня им. Отговорих, че не е важно какво ще изпитва убиецът, а да спасим следващите жертви. Съгласи се с мен. Майката през цялото време хлипаше. Обещаха, че няма да пускат жалба, а аз — че ще върнем Макс възможно най-скоро.

По пътя към управлението плаках. Обикновено не се трогвам от подобни истории, чувал съм ги стотици пъти. Явно това, което ме впечатли бе ужасната прилика между семействата ни. Между мен и Макс. Когато хвана Клюна ще му разкажа това, което научих днес. Искам всеки ден в затвора да знае какъв живот е прекъснал и да гори във вътрешния си ад заради това. Сигурно си мисли, че е убил едно от многото напомпани бичмета. Смята, че едно повече или по-малко няма значение. Опиянява се от своята прозорливост, от начина по който е взел решението. Сигурно е било лесно и бързо. Видял е Макс, преценил е, че става за целите му. После го е следил един-два дни и извършил убийството. Въобразява си, че мисли глобално. Не го интересува личната история. Самовлюбено, мръсно, лудо копеле.

Едва сега усетих омраза към него. До този момент бях любопитен, отвратен, изплашен, дори в някои периоди изпитвах страхопочитание. Сега е просто омраза. Искам да открия най-тежкото наказание за него. Смъртта е прекалено лесна. Гниенето в затвора също. Искам не само да е наясно, че от момента в който го хвана, всеки негов ден ще е празен. Трябва да вижда колко са пълни дните на другите хора. Животът да е навсякъде край него, но да не може да му повлияе. Да може да го усети, но да бъде страничен наблюдател. Той винаги ще продължи да крои планове, да има мечти. Но трябва да знае, че никога няма да може да ги осъществи. Да си седи в тъмната килия и да гние там с остатъците от разсъдъка си.

Ако можех, щях да я построя някъде в центъра на града без никой да знае за съществуването й. Тогава Клюнът ще наблюдава движенията, лицата на хората. Ще ги чува, разбира, без те да знаят, че е там. Ще е затворен в малката си черна кутийка и ще си умре така. Без да извърши нищо повече, без да бъде запомнен. Без да е усетил любов, внимание, уважение и признание. Празен.

Стигнах до управлението и помолих Петренко да побърза с тялото на Макс. Противно на очакванията си не срещнах възражения. Мислех, че ще протестира. Той обича всички материали да са му на една ръка разстояние, за да може да се връща към тях. Сигурно е усетил отношението ми към това момче. Майка му искаше да го види в моргата, но бащата й забрани. Прав е, състоянието на трупа е доста лошо. Процесите на разлагане са започнали да прогресират. Хубавият допреди известно време младеж, вече е отвращаващ.

Йосиф и Жени събраха останалите маски. Той издири досиетата, както и проведе разговорите с близките на останалите жертви. За първи път му се налага да говори с хора, преживели загуба на роднина или приятел по такъв начин. Изглежда съкрушен и ядосан едновременно. Струва ми се, че обвинява себе си, че не е допуснал възможността да има трупове, убити по различен начин. Ние също се учудихме, но такива неща се случват.

Един от първите ми случаи беше за две жени, наръгани с нож. Така и не успяхме да открием извършителя. След няколко месеца ме прикрепиха към друго дело, в което убиецът бесеше жени. Фетишът му бяха очилата, но не слънчевите, а тези с диоптър. Хванахме го, с помощта на наши сътруднички, които се съгласиха да служат като примамки. За жалост нямаме много жени, които работят на терен. От осем имаше само една, която бе тренирала активно карате. Другите бяха психолози, криминалисти и една секретарка. Всички доброволно поеха риска и проявиха огромен кураж. За наше щастие, той нападна точно каратистката в парка на Кестените. С нея, както и с всички други имаше трима подсигуряващи полицаи. Дамата успя да му счупи ръката, преди помощта да дойде.

Копелето направи пълни самопризнания, като започна от първите две убийства с ножа. Оказа се, че спрял да коли жертвите си, защото пръскало много кръв. Въобще причините, заради които престъпниците променят начина на действие са много и са предимно технически. Има и случаи, в които жаждата им градира. Като с Петров — технически той винаги е действал еднакво. Разликата е, че първоначално само ги е убивал. Едва след известно време се е появило сексуалното желание към труповете. Важното е, че почеркът им, малките детайли, си остават същите.

При Клюна, явно всичко зависи от целите. Йосиф още не може да свикне с мисълта, че смъртта има изключително механично измерение. Гледа на жертвите като на живи хора. По същия начин, по който аз погледнах Макс. Щом една история успя да ме трогне след толкова години работа, не ми се мисли какво се случва с него. Той задълбава във всички деветнайсет. Петренко успя да отучи Жени от това. Изключително грешен подход, изхабява емоционално. Вклиняваш съзнанието си в ненужни подробности, мислиш за грешните неща. Осъзнавам, че днешното ми преживяване бе проява на слабост, но нямаше как да се сдържа.

Трябва да говорим с Георги и Петренко по този повод. Иска ми се да окуражим Йосиф и да го успокоим. Трябва да разбере, че работата си е работа и тук няма място за емоции. Най-важна е мисълта. В това отношение Жени се справя доста по-добре. Възприема всеки нов труп като ребус, който трябва да бъде решен. Петренко е наистина добър учител. Иска ми се и аз да можех да изпълнявам тази роля за Йосиф, но той вече има натрупан опит. Изграден стил. Старае се да не показва емоциите си и да изглежда максимално съсредоточен. Странно е как в началото си мислех, че точно Жени е слабото звено. Сега постепенно се убеждавам, че е той. Едно е сигурно за всички — искаме да видим физиономията на Клюна и по възможност да ни разделят решетки.