Лейф Г. В. Першон
Онзи, който убие дракона (72)

73

Следобед началникът на областната полиция проведе извънредна среща с големия си щаб. Медийният натиск бе огромен. Народът настояваше да се срещне със своя герой, комисар Еверт Бекстрьом. Факт, че тя самата не можеше да си спомни нещо подобно от убийството на Ана Линд насам, но тогава за всичко отговаряше не тя, а бившият началник на областната криминална полиция. Понастоящем той имаше други, не толкова публични служебни задължения, но му отне доста време и усилия, докато си гарантира, че медиите няма да го тормозят с прекомерен интерес.

Новият шеф на отдел „Човешки ресурси“ сложи началото на брейнсторминга с интересно предложение. Имаше минало в мозъчния тръст на Партията на умерените, известно време бе работил като заместник прессекретар на министър-председателя, а само преди месец бе участвал в тайна и изключително интересна съботно-неделна конференция в имението Имо. Не виждаше никакви пречки да повдигне завесите и в този тесен кръг.

Всеобщият глад за показност и суета беше ненаситен. Това бе доказано в редица проведени проучвания на общественото мнение. Факт бе, че „коефициентът на себеутвърждаване“ не бе стигал толкова високо ниво никога през трийсетте години, откакто се правеха подобни проучвания, а тенденцията растеше неудържимо.

Военни и полицаи, дори прости митничари, брегова охрана и пожарникари искаха повече рангове, служебни титли, еполети, акселбанти, медали и отличия. Обикновените хора изискваха кралското семейство да придобие по-важна роля в шведското общество, настояваха за възстановяване на системата от ордени и с квалифицирано мнозинство желаеха значително да се увеличи броят им, та най-сетне да обхванат и граждани като самите тях, а не само ненаситните дейци на културата и генерали.

Та министър-председателят, който се появил в последния ден на дебатите, имал изключително интересно предложение. Дръзко предложение, достойно за гигант на политическата мисъл като него, най-провокативното, което бил чувал шефът на отдел „Човешки ресурси“. Наистина.

— И какво беше то? — попита областният началник на полицията.

— Аристокрацията. Министър-председателят искаше най-малкото да внуши идеята да се възстанови благородническото съсловие. Във Финансовия отдел изчислиха всичко, става дума за милиарди, които може да бъдат спестявани всяка година от заплати, възнаграждения и обезщетения при освобождаване от длъжност. В наши дни всички гонят мечтата. Та какво са петнайсет минути слава в сравнение с това да си покажеш задника в някое риалити шоу — заяви началникът на отдел „Човешки ресурси“.

— А какво си намислил конкретно? — попита юрисконсулта на областния началник на полицията — хърбава жена, връстничка на шефката си, която бе хвърлила око на новия маркетолог „Човешки ресурси“ още от първия ден, в който бе постъпил на сегашната си работа.

— Голям полицейски златен медал — отвърна новият шеф. — Най-високото полицейско отличие, забравено вече цяло поколение.

Последният път, когато изобщо обсъждали връчването му, бил преди 35 години. Случило се след драмата със заложниците в банката на площад Нормалмсторг, когато двамата „герои от Нормалмсторг“, криминални инспектори Йони Юнсон и Гунвалд Ларшон, освободили заложниците от трезора и закопчали с белезници извършителите съвсем своевременно преди излизането на вестниците и началото на авторитетните телевизионни новинарски емисии, така че ги посрещнали със същинска гора от микрофони и блясък на репортерски светкавици.

По онова време номерът не минал. На тогавашния началник на полицията, стар компромисен кандидат от Народната партия, който оглавил службите само поради липса на по-подходящ кандидат, чисто и просто не му стискало.

— Избирателната кампания в разгара си, социалдемократическо правителство и прочее, Палме направо не бил на себе си, та началника го хванало шубето. Директно се сдухал — заяви шефът на човешки ресурси.

А последният път, когато все пак връчили медала, бил преди 60 години. Получил го тогавашният главен комисар на стокхолмската полиция Викинг Йорн, а причината да го сметнат за достоен била решителната му намеса във връзка с тъй наречените Маргаринови размирици през ноември 1948-ма.

— Големият полицейски златен медал — отбеляза областният началник на полицията — прозвуча така, сякаш го осмукваше. Тя самата бе намислила нещо съвсем различно, но нямаше намерение да го оповестява. Докато не му дойде времето. — Дали не би могла да проучиш случая, Маргарета — обърна се тя към юрисконсулта. — Изготви кратка докладна и ще направим нова среща рано утре сутринта.

