Вартоломей Кузмов
Мило Дневниче (20)

01.03

Хванахме го!

По-точно Гаргантюа го хвана. Вчера отидохме на ветеринар. Всичко беше нормално, освен че котето изпитваше панически страх от доктора. Когато го видя, се скри под един шкаф с препарати. Лекарят, представи се като Гаврилов, успя да го измъкне оттам и вземе на ръце. Гаргантюа се изплъзна и скочи в мивката. Сви се и със страх гледаше човека в бяло. Поведението му беше странно, защото е любвеобилно коте.

Обикновено ветеринарите бързо намират подход дори и към най-дивите животни. Докато Гаврилов се опитваше да хване Гаргантюа, го огледах и забелязах, че си боядисва косата. Цветът на космите на врата му беше различен от този на останалата коса. Всичко щеше да бъде наред, ако побеляваше. Истинският цвят беше тъмно кестеняв, а боята — черна.

Гаврилов успя да хване Гаргантюа и го сложи на процедурната маса. Котката бе настръхнала и изплашена, а Гаврилов нежно я галеше и успокояваше. Загледах се в лицето му, стори ми се познато отнякъде. В крайна сметка човекът си свърши работата. Предписа на Гаргантюа капки, таблетки и си тръгнахме.

През цялото време се опитвах да си спомня къде съм го виждал. Чак след час и половина стигнах до управлението. Оказа се, че е много трудно да напъхаш хапче в устата на котка. Нямаше друг начин да го накарам да погълне лекарството, защото не яде нищо. В крайна сметка потърсих в интернет видеа, в които се обяснява как става и му заврях таблетката в гърлото. Като я глътна ме погледна с очи, които питаха „Защо ме предаде?“. Както и да е, когато се върнах вкъщи след работа, вече беше омел цялата храна в купичката и искаше още.

Мисълта за доктора не ме оставяше на мира и като стигнах в управлението разбрах защо. От дъската, на която висят снимките на издирваните ме гледаше същият доктор, но със светло кестенява коса. Истинската му фамилия е Петров. Веднага събрах екипа и решихме, че е най-добре да използваме хората на Големия Пагон, за да разберем повече за живота му. Получихме четирима души, разделени на две групи и поддържахме връзка с тях през цялото време.

Когато свършил работният му ден, Петров се качил в колата си, напазарувал в един супермаркет, после си отишъл вкъщи. Седял там докъм 22 часа, после излязъл и тръгнал към Подпланинското езеро. По пътя качил някаква проститутка, след което спрял до парка край езерото. Двамата седнали на пейка и петнайсет минути си говорили. В един момент проститутката започнала да му духа на пейката. След около пет минути се изправила и започнала да му говори нещо на висок тон, той опитвал да я усмири. Тя му крещяла, искала му пари и го карала да я върне на мястото, откъдето я е взел. Изведнъж Петров рязко се изправил, пристъпил заплашително към нея, тя притихнала. Тогава колегите ги арестували.

Докараха го в управлението, оставиха ни го в стаята за разпити и си тръгнаха с молба да не ги занимаваме повече. Малко вероятно е да се отърват толкова лесно, оказаха се много удобни.

Когато влязохме с Георги, Петров бе в странно състояние. Позна ме веднага и с уморен тон благодари, че сме го намерили. Реших да блъфирам и го попитах дали ще направи пълни самопризнания или ще действаме по сложната процедура. Избра първото и започна да разказва.

Емоциите ми, докато слушах историята, препускаха от една крайност в друга. В някои моменти ми идеше да го убия още в стаята, а в други исках да го успокоя и да му кажа, че всичко е свършило.

Започна да разказва от момента, в който се е сприятелил със стария директор на „Св. Тереза“. Той дошъл на втората година от лечението на Петров. Бързо намерили общ език, защото и двамата имали интереси в областта на хирургията. Обсъждали различни техники и иновации. Директорът му давал медицински издания с новини, заедно дискутирали случаите описани в тях. Започнали да си говорят и на други теми — изкуство, литература, кино. Обрисува отношенията им така, сякаш са мъж и жена. Георги го попита дали връзката им е имала хомосексуален характер. Отговорът бе, че никога не са я консумирали физически.

