Вартоломей Кузмов
Мило Дневниче (35)

11.04

Днес отново се събудихме заедно с Жени. Снощи всички дойдоха вкъщи. Обсъждахме разследването на Минков и Кирилов. Йосиф не е открил нищо при проверките, а тези двамата продължават да правят едно и също. Петренко застана твърдо зад мен, когато предложих да инсталираме бръмбари в колите им. Йосиф бе против, според него това ще донесе само проблеми. Като го питах ако са те, а ние не ги хващаме, чия ще е вината за следващата жертва, не отговори. Въпросът ми беше подвеждащ, защото дори и да са те, важното в правовата държава е да се спазва законът. Ако не го направим при ареста и разследването, то вероятността обвиненията да не издържат в съда е огромна.

Тази институция следи не само закононарушителите, но и нас. Всякакви грешки в документацията, процедурите или веществените доказателства помагат на обвиняемите. Имал съм случаи, в които заради неточности в някакви формални бланки, подсъдими са отървавали доживотната присъда. Системата е устроена по този начин, за да бъде максимално обективна. До каква степен се е получило е трудно да преценя.

Когато става дума за правосъдие, моралните норми отиват на заден план, колкото и парадоксално да изглежда. Това е причината повечето записи с политици да не се оказват в прокуратурата, а в медиите. Пред съда нямат никакъв шанс, но влияят силно на общественото мнение. В последните години политиците се научиха да избягват темата, като се аргументират точно с това — записът е незаконен, затова нямало да го коментират. Е да де, ама въпросите не са свързани с произхода на записа, а с тъпотиите, които са плямпали на него.

За да убедя Йосиф напълно, му обясних как можем да легализираме всичко за отрицателно време. Важното е да имаме гласовете на извършителите, които или признават убийствата, или планират следващо.

Георги описа ситуацията максимално отстранено и обективно. Следим двама колеги, които са подозрителни заради безупречните си досиета, използвайки други колеги, които са доказани престъпници. Единият от заподозрените се оказва истински ангел, а другият най-вероятно има здравословен проблем. Заради липсата на обяснение какво правят в извънработно време, сме решили, освен незаконното им следене, да започнем и да ги подслушваме също толкова незаконно. Появяват се два въпроса. Толкова ли нямаме версии, че се занимаваме с това? Какво правим, ако грешим и очевидните неща се окажат истина? Отговорих, че имаме деветнайсет трупа. Длъжни сме да отработим тази версия. Нямаше възражения.

Позицията на Жени бе, че следенето е предостатъчно на този етап. Клюнът полага много усилия, що се отнася до труповете. Дори и „бързите“ са с липсващи органи. Това означава, че ако те са той, след като хванат жертвата си, ще я закарат в леговището си. Докато я разфасоват ние вече ще сме ги арестували. Тук Петренко приведе важен довод. Клюнът първо отвлича жертвите си, а ги убива по-късно. Ако хората на Големия пагон видят подобно нещо, ще се намесят веднага. При това положение има вероятност да изпуснем делото.

Полицаи с опита на Минков и Кирилов, хванати на местопрестъплението няма да ни заведат в бърлогата си. И двамата са наясно, че да лежиш за опит за отвличане е много по-добре отколкото за извършени деветнайсет убийства. Съответно ние никога няма да разберем какво се е случило наистина с всички жертви досега.

Единственият начин да предотвратим нови убийства, както и да докажем старите е да започнем да ги подслушваме. Така ще знаем плановете им и ще изберем точния момент, в който да ги арестуваме. Важно е да ги хванем на местопрестъплението, защото тогава ще имаме още един лост за натиск при разпитите. Като се имат предвид методите, с които сме принудени да работим, целта е да направят пълни самопризнания. Без това нямаме никакъв шанс в съда. За да я постигнем, е нужно да съберем възможно най-много аргументи, а записите са най-убедителни.

Опитахме да разгледаме и други възможности, но засега тази е най-жизнеспособна. Изпихме по едно малко за кураж и отидохме да инсталираме апаратурата в колите на колегите. Първо пред блока на Кирилов. Бе паркирал колата си точно отпред. Петренко я отвори, после двамата инсталирахме бръмбарите. Един в плафона над предното стъкло между водача и пътника. Вторият в задната част на колоната на подлакътника на шофьора. Устройства са поставени по средната ос на автомобила и имаме прекрасна чуваемост.

