Вартоломей Кузмов
Мило Дневниче (40)

24.04

Открихме чумната маска. На записите от видеокамерата се видя, че Клюнът се скрива зад будката, после се появява в гръб и се скрива в безистена.

Разпитахме продавача в будката. Като дошъл на работа, видял суматохата и окачената маска. Човекът решил да си я прибере като сувенир от паметния ден. Точно това каза „Сувенир от паметния ден“, все едно на тази дата страната е получила независимост. Исках да го пребия.

Иззехме маската, надявахме се, че ще открием генетичен материал от Клюна — косъм, мигла, а защо не и слюнка. Паметният кретен бе почистил всичко, все пак го е пипал сериен убиец. Може да е бил болен от нещо. Когато подуши миризмата на лимон, носеща се от маската, Петренко пожела да поговори с идиота. Успокои ни, че ще му изсипе не повече от три литра веро в гърлото. Първият щял да бъде труден за прокарване, но следващите два щели да минат през тялото му „транзитно“.

Всички сме изключително напрегнати. Медийният шум започна да утихва. Всички законови срокове за задържане изтекоха и се наложи да пуснем Минков и Кирилов. Предупредих министъра да изчака поне още една седмица. Този път не ми крещя, а изпадна в истерия. Покрай всички псувни, квалификации за личността, интелекта, определения за селскостопанския ми маниер на работа, ме попита какво ще правим ако се появи нов труп, докато те са в ареста. Казах му, че ще е по-добре така, отколкото да ги пуснем и тогава да се появи труп. В този случай двамата ще бъдат линчувани, а ние ще бъдем обвинени за това, че са на свобода.

Решението на министъра бе повече от елегантно в определен, изкривен смисъл. Той обяви, че ги пуска и каза дори в колко часа ще го направи. Един вид накара всеки, който иска да присъства на освобождаването, да се чувства поканен. Двамата издържаха точно три минути на улицата, после се наложи колегите да прибират наранените им тела. Минков беше в безсъзнание. Сега и двамата са в болница, а министърът е доволен. Хем не държим в ареста невинни хора, хем сме им осигурили алиби — лежат изпотрошени в болницата.

Чух колегите, които ги откараха там да се оплакват, че не е имало лекари, които са съгласни да ги лекуват. След като станах свидетел на това, за пръв път аз вдигнах скандал на министъра. Обясних му, че няма никакъв смисъл от това задникът му да се намира в този кабинет, ако не си върши работата. Освен да ни трие сол на главите, той е длъжен да ни защитава и осигурява нормални условия за работа. Действията му с Минков и Кирилов са диаметрално противоположни както на моралните норми, така и на задълженията му. Той се опита да прехвърли вината за случилото се на мен, видиш ли аз съм ги бил обвинил. Не, аз ги разследвах и предупредих — няма никакви преки доказателства, че са причастни. Той в паниката си ги превърна в изкупителни жертви. Сега е длъжен да изчисти имената им.

Още същата вечер излезе по телевизията, започна да ги оправдава, да осъжда насилието и всякакви такива неща. Пиарът на министерството започна кампания по изчистването на репутациите им. Бившата на Кирилов пак се появи по телевизията. Този път свири на китара, рецитира стихове, пак обяви датата на изложбата си и разказа колко добър човек е той всъщност. Разделили се били, защото тя, впечатлителната творческа натура, не можела да гледа как мъжът на живота й изгаря в работата си.

По улиците се появиха „Граждански патрули“, които обикалят напред-назад и „контролират“ събитията. Естествено, организацията им бе поета от една опозиционна партия. Медиите ги представят като съвестни граждани, които се борят за законност със собствени сили.

Не казват, че повечето хора в тези патрули са скинари. Нито казват за двата случая на пребити младежи. Единият се бил върнал от море и имал хубав тен. Отбелязват, че битовата престъпност била спаднала. Как достигнаха до този извод, при условие че патрулират само от два дни, не ми е ясно. Всъщност техни членове вкараха Кирилов и Минков в болницата.

Неправителствените организации, които искаха да ги защитават изчезнаха в момента, в който се разбра, че са невинни. Появиха се други, които ревнаха срещу полицейския произвол. Една много активна дама, която сега яростно ни клейми, преди шест дни страдаше от страхова невроза, заради липса на сигурност. Опашките от загрижени граждани, които имат много важна информация по случая започнаха да намаляват. Хайките, които организира министърът — също. Изкара всички полицаи на улицата, върна тези, които бяха в отпуска. Наводни града. Паниката му сякаш бе заразна. До такава степен бяха озверели в стремежа да покажат присъствие и дейност, че и мен тръшнаха на земята.

Спряха колата за рутинна проверка. Аз понечих да бръкна във вътрешния джоб на якето си, за да им покажа значката с фразата „Свой съм, момчета“. Следващото нещо, което си спомням, е приближаващият се към лицето ми асфалт. Едва след като се убедиха, че наистина работя в полицията ме пуснаха. После се извиняваха, молеха да не им създавам неприятности. Естествено нищо не направих. Все пак целия пожар тръгна заради мен.

