Вартоломей Кузмов
Мило Дневниче (21)

02.03

Клюнът направи ужасно самопризнание. Имаме нов труп — открит е от колегите, които работят по делото на Ветеринаря. Това е работното име на случая „Петров“. Намерен е близо до третия масов гроб на брега на Подпланинското езеро, поставен в поза „Лотус“. Според Петренко е умрял от токов удар. Краката му са били потопени в леген с вода, в който е бил сложен електрически уред, свързан към мрежата. Прякорът, който получи, е „Мълнията“.

Маската бе поставена точно срещу него и отстрани изглеждаше, че му помага да медитира. Приживе е бил мениджър във фирма за разпространение на енергийни напитки. Явно Клюнът е решил, че Мълнията би искал да е спокоен, когато напусне този свят.

На пръв поглед всичко изглеждаше чисто, както винаги. Мръсотията започна когато повдигнахме трупа. Отдолу намерихме хартиен плик, в който имаше снимки. Осемнайсет броя в комплект по две. Една снимка на труп, втора — на маска. Излезе, че общият брой на труповете на Клюна не е десет, като добавим и Мълнията, а деветнайсет. Призля ми.

Събудих се в линейката по пътя за болницата. Оказа се, че съм изгубил съзнание. Имах усещането, че някой празнува рождения си ден в черепната ми кутия. От линейката се обадих на Йосиф, за да му кажа да провери снимките. Вече се бе заел с това. Прекарах три часа в болницата, направиха ми изследване на кръвта, кръвното и още някакви други. Казаха да си почивам. После отидох директно в управлението.

Слязох в моргата при Петренко, той не ме пусна да видя трупа. Извика Георги, който ме отведе в кабинета си. Беше много обезпокоен. Пред мен се обади в болницата и научи резултатите от изследванията. Опита се да ме убеди да си почина няколко дни. Когато разбра, че това няма как да стане, въздъхна тежко и ми даде някакви успокоителни. Каза ми да изпия две хапчета още на момента, а след това сутрин и вечер да гълтам по едно. Отидохме при Йосиф. Резултатът от проверката му е за осем открити трупа.

Не сме им обърнали внимание, защото почеркът на убийствата е бил коренно различен от стандартния за Клюна. На главите не е имало следи от трепанация, нито са липсвали дълго време. Обикновено са били откривани ден — два след изчезването. Никъде не е описано, че са намерени маски близо до труповете. В докладите, обаче са отбелязани липсите на органи и парчета кожа. Никой не е заподозрял, че става дума за сериен убиец, защото информацията не е излизала от местните управления. От тях разбрахме, че снимките са правени на местата, където са били открити телата. Какво е станало с деветото? Защо никой не го е открил?

Разгледахме внимателно снимките. Маската бе окачена на груба тухлена стена, по която си личаха черни петна, явно причинени от пожар. Земята под трупа бе прашасала, пясъкът бе ситен, кафеникаво — черен. С Георги и Йосиф не можахме да измислим нищо, затова извикахме Жени и Петренко за консултация. Когато се качиха, забелязах голяма промяна в тях. Бяха тихи и изтощени. Работеха по трупа от пет часа. Към този момент Петренко трябваше да е открил нещо интересно и да го е споделил с нас. Този път нищо. Двамата погледнаха снимките и Жени се сети, че може би мястото е старият металургичен комбинат.

Преди няколко години газопроводът към една от пещите се беше взривил и отнел живота на двайсетина души. Георги предложи веднага да отидем там. Аз исках да видя трупа, но всички ме убедиха, че е по-важно да се открие тялото от снимките. Беше ясно, че крият Мълнията от мен, но нямах сили да споря. Тръгнахме с Георги и Йосиф. Комбинатът се намира на около петдесет километра от града и явно съм заспал по пътя.