Жени седеше в моята кола и проверяваше сигнала. Йосиф стоеше наблизо под едно дърво и наблюдаваше блоковете. Георги бе паркирал в единия край на улицата и се оглеждаше за минувачи и автомобили. В случай на проблем щеше да ни сигнализира или сам да реагира. Извършихме тази операция като истински професионалисти, явно се учим от опита на клиентите си.

После отидохме до бара, където колегите пият и се опитахме да повторим процедурата с колата на Минков. За жалост той я бе паркирал точно под една от камерите на заведението и решихме да не рискуваме. Двамата периодично редуват колите, така че от хората на Големия пагон ще разберем кога можем спокойно да оправим и второто МПС.

Откарах Йосиф и Петренко по домовете, а Георги си тръгна сам. С Жени се качихме вкъщи. Пак правихме секс. Всеки път става по-хубаво. На нея също й хареса повече, в крайна сметка заспа на рамото ми. Сутринта се събудих с ужасно главоболие. Този път не усетих абсолютно нищо, преди да дойде. Жени отбеляза, че съм пушил по-малко в изминалите дни. Не съм сигурен, че е така. Опитахме се и сутринта да направим нещо, но не ми се получи.

През целия ден се чувствах ужасно. Бях отпаднал, гадеше ми се, настроението ми бе отвратително. Георги предположи, че това може да не е обичайното главоболие, а да съм прихванал някакъв вирус. Попита дали си пия успокоителните. Бях ги спрял, след като главоболието отшумя миналия път. Сега отново ги пия. Чухме записа от колата на Кирилов, направен по време на пътя му към управлението. Освен метъл и псувни, нямаше нищо интересно. Георги отбеляза, че човекът наистина е нервен, а Петренко бе възхитен от заканата „Ще ти правя задника да свири на папуняк“. Специално провери в интернет как звучи песента на тази птица и като я чухме умряхме от смях.

Този път главоболието наистина ме изненада, опитвам се да открия признаците му в предишните дни. Единственото, което ми направи впечатление е, че когато пихме преди да инсталираме бръмбарите ми беше много неприятно. Вкусът на алкохола ме отврати. Усетих нещо вътре в себе си, което ме накара да се почувствам гузен, че съм пил. Тогава не обърнах внимание, отдадох го на вълнението от предстоящата задача.

Разказах на Георги и той се съгласи с мен. Отбеляза, че имам прекрасни самоанализаторски способности. Предположи, че съм ги развил в процеса на работата. Според него това е естествена реакция на всеки, който се занимава с нашата професия. На подсъзнателно ниво постоянно проверяваме своята вменяемост.

Странно звучи, но е прав. Първоначално просто се шокираш от зверствата, които убийците оставят след себе си. Минава време, започваш да свикваш с това и в този момент се появява въпросът: „Нормално ли е, че свиквам?“. След него идва съмнението, да не би случайно да имаш подобни наклонности и подсъзнателно изпитваш удоволствие от нещата, които виждаш.

Преди често си задавах въпросите „Какво бих направил аз?“, анализирам гнева си. Старая се да осмисля страховете. С годините успях да достигна до извода, че в мен няма нито грам желание да убивам, нито да издевателствам над когото и каквото и да е. Това убеждение дойде след много размисли и безпокойство.

Незнайно защо си бях втълпил, че жаждата на серийните убийци е заразна. Очаквах, че всеки момент ще я усетя, дори си представях как бих се опитал да я преборя. Винаги съм бил сигурен, че ще успея и няма да убия човек заради нея.

Предположих, че първата стъпка в борбата ще бъде алкохолът. Ако той не подейства, щях да пробвам с леки наркотици и успокоителни. По-късно щеше да ме осени, че съм тръгнал по пътя на самоунищожението. Тогава бих се обърнал към спорта, а ако през изнурителната умора на тренировките, жаждата пак успява да се прокрадне, щях да я утолявам с месо. Свинско, телешко, пилешко, всичко което по някакъв начин би ме успокоявало. Сигурно щях да достигна нивото на майстор по транжиране. А защо не хирург?