След осемнайсет години в болницата, директорът вече трябвало да се пенсионира. Решил да изпише Петров, за да продължат общуването си. Двамата искали да живеят спокойно, затова създали ветеринаря Гаврилов. Директорът се погрижил за документите. В началото всичко вървяло гладко, но Петров искал да работи, а директорът държал да е единственият, който носи пари.

Освен пенсията, човекът е притежавал имоти, които отдавал под наем и имал добър доход. Петров разбрал, че няма полза от такава свобода и на практика е все така заточен. Затова убил благодетеля си и инсценирал естествена смърт. В завещанието си, директорът посочил него като единствен наследник. Петров убедително твърдеше, че е искал свобода, а не пари.

Всичко минало гладко и няколко месеца Петров бил в тежка депресия. Мъчила го съвестта, че е постъпил по този начин с най-добрия си приятел. После си намерил работа във ветеринарната клиника. Нещата били наред до момента, в който отново не усетил онова старо, добре забравено, но неизкоренимо чувство.

Този път било различно. Сега не било предизвикано от интерес към аутопсиите и труповете, а от раздразнение. Ядосвал се, когато виждал как хората прахосват скъпоценната си свобода. Не можел да ги гледа как си губят времето, как използват възможностите си, за да вредят едни на други. Побърквала го летаргията и статичността им. Представял си какво би направил той с енергията, която хабят за глупости.

Човекът, който за пръв път успял да предизвика тези мисли бил един собственик на питбул. Животното било с тежки наранявания, явно след кучешки бой. Петров го разпитал какво се е случило и онзи се похвалил. Разказал как е тренирал кучето две години и какви грижи е полагал, за да го превърне в машина за убиване. „Две години! За да обречеш едно същество на живот, изпълнен с болка, кръв и насилие! Без то въобще да осъзнава какво правиш с него! Лишил си го от любов, грижи и спокойствие, защото си мислиш, че имаш право! А твоят живот? Твоята енергия, която си могъл да употребиш за нещо градивно? Просто не го заслужаваш!“

Опитвам се да го цитирам дословно. Още същата вечер Петров отишъл до къщата на собственика на кучето под предлог, че е донесъл мехлем за раните на животното. Веднага щом усетил, че може, се нахвърлил върху него и го умъртвил. Когато онзи спрял да диша, убиецът усетил опияняваща тръпка. Почувствал се като съдия, благодарение на когото възмездието и правдата възтържествували. След това качил трупа в багажника на колата си, откарал го до далечния край на Подпланинското езеро и го заровил там.

В следващите няколко дни бил в приповдигнато настроение. Изпитвал щастие от това, че е извършил добро дело. Това, че само той е знаел за него, го карало да се чувства специален.

Една вечер сънувал директора на „Св. Тереза“, който го попитал с какво право е извършил убийството. Какво го кара да си мисли, че той — убиецът на своя благодетел, на човека, който му е подарил втори живот, може да решава какво е правилно и какво не.

Този въпрос започнал да измъчва Петров. Няколко месеца се борил с жаждата си, но не издържал и пак убил. Жертва станала жена, която вдигнала скандал на касиерката в супермаркета, защото била много бавна. Момичето се разплакало.

Петров проследил жената, след като излязла от магазина и видял, че отива в съседното кафене. Седнала там, поръчала си безалкохолно и два часа чела вестник. Когато станала я последвал, ударил по главата и закарал до езерото. Докато копаел гроба, решил, че трябва да демонстрира на трупа една от причините, заради която човек наистина трябва да бърза. Правил секс с него. После го заровил.

Този път обаче опиянението от възтържествувалото правосъдие изчезнало още по обратния път. Отново си спомнил въпроса, който чул от директора в съня си. Започнал да се замисля и за истинските причини, заради които е изчукал трупа.

Убийствата продължили и Петров все повече се убеждавал, че не любовта му към справедливостта е причината да ги извършва. Той просто искал да убива и да прави секс с труповете. Убедил се напълно след година терзания. Година, в която почти всяка седмица е убивал по един човек. Това откритие го изплашило, защото осъзнал, че не се различава от първата си жертва — собственика на бойното куче.

Петров решил, че ще се бори със звяра в себе си. Войната в главата му била с променлив успех. Имало периоди, в които месеци наред е удържал жаждата за кръв, имало е и други, в които убивал всеки ден. Първоначално чукал само женските трупове, които го привличали сексуално. После това спряло да има значение. Мъже, възрастни хора, клошари, всеки труп впоследствие е бил изнасилван.

