Лейф Г. В. Першон
Онзи, който убие дракона (82)

84

Макар да бе събота, Бекстрьом седеше в службата, потънал в усилен размисъл. Дори мисли толкова задълбочено, че забрави да обядва.

— Значи тук умуваш — отбеляза Аника Карлсон. — Надникнах за теб долу в кафенето.

— Мисля — отвърна Бекстрьом.

— Имаше право. Долавям нещо адски мистериозно около разнасянето на вестниците.

Surprise, surprise, помисли си Бекстрьом, който вече бе успял да си изгради доста убедителна представа как е протичало всичко.

— Казвай — подкани я той.

Всеки ден в три сутринта Акофели и останалите разносвачи от района вземали вестниците си от разпределителния пункт на дистрибуторската фирма на Росундавеген. В случая на Акофели малко над 200 „Дагенс Нюхетер“ и „Свенска Дагбладет“, както и десетина „Дагенс Индустри“. След това изминавал определен маршрут, предначертан от фирмата, а идеята била да не се налага да направи и една излишна крачка, докато ги разнася.

— Като цяло може да се каже, че се движи в квартала в северозападна посока, като сградата на Хаселстиген 1 е предпредпоследна в обиколката му. Всичко това отнема между два и три часа, а целта е всички да са си получили вестника най-късно до шест сутринта.

— А последните адреси? — попита Бекстрьом.

— Тъкмо сега започва да става странно. Последната сграда по маршрута му е Хаселстиген 4, а предпоследната — Хаселстиген 2. Номер 4 се намира на кръстовището с Росундавеген, а метрото към Ринкебю, където живее, е на двеста метра нагоре по булеварда. Вместо да мине по най-прекия път, той очевидно е променил края на обиколката си. Подминава Хаселстиген 1, без да раздава никакви вестници. Отива направо на Хаселстиген 4, който е последен, оставя вестниците. Връща се по улицата към Хаселстиген 2, предпоследната сграда, оставя и техните. После пресича улицата и приключва обиколката с вестниците за Хаселстиген 1.

— Заобикаля около двеста метра — отбеляза Бекстрьом, който вече се ориентираше добре из квартала.

— Всъщност малко над триста метра — поясни Аника Карлсон, която бе изминала разстоянието пробно преди около два часа. — Съвсем безсмислено разкарване, което по моя преценка би следвало да му коства поне пет минути — продължи тя. — Малко е странно — по-логично е да бърза да се прибере в Ринкебю час по-скоро, да остави чантата си за вестници и да поспи два-три часа, преди да отиде на другата си работа във фирмата за доставки.

— А после? Какво прави на Хаселстиген 1?

— Сега вече става още по-странно — отвърна Аника Карлсон.

На Хаселстиген 1 имаше единайсет наематели, абонирани за сутрешен ежедневник: шест „Дагенс Нюхетер“ и пет „Свенска Дагбладет“. След убийството на Карл Даниелсон оставаха само десет, и тъй като старата госпожа Холмберг същевременно се бе прехвърлила от ДН на Свенска, понастоящем двамата медийни конкуренти се бяха изравнили.

— Пет ДН, пет Свенска — обобщи Аника Карлсон.

Какво ли общо има това, помисли си Бекстрьом.

— Слушам те.

— Най-напред получава вестника си госпожа Холмберг, която живее на партера. Не е толкова чудно, понеже минава покрай вратата й на път за асансьора. Значи после трябва да се качи с асансьора до последния етаж на сградата, да се спусне по стълбите и пътьом да раздаде оставащите десет вестника. Тоест последен би трябвало да получи своя ежедневник нашият убит Карл Даниелсон, който живее на първия етаж и единствен на този етаж получава вестник.

— Но не и в онази сутрин — отбеляза Бекстрьом.

— Не — отвърна Аника Карлсон. — Както ти съвсем вярно посочи, когато пристигна на местопрестъплението, вестниците на Акофели си бяха в чантата му. Според протокола, направен от Ниеми и Ернандес след пристигането им на мястото, той е носел девет ежедневника в чантата на рамото си. Прецизни момчета са тия двамата. Единайсет минус онзи, който е оставил на госпожа Холмберг, минус онзи, който се е канел да даде на Карл Даниелсон, когато е видял, че вратата му е открехната, а той самият лежи мъртъв в антрето си.

— Вестникът, който е зарязал на прага — отбеляза Бекстрьом.

— Точно така — потвърди Аника Карлсон.

— Може би винаги е постъпвал по този начин?

— Във всеки случай май го е правел от доста време насам. Аз поне оставам с такова впечатление.

— А защо?

— Самата аз пристигнах на местопрестъплението малко преди седем сутринта. Тогава двамата с Ниеми решихме аз да претърся къщата, а те да се съсредоточат върху апартамента на Даниелсон. На приземния етаж има стая, която се използва за оставяне на велосипеди и детски колички. Не са много на брой, нали повечето живущи там са пенсионери, но имаше няколко велосипеда и една количка. Освен това и количката за вестници на Акофели. Според протокола, който аз самата направих, макар точно в онзи момент да не се замислих за това.

— Сигурно би трябвало да я оставя пред входа. Май би било най-лесното за него.

— Да, вече и аз мисля така, но не и тогава. Явно си по-находчив от мен, Бекстрьом — заключи Аника Карлсон с усмивка.

— Е, сега — Бекстрьом извади най-свенливата си усмивка.

— Както и да е. Та докато се моткам там, пристига една от живущите, за да си вземе колелото — продължи Аника Карлсон.

— Адски разтревожена — вметна Бекстрьом.

— Да, тя, разбира се, се чудеше какво се е случило, понеже по това време из сградата щъкахме поне десетина колеги. Не се впуснах в подробности. Обясних, че сме отишли във връзка с получен сигнал. Попитах я коя е и какво прави в хранилището. Тя ми каза името си, дори показа личната си карта, преди да успея да й я поискам. Обясни ми, че живеела в сградата, че била тръгнала за работа и имала навика да ходи с колелото, когато времето е хубаво. Впрочем рецепционистка е в хотел „Скандик“ при магистралата за летище „Арланда“. Дотам са приблизително пет километра, а започвала работа в осем сутринта.

— Количката за вестници?

— И за нея не се наложи да питам. Обясни ми, че обикновено стояла там. Поне през изминалите месеци. Тя самата се дразнела — пречела й да изважда своя велосипед. Дори мислела да напише бележка и да я закачи на количката. Разбрала, че е на вестникарчето. Тя от своя страна не била абонирана за вестник. Четяла ги безплатно на работното си място.

— Значи няма представа за разписанието на Акофели?

— Не — отвърна Аника Карлсон. — Явно е подозирала, че се разминават в сградата. Аз самата пък не се замислих за това, както казах. Не и тогава.

— Не си го казала на никого от живущите там? — попита Бекстрьом.

— За каква ме вземаш? Само това оставаше.

— Умният колега е безценен — отбеляза Бекстрьом.

— Акофели се е срещал с някого от сградата.

— Естествено. През цялото време го подозирах.