Когато стигнахме, Георги ме събуди и тримата започнахме да търсим корпуса, където се беше случила експлозията преди години. Сега приличаше на декор на постапокалиптичен филм. Прозорците бяха счупени, ръждата бавно бе започнала да изяжда металните конструкции. Плакатите с инструкциите за безопасност се разпадаха под влиянието на атмосферните условия. Изключително тягостна обстановка създаваше това място.

Спомням си празника при откриването му. Бях пет или шест годишен и нашите ме доведоха тук. Нямаха нищо общо с него, но властите организираха мащабен концерт. Всичко ми изглеждаше толкова голямо, лъскаво и живо. Тогава включиха за пръв път и главната пещ, която впоследствие се взриви. Сега този индустриален мастодонт стоеше сам тук. Изоставен и забравен, символ на епоха със същата съдба. Буца заседна в гърлото ми от тази картина. Дори сега като пиша я усещам отново. Страшно е, когато видиш един щастлив детски спомен в такова състояние.

Намерихме нужния ни корпус по липсващите стена и покрив. Влязохме вътре и започнахме да разглеждаме наоколо. Пространството бе огромно, затова огледът ни приличаше по-скоро на разходка. По някаква причина и тримата гледахме да се движим на близко разстояние един от друг. Имаше нещо зловещо наоколо. Сега разбирам, че сме си въобразявали. Бяхме афектирани от признанието на Клюна — още цели девет трупа. Слънцето вече започваше да залязва, оттенъкът му стана червеникав.

Тогава видяхме една продълговата грозна, крива сянка. Тя се издължаваше до средата на помещението, оградено от три стени. Потърсихме източника й. Чумна маска. Покрита с прах, избеляла, лакът бе напукан заедно с дървото. От носа висеше дебела паяжина. Приличаше на сопол. Разрухата на стената скоро щеше да стигне и до нея. Още няколко месеца и край. Ако Клюнът не ни бе съобщил за трупа, то знакът му щеше да бъде изгубен завинаги.

С Георги и Йосиф решихме да не пипаме нищо, а да изпратим координатите на мястото на Жени. Тя щеше да дойде с екип криминалисти, за да го изследва. След като го направихме се върнахме в колата и запалихме по цигара. И тримата бяхме развълнувани от комбината. Всеки по свой начин. Не искахме да се прибираме. Решихме да открием и другите осем маски. За щастие знаехме къде да търсим, защото останалите трупове бяха намирани от колегите.

Първо тръгнахме към една малка горичка, намираща се близо до Златните лозя. Там се беше разбил хеликоптер с туристи. Разстоянието е трийсетина километра. Когато стигнахме нощта бе настъпила, а на хоризонта се виждаше само една тънка ивица светлина, пречупваща се през лозята. Контрастът от тази гледка и студения, изгорял труп на металургическия комбинат беше потресаващ. Поне за мен.

Мислех си, колко красива е природата и колко грозни са човешките творения. Тя е непреходна, винаги е била и ще бъде тук. Тя ще поправи нашите грешки, ще ги разруши и ще въведе своя ред. Ние, обаче никога няма да можем да достигнем съвършенството й.

Влязохме в горичката с фенери и бавно я претърсвахме. Тук бе по-топло и приятно, отколкото в града. Нищо, че е началото на март. Обикаляхме около двайсет минути, когато Георги освети един много гладък и извит клон. Втората маска. По снимките, които Йосиф бе заснел с телефона си, успяхме да се ориентираме за мястото, където е бил открит трупът. Бил е подпрян на дървото точно срещу нея. Къде по дяволите са гледали куките? Няма значение.

Сложих гумени ръкавици и внимателно тръгнах да я свалям. Когато я отделих от дървото, нещо изхвръкна изпод нея. Стреснах се и паднах на лакътя си. Той ме боли от известно време, има синина, но не помня къде съм го ударил. Изглежда го натъртих още повече. Йосиф ми помогна да се изправя, а Георги предположи, че излетялото животно е прилеп. Качихме се в колата и тръгнахме към града, останалите трупове бяха открити там.