Попитах го за трупа, който се беше взривил в лицата на децата със селфи стика. Призна и за него. Не успял да го зарови, защото в другия край на горичката, на около километър от брега на езерото, забелязал къмпингуващи. Изплашил се, че могат да го видят, затова просто зарязал човека във водата.

Разказа ни за всички усилия, които е полагал, за да спре с убийствата. Първо решил да държи поредния труп у дома си. Около седмица се гаврил с него, свършвал отгоре му и какво ли още не. После миризмата станала непоносима. Наложило се да го зарови и да търси нова жертва.

От нея решил да изреже най-възбуждащите парчета. След процедурата разбрал, че е трудно да прави секс с тях, затова се отказал от идеята. После решил, че ако взима трофеи, които му напомнят за дадено убийство ще може да притъпи желанието си. Ефектът бил обратен. Следващата му идея била да снима на видео как се гаври с тяло. Гледането на записите не променило нещата. Издържал около седмица и после пак убивал.

Преминал към медикаментозно лечение. Започнал да си прави коктейли от лекарства за животни, но и с това ударил на камък. Физическото и психологическото му състояние се влошило, а това направило звяра в него още по-силен. В последната година, вече спрял да прави секс с труповете. След убийствата се свивал до тях и плачел.

Георги го попита защо не се е предал, при условие че му е било толкова зле. Петров отговори, че за него е било важно сам да пребори злото в себе си. Възприемал тази война като кауза. Вярвал, че това е неговото изпитание и е длъжен да го преодолее, за да осмисли живота си. Също така, че е много добър ветеринарен лекар и не иска да оставя пациентите си в чужди ръце.

Попитахме го заради какво е избухнал скандалът с проститутката. Каза, че не му става на живи хора. После ни обясни защо си боядисва косата. Когато излязъл от „Св. Тереза“ директорът лично му я боядисал и това се превърнало в ритуал. Петров продължил да го прави в чест на човека, който му дал втори живот.

Говорихме до пет сутринта. Когато приключихме си отидох вкъщи, за да нахраня Гаргантюа, поспах два часа и се върнах обратно в управлението. Заедно със следствената група и Петров отидохме да проведем първия следствен експеримент.

До Подпланинското езеро той ни показа четири масови гроба. Направи пълни самопризнания за сто четирийсет и шест жертви, които е умъртвил за последните пет години. Събирал ги е от цялата страна. Като се върнахме в управлението, занесох в стаята за разпити осемте кашона с дела за изчезнали хора, на чиито близки съм звънял. Показвах му снимките една по една, позна 67 души.

Предадохме делото на колеги, които ще извършат техническата част. Трябва да докажат всяко едно убийство. Когато го качвахме в буса за арестанти, той се обърна към мен и ме погледна в очите: „Благодаря ви! Вие сте вторият благодетел в живота ми. Винаги ще помня добрината ви!“. После седна в буса и се разплака.

Не знам какво да мисля за този човек. Мога ли да го наричам човек? На това прилича, но действията му са по-страшни от тези на дявола.

Получих лична похвала от министъра. Помолих го, ако ще разгласява случая, да не ме намесва. Той каза, че делото ще се води при закрити врата. Ще си трае не, за да спести мъките на Петров. Целта му е да прикрие факта, че за пет години и над сто и четирийсет жертви никой не си е мръднал пръста.

Разбирам го, той е повече политик, отколкото управленец. Последните са много рядка порода в наши дни и не оцеляват дълго. Стараят се не само да взимат решения, но и да ги въплъщават. Политиците въобще не се занимават с такива неща. Предимно симулират дейност и се опитват да поддържат отдавна изградената машина в работещо състояние. Закърпват дупки и подменят консумативите. Затова в трудни времена тя винаги се оказва безумно остаряла и неефективна. После се чудят защо са се оказали в плен на същата тази система и не могат да я раздвижат. Както и да е, последните два дни бяха тежки.

Сега Гаргантюа е легнал на дивана и доволно спи. Дали е разбрал колко много е помогнал? Купих му специални лакомства за награда и нова играчка — мишка. Оставих я в средата на хола. Той я обикаля, гледа я с интерес, но още нищо не е предприел.