Да, самообвинявам се за всичко, което стана. За това, че още не съм хванал Клюна, за това че позволих Минков и Кирилов да пострадат. Аз съм виновен и за отвратителното състояние на всички в екипа. Всички са на предела на силите си. Жени през ден ходи при психиатъра на управлението. Петренко отиде само веднъж. Показал на човека няколко снимки на труповете на Клюна. После му казал, че живее с тези картини вече повече от три години и му препоръчал да не се занимават с психология, а директно да се захванат с химията. Психиатърът не се съгласил да му предпише успокоителни, нито му казал да си води дневник.

Йосиф нищо не казва и просто продължава да работи. През ръцете му минават всички що-годе адекватни сигнали и свидетелства. Мисля, че спи в управлението, вече три дни ходи с едни и същи дрехи. Жени вече почти се пренесе вкъщи. Студената война с баща й се превърна в горещ конфликт. След изстъпленията на бившата й истеричка по телевизията, той трябваше да се оправдава пред медиите. После постави ултиматум на Жени — „Или напускаш, или забравяш, че имаш семейство“. Тя не напусна и в момента майка й изпълнява ролята на парламентьор.

Георги работи по обновяването на психопрофила на Клюна. Досега този процес винаги е бил общ. Всички давахме предположения и достигахме до изводи. Сега се е затворил в кабинета си, работи и пие. Всичко това заради идиоти, които не правят нищо друго, освен да провалят работата ни.

Иде ми да ги избия всички. До крак. Разиграва се фарс, от който страдат хората, които най-малко го заслужават. На всички вече им е ясно, че Клюнът е на свобода. Ясно е, че каквото и да се говори, каквото и да се направи единствените, които могат да го хванат сме ние. Това обаче не пречи да се вади „ексклузивна информация“ за разследването, без тя да има общо с реалността. Министърът още в първото си интервю го каза: „Колкото по-малко говорим за това, толкова по-добре. Не искаме да крием информация от обществеността, а от убиеца. Всяка една догадка, която се чува в общественото пространство е подсказка за него. Със сигурност той е чул неща, за които не е предполагал. Вдъхновявате го и провокирате. Моля ви, оставете ни да си вършим работата!“. Тези думи бяха изречени още преди да покрием трупа на Лоло с белия чаршаф. Олелията започна да стихва чак сега. Заради това огромно, безсмислено плямпане двама души вече никога няма да имат нормален живот.

Сега се опитвам да си спомня кога започнах да се страхувам от обществото. Преди не беше така, имаше някаква солидарност. Информация не се изнасяше, ако ние изрично не го желаехме. В началото на кариерата си работех с един стар следовател, казвахме му Джефри. Някога помнех истинското му име. Човекът бе от старата школа, имах огромен късмет, че успях да науча някои от хватките му. Той бе първият ми и единствен „полеви“ учител.

В едно от малкото дела, които разследвахме заедно, откривахме тела на шофьори на тирове в покрайнините на един от съседните градове. Единствената версия, по която работехме бе, че убийцата е улична проститутка, а целта е грабеж. Всичко сочеше в тази посока — парите на шофьорите, както и всичко ценно, което имаха в кабината на камиона изчезваше. Повечето от тях караха подаръци за близките си, малки лични пратки и подобни неща. В хода на разследването, обаче настъпи обрат.

Получихме обаждане от местното районно управление, че рибар е открил на брега на малкото язовирче в района, изхвърлена пътна карта на страната, а в нея голяма сума пари. По бележките и отметките на картата, личеше, че е принадлежала на шофьор на тир. Започнахме да претърсваме бреговете на водоема и постепенно откривахме изчезналите от кабините на камионите вещи — карти, скъпоценности, касетофони, малки телевизори, дрехи, пари. Всичко.

Тогава с Джефри разбрахме, че става дума за сериен убиец, който инсценира обири. Пуснахме няколко полицая да карат тирове и ги инструктирахме да спират винаги, когато трябва. При всяка проститутка, при всеки човек на пътя, искащ помощта им. Камионите имаха съпровод от една цивилна кола. Момчетата се запознаха с всички пеперудки в тази отсечка на магистралата, помагаха на всеки закъсал. Дори успяха да арестуват две банди, които се занимаваха с грабежи на товарни камиони. По време на операцията се случиха още две убийства и общият им брой стана осем. Копелето явно имаше невероятен късмет!

Хората в околните населени пунктове започнаха да изпадат в паника, шофьорите също. Цялата област говореше за случващото се. На гърбовете на последните два трупа, той бе издълбал буквата „А“. Вече бяхме сигурни, че е „той“ заради все по-бруталните белези по телата. Жените нямат физическата сила да нанасят такива поражения.