По пътя всички мълчахме. Бяхме потънали в мислите си. Аз разсъждавах над това дали Клюнът води вътрешна борба, какъвто е случаят с Ветеринаря. Опитвах се да вляза в мислите му. Дали оставя маските, за да покаже къде са труповете? Или го прави, за да ги пазят? Може би отдава почит на някого чрез тях? Възможно е и да ги оставя като личен подпис, което показва грандоманията и огромното му его.

Дали се връща на местопрестъплението? Ако накараме Големия пагон да заварди всички места, на които сме откривали жертви на Клюна, ще успеем ли да получим някаква информация?

Забелязах, че докато обикаляхме, главата въобще не ме болеше. Бях умиротворен по някаква причина. Докато анализирах всичко това се обади Жени, открили са кости в комбината. Сополът се е веел точно над гроба. Снимала е черепа и го е пратила на Петренко. Той, от своя страна, го вкарал в програмата за възстановяване на лицева структура. До сутринта би трябвало да знаем, дали това е трупът от снимката. Не, че може да е някой друг. Попита ме как сме, като имаше предвид мен. Гласът й звучеше загрижено. Отговорих, че си правим нощно пътешествие, открили сме още една маска и отиваме за трета. Пожела ни успех.

Снимките ни отведоха в един от тунелите в центъра на града. На това място се беше запалил тролейбус и загинаха десетина души. Петренко работеше по този случай точно преди да се захванем с Клюна. Разказа ни, че човешките тела буквално се изпарили и са успели да установят броя на жертвите само по по-дебелите кости. Пожарникарите се опитаха да изгасят пожара, бориха се с огъня два часа, но после се отказаха. Съобщиха, че димът е толкова гъст, че някой от тях може да пострада и е сигурно, че няма оцелели. Чакаха осем часа преди да влязат обратно.

Спомням си, че транспортната фирма и общината се замеряха с обвинения. Едните твърдяха, че проблемът е бил в електрическата мрежа, а другите — в тролея. Скандалите бяха зрелищни, продължиха няколко седмици, после всичко утихна. Така и не се разбра в кого е причината. Неофициално знам, че някакъв чиновник с целия бюджет за поддръжка на линиите е купил четири електрически табла.

Когато стигнахме до мястото вече наближаваше полунощ. Огледахме внимателно стените на целия тунел, но не открихме нищо. После забелязахме, че в долния ъгъл на снимката на маската има нещо червено, едва влязло в кадър. Веднага разбрахме какво е направил. Отидохме при своеобразния олтар, който бяха изградили гражданите в памет на загиналите. На стената общинарите бяха окачили плоча от черен мрамор с гравирани портрети на жертвите. Под нея имаше купчина от цветя. От нея едва, едва се показваше носът на третата маска.

Когато я взехме, решихме да приключваме. Върнахме се в управлението. Йосиф отиде да остави находките в склада, с Георги си пожелахме „Лека нощ“. Не пропусна да ми напомни за успокоителните. Останах сам в кабинета си. Настроението ми бе все така меланхолично. Мислех си дали има смисъл от хората, при условие че не можем да съществуваме дори със себе си. Крайната ни цел е да живеем по-добре, по-красиво и по-хармонично, а всичко това се намира там, където ни няма. От друга страна, същата тази природа, която минава след нас и почиства, ни е създала. Парадокс? Възможно ли е да сме единствената й грешка?

Странно е, че подобни мисли изникват в главата ми само, когато излизам извън града. Докато съм вътре и през ум не ми минават, сигурно се адаптирам към ритъма му. Реших, че е време да тръгвам. Когато се качих в асансьора по инерция натиснах копчето „-1“. Първо се намръщих, но после си казах, че е редно да видя Мълнията.