Ако въпреки всички тези усилия, подсъзнанието ми искаше човешко, щях да се обърна към лекар. Той щеше да ме изследва, да предпише лекарства, дори съм склонен на стационарно лечение. В този конкретен случай, то ще прилича на санаториум.

Обикновено осъдените канибали и серийни убийци ги докарват до нивото на зеленчуци, ако се озоват в лудницата. Начинът, по който живеят, е по-жалък и мизерен, отколкото в затвора. На второто място, убийството на човешкото става бавно, чрез унижения, постоянно напомняне, че няма излизане. Постоянният натиск, обаче мобилизира силата на психиката и организма. Това е естествена реакция. Има хора, които лежат до живот, наясно са, че излизане няма да има, но правят всичко, за да живеят. Някои рисуват, други пишат стихове, трети правят скулптури.

В лудницата приспиват телата им, осакатяват мозъците им и ги превръщат в живи трупове. Изкореняват звяра от тях заедно с почти всичко останало. Остава една гола душа, която се моли за прошка, но получава поредната доза лекарства. Затова смятам, че доживотният затвор е най-страшното и правилно наказание. Хората в него напълно осъзнават какво се случва около тях и защо. Понасят го с цената на неимоверни усилия.

Лудницата не е наказание, а мъчение. Това е същото, което прави Клюнът, преди да убие жертвите си. В случай че сам отидеш и си кажеш, че имаш проблем, отношението е коренно различно. Възприемат те като болен човек, осъзнал нуждата от помощ. Получаваш грижи, подкрепа и надежда.

Всъщност това, което различава хората, потърсили помощ и тези, които са стигнали до серийни убийства е смелостта. Едните са намерили сили да признаят, че не могат да се преборят, а другите — не. „Исках сам да се справя с проблема“ не е нещо повече от оправдание. Слабо при това, защото обикновено се казва в следствения арест с багаж от пет, шест трупа. Знам и друго, лесно е да предполагам какво бих направил, защото нямам този проблем. Истината е, че не знам как биха се развили нещата. Сигурен съм в едно — каквато и жажда да изпитвам няма да убия човек заради нея.

Примерът с Петров също е показателен, жал ми е за него, но той е слабак в моите очи. Огромен късметлия отгоре на това — не стига, че е успял да избегне тежката терапия в лудницата, но и е получил шанс за втори живот. При това с всички възможни удобства.

Има няколко лечебници по света, които оказват помощ на хора, които изпитват желание да убиват други хора. Постъпването в тях е абсолютно доброволно. В крайна сметка, ако усещах нещо такова в себе си, най-вероятно бих отишъл точно на такова място. Нито ми се лежи в затвора, нито искам да бъда зеленчук. Наистина, животът ми кардинално ще се промени, но поне ще знам, че не съм се предал.

Дневничето ми е доказателство за това. Усещам, че имам проблем и се опитвам да го реша. Първоначалното ми недоволство от посещението при психиатъра, бе предизвикано от това, че не бях изпробвал всички възможности, за да се справя самостоятелно с главоболията. Все още мисля, че проблемът ми е физиологичен, а не психологически, но не мога да отрека, че ми е приятно да пиша тук. Дори забелязвам, че е станал много дебел. Нямам усещането, че пиша толкова много в него, но явно греша.

Жени дойде след работа, за да ме види. Не каза и дума за секс, просто сготви, вечеряхме и гледахме телевизия. Бишкот лежеше ту върху нея, ту върху мен. Беше ми много приятно, но ме безпокои, този развой на нещата. Надявам се, че поведението й е предизвикано от загриженост. Все пак работата ни сближава много, а след както спахме няколко пъти е нормално, да се държи така. От друга страна се страхувам, че може да изпитва някакви чувства към мен. Мисля, че този страх не е оправдан, защото не са минали и десет дни, откакто го направихме за първи път. Надявам се, че е така. Не смятам, че един момент на слабост може да доведе до нещо сериозно. Дано и тя е на същото мнение.