— С удоволствие — отвърна юрисконсулта и кимна сърдечно на новия началник човешки ресурси. — На драго сърце — допълни.

Кой бе Викинг Йорн?

Какво представляваха Маргаринените размирици?

Кой беше Викинг Йорн?

Викинг Йорн бе роден през 1905 г. в Клипан, Сконе. Син на мелничаря Тор Балдер Йорн и неговата съпруга Фиделия Юсефина, по баща Марков. Полицай и легендарен борец. На олимпийските игри в Берлин през 1936-та спечелил златен медал по класическа борба в тежката категория и тогава се споменавало, че придобил херкулесовската си сила още от малко момче, когато търчал нагоре-надолу по стръмните стъпала на мелницата в родния Клипан, помъкнал деветдесеткилограмови чували с брашно.

Викинг Йорн бил приет като стажант в стокхолмската полиция през 1926-та, та в Клипан и цяло Сконе бил обявен национален траур. Клипан бе лоното на шведската борба. Викинг Йорн вече бил отнесъл в родния клуб безчет титли от първенства, а сега го бе зарязал заради дружеството по борба към стокхолмската полиция.

По време на легендарния финал на олимпийските игри през 1936-та в Берлин той надвил великия син и герой на Третия райх, барона на борбата Клаус Николаус фон Хабеникс. Само след минута го приковал към тепиха, сменил хватката, приложил му обърнат суплекс, надигнал се и провесил барона надолу с главата в мощните си ръчища. След това „шведският викинг“ надал покъртителен рев, извил се и запратил Фон Хабеникс в публиката чак на третия ред.

Дванайсет години по-късно получил Големия полицейски златен медал.

По това време Викинг Йорн бил главен комисар и заместник-директор на Отдела за борба с размирици на стокхолмската полиция, а когато отделът бил създаден петнайсет години по-рано, първият му директор го нарекъл шведски аналог на немските щурмоваци — SA. В годините след войната работата частично изменила насоката си, та се занимавали най-вече с две задачи: транспортиране на особено опасни затворници от и до затворите и други подобни институции из страната и охрана на по-важни „сгради, учреждения и ценно имущество“ в столицата.

Разполагали и с първия специализиран автомобил на силите на реда. Черен удължен плимут V8 с вместимост до десет полицаи плюс шофьора. И то полицаи здравеняци, понеже Йорн почти без изключение подбирал хората си от дружеството по борба към стокхолмската полиция. На разговорен език возилото им било кръстено „черната Мария“, а неговите пътници — Карфиолената бригада — заради типичната деформация на ушите им, наречена „карфиолено ухо“.

В третия ден на Маргаринените размирици, в това екстремно за нацията положение, когато нещата висели, така да се каже, на косъм, Викинг Йорн успешно сложил край на поредицата от събития, която за малко да доведе до трагедия. За награда го удостоили с Големия полицейски златен медал.

Какво представляват Маргаринените размирици?

Маргаринените размирици дълго бяха пренебрегвана част от новата шведска история и едва на доста по-късен етап историчката Мая Лундгрен представи подробен анализ на случилото се в своята дисертация за купонната политика на шведското правителство след края на Втората световна война (Сити мъже и мършави майки, Бониер Факти, 2007).

Размириците започнали в четвъртък, 4-ти ноември 1948-ма, а поводът за недоволството на демонстрантите бил неотмененият режим на разпределение на маргарина от страна на шведското правителство, макар от края на войната през май 1945-та да били изминали три години и половина. Протестирали домакини от работническата класа и поне в началото не били много. Петдесетина жени, пет-шест от които носели и плакати.

По първоначално неясни причини решили да демонстрират пред централата на Профсъюзното обединение на Северния жп-площад вместо пред сградата на правителството в Стария град. Министър-председателят Тате Ерландер и съответният министър по социалните въпроси Густав Мьолер се отървали леко, а гневът на демонстрантите се пренасочил към председателя на Профсъюзното обединение Аксел Странд и най-приближения му колега — касиера на конфедерацията Йоста Ериксон.

За първи път в историята Швеция имала работническо правителство със свое мнозинство. При това всеки убеден социалдемократ знаел, че понастоящем правителството било просто рупор на Профсъюзното обединение. Оттук и изборът на неговата крепост вместо правителствената сграда.

Петдесетина жени, сбрани пред входа на Профсъюзното обединение, предали на негов представител списък с исканията си и били посъветвани да се обърнат към правителството, но иначе просто си стояли там, без да предприемат нищо.

