Лейф Г. В. Першон
Онзи, който убие дракона (55)

55

Още в събота сутрин Грислунд, 36, разкри сърцето си пред комисар Йорма Хонкамяки, 42, началник по акциите в групата за наблюдение на Тойвонен, иначе заместник-директор на Отдела за борба с размирици на стокхолмската полиция.

Сърце, което вече зееше широко отворено, тъй като три дни по-рано го бе разкрил пред стария си другар Фредрик Окаре, 51, отговорник за дисциплината в „Ангелите на ада“ в Солна. Същия Окаре, който бе заслепен от ярост, когато прекрачи прага на работилницата му, та какъв избор всъщност му оставаше на него, автомонтьор и баща на две деца, помисли си Грислунд.

— Окей, Грислунд, ако не искаш да изпиеш този леген, предлагам ти да ме светнеш къде да намеря малкия Назир — заяви Окаре и за да подчертае думите си, ритна въпросния леген, та съдържанието му се разплиска по старателно изтъркания бетонен под.

Грислунд му разказа всичко. Той бе прост човечец, но поне схващаше, щом се наложеше да избира страна. Грислунд, разбира се, не се казваше Грислунд^[1]. Дори бе благородник. Беше кръстен Стиг, на баща си, и Свинхювуд, на майка си, понеже тя бе отказала да се нарече Нилсон по фамилията на таткото. Нейното щастие и нещастието на сина й — за съжаление, въпреки изтънчения си произход тя не разполагаше с пукната крона, която да смекчи ударите по нейното чедо.

Още в детската градина другарчетата му го прекръстиха на Грислунд и май единственото съпровождащо го преимущество бе, че през целия си живот можеше да се храни като хората и съвсем скоро оправда прякора си. Като малък татко му го наричаше Стиги, а след като Грислунд разказа на майка си, че с един приятел се канели да отворят автосервиз в Северна Йерва, тя спря да му говори. Таткото все още продължаваше да го нарича Стиги. Понеже нямаше по-добро хрумване или просто за да ядосва жена си. По-скоро е заради мама, реши Грислунд, току-що навършил седемнайсет години и завършил техникума за автомонтьори в Солна.

Работилницата му вървеше добре, а старите приятели не пропуснаха да ударят рамо. Най-вече Фаршад Ибрахим, с когото се бе запознал в началното училище в Солентуна. Плюс всички останали, които Фаршад още навремето можа да присъедини към свитата си.

С Окаре се бе запознал много по-късно. Един ден той просто се появи, смъкна стар минибус от платформата на камион и му заръча да прати говедото за скрап преди залез-слънце. Грислунд изпълни нареждането и придоби още един клиент.

Накратко, колелата се завъртяха. Някое и друго малко смущенийце и намръщени ченгета, които обикаляха и душеха из работилницата му, но нищо, което да не бе способен да преживее. Чак до седем предишната вечер, когато настана пълен хаос.

Той самият най-спокойно си лежеше под своята скъпоценност, шеви бел еър от 1956-та, развинтваше стари гайки най-вече заради отколешната си страст. Внезапно вратата на работилницата полетя с гръм и трясък и още преди да успее да обърне глава, някой го дръпна за глезените и го изтегли. Истинско чудо, че не си разби черепа в рамата на шевролета.

— Грислунд — Йорма Хонкамяки му се усмихна с присвити очички. — Звънкай на старата вещица и й кажи да заебе вечерята, ще те черпя наденица с картофено пюре в солненския арест.

В сравнение с Окаре този все пак се държеше прилично и тъй като едно презастраховане никога не е излишно, той разкри сърцето си за пореден път.

Хонкамяки несъмнено започна с гавра. Явно бе открил едно-друго — стоманена тел, припой, всички необходими инструменти, десетина забравени шипа, няколко стари табелки с номера, каквито винаги бе добре да къташ в резерв. Което, общо взето, не беше нещо особено…

Стига да не беше онова стограмово пликче, което Назир го бе помолил да му пази, когато се отби в понеделник миналата седмица, за да вземе цял сак шипове.

— Само за през деня — увери го Назир. — Имам едно каране по-късно днес, та единствено за случай че нещата се осерат. — Красноречиво свиване на тесните му рамене.