Влязох в моргата и ме побиха тръпки. Петренко бе направил импровизирана хладилна камера за трупа. От певеце тръби бе сглобил скеле, което обхващаше цялата маса за аутопсии. Височината му бе около два метра — масата, плюс трупа в седнало положение и още двайсетина сантиметра над главата. То бе покрито с дебел полупрозрачен найлон. На пода под масата имаше няколко хладилни чанти с лед. Термостатът на моргата бе свален на минималната възможна температура — нула градуса.

До самоделната хладилна камера стоеше масичката за инструменти на Петренко. Сред различните триони, скалпели и ръчни бормашини бе оставил метална купа. В нея имаше две стъклени топчета. Бяха доста по-големи от обикновените, с които си играят децата. Наличието им ме учуди. До купата имаше ръкавици, както и десетина изцапани тампона за махане на грим. Разтворих найлона и видях Мълнията.

Вместо очи зееха две огромни червеникаво — черни дупки. Лицето и цялото тяло бяха покрити с морави петна. На лактите, коленете, китките, фалангите на пръстите, врата, навсякъде, бяха закрепени кабели с различна дебелина. Краищата влизаха под кожата, но средната им част бе оставена навън и лъщеше на неоновата светлина. Плътта около тях приличаше на изсъхнала смачкана хартия. На гърдите му имаше разрез, който Клюнът бе зашил с тънка медна жица.

Бързо затворих найлона и се отдалечих в другия край на моргата. Опитах се да осъзная защо е направил всичко това? Сутринта трупът изглеждаше коренно различно. Лицето му бе чисто, очите — затворени. Явно вместо тях е сложил кристалните топчета. Използвал е грима, за да прикрие изгарянията по лицето. А ръкавиците? За да скрие кабелите? А кабелите защо?

Пак се приближих и го разгледах по-подробно. Ефектът на смачканата кожа се получава, когато се опитваш да извършваш манипулации с вече вкочанен труп. Явно Клюнът е избрал начина, по който ще аранжира Мълнията доста след смъртта му. Наложило му се е да чупи всяка става, за да може да постави трупа в нужната поза. Имаше кабели и на задните части, кръста.

По всичко личи, че когато е започвал да сглобява установката, тялото е било легнало в странна поза. Използвал ги е като опорна конструкция. По същия начин, както бе направил с Гертруда и стиропора. А очите? Сигурно е забравил да ги превърже, преди да пусне тока. Изскочили са и е решил, че не е естетично да ги оставя просто така.

Това е най-мръсният труп на Клюна. Обикновено успява да запази вида им максимално близък до начина, по който биха изглеждали при нормална смърт. Тук явно нещо се беше объркало. Опитал се бе да го подреди така, че поне на пръв поглед всичко да изглежда наред.

Тръгнах си от моргата и карах бързо, за да се прибера тук по-скоро. Исках да видя как е Гаргантюа и да опиша всичко от този ден. Постарах се да съм възможно най-подробен и описателен. Това е повратна точка и в разследването, и във възприятието за Клюна. Лично за мен също. Чувствам, че нещо се промени, още не знам какво.

Когато Петренко и Жени влязоха в кабинета днес и видях колко са угрижени, усетих агресия и злорадство. Бяха много дълбоко в мен, но ги усетих. Минаха през главата ми като две пулсиращи вълни. Може би все още съм афектиран от разпита на Ветеринаря? Не знам. Остават още три месеца. Тогава ще прочета дневника и ще анализирам.

Иначе Гаргантюа е добре. Беше изял цялата храна и изпил цялата вода. Изходил се е два пъти докато ме е нямало. Сипах му още ядене, като му добавих и смляно лекарство. Той веднага се нахвърли върху купата. Какъвто и да е Петров, справя се идеално с лечението на животни.

Написах есемес на Петренко, че съм видял Мълнията и утре ще дойда по-късно в управлението. Чувствам се ужасно уморен.