На втория ден тонът значително загрубял, броят на жените се увеличил неколкократно: стотици майки с настоявания „Маргарин върху филиите на децата от работническата класа“, „Богатите ядат масло, ние ядем купони“; скандирания и възмутени викове. На третия ден, събота, 6-ти ноември, положението станало критично, един от най-оскърбителните плакати гласял: „Сити мъже и мършави майки“, на него при това били изтипосани Странд и Ерландер с питиета в ръка.

Ден преди почивния, а и годишнина от смъртта на краля герой Густав II Адолф — особено несполучливо подбран момент за подобни протести.

Жени от работническата класа надошли с влакове от цялата долина на Меларен, броят на демонстрантите още от сутринта възлизал на около 500 души, полицията от Клара се обърнала към главния комисар Хенрик Там с молба за помощ, тъй като местната полиция повече не била способна да гарантира реда и безопасността. Там изпратил хората от Борба с размирици под командването на легендарния Викинг Йорн, който лично пристигнал с „черната Мария“, последвана от низ обикновени патрулки, проправил си път сред разярената тълпа и застанал на най-горното стъпало, наобиколен от своите внушаващи благоговеен ужас другари борци. Не се наложило дори да вадят саби.

— Вървете си у дома, женоря, иначе ще ядете пердах — изревал Йорн и размахал заплашително десница, голяма колкото пушен бут на коледната трапеза на Негово величество краля.

И тъй като всичко се разиграло в злото старо време, когато жените почти без изключение правели каквото кажат мъжете им, онези просто тръгнали да се разотиват. При това до една имали деца, за които да се грижат, а на всичкото отгоре завалял дъжд — студен, неспирен ноемврийски дъжд.

Викинг Йорн се превърнал в герой на господстващата средна класа, връчили му Големия полицейски златен медал, главният комисар му благодарил, та заел първите страници на всички буржоазни ежедневници в страната. Обаче се изцепил с няколко изявления, които шейсет години по-късно — на бледата нощна светлина на историята — изглеждаха доста неуместно.

В интервю по радио Стокхолм-Мутала той дори омаловажил своята намеса. Много шум за нищо, но виж, баронът борец бил съвсем друга история. Какви са тези мухльовци, дето не могат да накарат банда истерички да си затварят устата и да си гледат работата, да готвят там, да чистят, да перат, да мият чиниите и да се грижат за децата, вместо да търчат по улици и площади и да създават неприятности на него и колегите му, а и изобщо на почтените хора. Той самият нямал абсолютно никакви проблеми в това отношение у дома.

И един глас се надигнал всред триумфалните фанфари на медиите. Журналистката Банг, която кратко и ясно заявила, че Викинг Йорн си бил направо роден да е начело на личната Карфиолена бригада на стокхолмската полиция и ако не съществувал в действителност, щели да го измислят.

Щабът на областния началник на полицията се запозна с докладната на юрисконсулта в пълно мълчание. За част от секундата шефката си помисли, че тъкмо това отличие всъщност си е като направено по калъп за Еверт Бекстрьом, после обаче се осъзна.

Шефът на отдел „Човешки ресурси“ направи обичайния опит за спасяване на честта.

— А как стои въпросът с онези, които са получавали медала в миналото? — попита той. — Едва ли е възможно всички да приличат на този Йорн?

— Определено не — отвърна юрисконсултът с необичайно нежен гласец. — Сред тях дори има личности, познати в световната история.

— Така ли? — рече началникът на отдел „Човешки ресурси“, който беше оптимист по природа и това го зарадва и обнадежди.

Най-известният сред тях бе немският генерал от SS Райнхард Хайдрих. През 1939-та по шведска инициатива Хайдрих бил провъзгласен за председател на Международната полицейска организация. Година по-късно получил Големия полицейски златен медал за своя „образцов принос към опазването на реда в Чехословакия, жестоко брулена от ураганите на войната“.

— Искаш ли още примери? — усмихна се любезно юрисконсултът.

Ще се наложи да спазим традицията, помисли си областният началник на полицията, докато бързаше за следващото съвещание. Пресконференцията с онова тантуресто бедствие нямаше как да бъде предотвратена, за съжаление. Дано поне Ана Холт е способна да я удържи в разумни граници. Колкото до нея, тя знаеше, че една особа нямаше намерение да присъства. И ще се приключи с обичайната кристална ваза, разбира се.