— Окей — отвърна Грислунд, добър и услужлив човек, който предпочиташе клиентите му да са щастливи и доволни, доколкото бе възможно.

Особено ако имаха по-голям брат на име Фаршад Ибрахим. При това Назир бе обещал да си прибере пликчето до вечерта. След приключване на работа с момичето му заминавали за Копенхаген да отпразнуват. Щели да се срещнат с общ познат — негов и на Грислунд. Да се разкършат, да се понадрусат.

— Нали не поркам като теб и останалите шведи — заяви Назир.

— Сто грама кока — заяви Хонкамяки. — Значи си говорим за 14 дни на грам, Грислунд, твоите отпечатъци по плика и какво ли ме кара да мисля, че ненадейно си затъпял?

Четири години, помисли си Грислунд, понеже умееше да смята, та бе крайно време да разкрие сърцето си.

— Успокой топката, Йорма. Говориш с прост пехотинец от голямата армия на организираната престъпност. Откъде такъв като мен да вземе подобни кинти?

И всичкото това заради шибания спрингер шпаньол, помисли си той. Отначало само търча наоколо като всички останали псета, дето такива като Хонкамяки обикновено си водят. После внезапно закова и взе да вие, едва не се върза на възел пред най-големия леген за оттичане в работилницата. Онзи, дето дори такъв като Окаре не би дръзнал да срита. Още по-малко пък да си навре ръцете, както веднага постъпи стопанинът на мастията.

Затова разкри сърцето си още веднъж, разказа как стоят нещата. В сравнение с Окаре Хонкамяки поне се държа почти като човек. Не започна със стискане за гушата, не си навря показалеца в носа му, нито го въртя там.

Назир и Токарев побягнали след престрелката на „Брума“. Карали половин километър. Изоставили буса си на двайсет метра от входа на светая светих на Ангелите. Клубното им помещение беше почти стена до стена със сградата на летището.

Неизвестно защо. Понеже през страничното стъкло все още се виждали кълба червен дим? Понеже искали да се погаврят с конкурент? Понеже тъкмо били намерили свободно място за паркиране? Назир сглупил да си свали маската от лицето още докато търчал покрай един от многото помощници на Окаре на две-три пресечки оттам, а сирените вече виели в далечината.

— Назир — обобщи Грислунд — кара като шибан джигит.

— Малкият Назир — рече Хонкамяки.

Чудя се само колко пари се е принудил да кихне гадният му по-голям брат, за да му уреди храна и покрив над главата този път, помисли си той.

— Същинско копеленце — заяви Грислунд. — Знаеш ли кво ми вика мизерникът, като си получи скапаните шипове и обещах да пазя гнусната му кока, за да ме остави на спокойствие и да си гледам работата. Знаеш ли кво ми вика мизерникът на тръгване?

— Не — отвърна Хонкамяки.

— Грух-грух.

— Не ти е лесно, Грислунд — ухили се Хонкамяки.

— Не — съгласи се Грислунд.

Но кой е казал, че трябва да ни е лесно, помисли си.

— Едно птиченце ми обади, че те е навестил Окаре — отбеляза Хонкамяки, сякаш по-скоро си го помисли на глас.

— Стига бе — отвърна Грислунд.

Какво, по дяволите, иска този, помисли си.

— Всичко ще се оправи — успокои го Хонкамяки.

— Какво ще правим с пръстовите отпечатъци? — запита Грислунд. — По шибаното пликче. С коката на Назир — поясни той.

— Какви шибани пръстови отпечатъци — поклати глава Хонкамяки. — Не знам за какво плещиш.

Грислунд помоли да остане в ареста. Поне до понеделник, та да предотврати разпространението на излишни слухове.

— Чувствай се като у дома си, Грислунд — отвърна Хонкамяки.

После се обади на Тойвонен и му разказа всичко.

— Какво, по дяволите, ще прави копелето в Копенхаген? — попита Тойвонен.

Там „Ангелите на ада“ сигурно са членове на общинската управа, помисли си.

— Говорих с датските ни колеги — отвърна Хонкамяки. — Обещаха да си отварят очите на четири. Ако имаме късмет, още ще е жив.

Ако пък не е, така или иначе ще стане по-зле, помисли си Тойвонен.