Тогава получихме обаждане от местния телевизионен канал. Лично шефът му искаше среща с нас. Когато се видяхме не ни засипа с въпроси, не ни обвини, че крием информация. Предложи помощ. Каза: „Ако има с какво да ви помогна, само поискайте. Мога да пускам инструктаж за шофьорите и жителите, мога да показвам лицето му, ако имате фоторобот. Мога да призова хората да организират хайки, само кажете“. Благодарихме на човека и започнахме да мислим дали и как да се възползваме от предложението.

Фактите говореха, че убиецът явно иска да създаде своя запазена марка чрез подписите и с всяко ново деяние става все по-жесток. Въз основа на това Джерфи реши да излезе по телевизията и да го ядоса.

Подготвихме се максимално — извикахме подкрепления от съседните управления, дори впрегнахме военните от близкото поделение. Пиле не можеше да прехвръкне, така завардихме всичко. Джефри се появи в студиото на вечерните новини. Описанието му започна с фразата: „Убиецът е проститутка, страдаща от комплекс за малоценност“, после последваха определения за слабата й физика, ранимата психика, ниския интелект. Джефри изкусно рисуваше образа на грозен, прост, недоразвит дебил. В един момент водещият го прекъсна и каза, че на редакционния телефон се е обадил мъж, който се е представил с името Август и твърдял, че той е убиецът. Джефри ядосано отговори, че не е дошъл да си говори със самозванци, а да си върши работата.

Бяхме сигурни, че още същата вечер Август ще излезе да доказва своето могъщество. Седяхме в управлението и чакахме сигнал. Тогава научих, че старите радиостанции, на корпуса при микрофона, имат сто и осемдесет дупки. Получихме съобщението три часа след края на новините. Когато стигнахме на мястото се запознахме с Август — едър мъж, висок около един и деветдесет, късо подстриган и много изненадан.

Стоял до един разклон на магистралата и спирал шофьори, за да му помогнат. Твърдял, че колата му е закъсала на два километра навътре по второстепенния път. Колегата го качил в тира и тръгнал в посоката, която Август посочил. След около километър убиецът извадил нож, но преди да успее да го използва усетил дуло на пистолет, опрян във врата. Зад перденцето, на кушетката за спане, имаше втори полицай. Август дори не се опитал да бяга, държал се спокойно и бил откровено учуден от този обрат.

При разпита разказа, че баща му е бил международен шофьор и много рядко си стоял вкъщи. Докато отсъствал майка му постоянно си водела любовници и правела каквото правела. Живеели в едностаен апартамент. Той си обещал, че когато порасне неговата жена не ще му изневери. Изневерила му. Август се развел и решил, че баща му е виновен за всичко, защото му предал „гена на изневярата“. Достигнал до извода, че с неговия живот е свършено, но можел да спаси децата на шофьорите. Затова започнал да убива бащите им.

Историята ми се стори толкова налудничава, че избухнах и поисках да каже истината. В Академията бях научен, че серийните убийци се опияняват от властта над хората, задоволяват нагона си. Сега пък виждах някакъв идиот, който говори за спасение на деца, чрез убийствата на бащите им. Джефри даде една цигара на Август, а мен изведе от стаята и ми обясни нещо важно. За всеки човек понятията „добро и зло“ съществуват, но не за всеки са еднакви. Нашата цел като полицаи не е да решаваме кое какво е, а да спазваме буквата на закона. Нищо повече.

Когато чух тези думи ми призля, ядосах се, защото мислех, че получавайки значката си заставам на страната на добрите. Оказа се, че нещата са много по-прозаични. Юношеските ми идеали бяха разбити. С годините се убедих, че Джефри е прав. Няма универсални истини, има само субективно мнение и единственото, което го регулира, е законът.

Прилагайки уроците и примерите от този случай осъзнавам колко мъдрост има в думите му. Още повече че бяха казани във време, в което малко хора имаха смелостта да говорят за „правда“ за „добро и зло“. Сега всеки си мисли, че притежава върховната истина. Всеки се опитва да я доказва и използва зли методи, за да я постигне.

Още не мога да разбера как се стигна до тук. Възможно е аз да греша, а всички които се упражняват върху Клюна са прави? Кой е казал, че моята истина е правилната? Пак се получава парадокса с незаконните записи и нещата, които са казани на тях. Хората са прави да се страхуват, прави са да търсят отговори, имат свободата да изказват мнението си.

Моята истина обаче е друга — сега това мнение е вредно и никому ненужно. Поставяйки Лоло на обществено място, Клюнът спечели огромна преднина и получи бонус — арестът на Кирилов и Минков. Тези хора са в болница с разбити тела и репутация, защото един държи на правото си да плямпа, а друг се страхува от това право.

Искам да спра да мисля, искам този кошмар да свърши. Но и от това ме е страх. Ако главата ми не е заета, отново ще усетя главоболието. Знам, че все още го има. Чувствам го как пулсира. Не мога повече. Дори Бишкот не помага.