Лейф Г. В. Першон
Онзи, който убие дракона (42)

42

Общинската полиция от Тенста и Ринкебю непрестанно заделяше голяма част от ресурсите си за създаване на добри отношения с живущите в региона: 90% имигранти от всички най-злочести точки на земното кълбо. Повечето от тях бежанци от места, където не им е било позволено да мислят или дори да живеят. Не им е било лесно, а фактът, че 90% от местните полицаи бяха обикновени шведи, изобщо не ги улесняваше. Потомствени шведи или евентуално второ-трето поколение имигранти. Добре интегрирани в шведското общество, вече пуснали корени в шведската почва.

Борбата с престъпността леко зацикли. Обичайната полицейска работа бе занемарена. Тук ставаше въпрос именно за изграждане на мостове между хората, създаване на връзки, на доверия. За най-елементарното, например просто да могат да разговарят помежду си.

— Ще имаме грижата — отвърна началникът на общинската полиция, когато обсъждаха плана с Аника Карлсон. — Ние умеем да разговаряме помежду си.

След това той и колегите му посветиха два дни на събеседвания със съседите на Акофели. Общо стотина души. Бяха разлепили лика му по целия път от жилището на Фурнбювеген до най-близката метростанция. Във входове, по стени на къщи, стълбове и табла за съобщения в околността. Дори разположиха свои подвижни полицейски постове на площадите в Ринкебю и Тенста, сякаш жертвата Септимус Акофели се предлагаше като артикул в седмична промоция.

Никой не видял нищо, никой не чул нищо. Малцината, с които разговаряха, само клатеха глави. Повечето всъщност изобщо не разбираха какво им говорят.

Обиколката по етажите на Хаселстиген 1 мина по-добре — поне сравнително. Петершон и Стигсон, ръководени от Аника Карлсон и подкрепени от няколко колеги от отдел „Опазване на реда“ в Солна, разговаряха с всички живущи в сградата. С две изключения никой не разпозна Акофели. Никой не бе видял, нито чул каквото и да било. Мнозина имаха въпроси, мнозина бяха угрижени. Смееха ли изобщо да останат да живеят в сградата?

Първото изключение бе вдовицата Стана Холмберг, 78.

Стана Холмберг бе ранобудна. Самата тя беше убедена, че се дължало на възрастта. Колкото повече остарявал човек, толкова по-малко се нуждаел от сън. Колкото повече приближавал смъртта, толкова повече трябвало да се възползва от времето си в будно състояние. Много пъти виждала Акофели да идва и да си отива през изминалата година. Между 5:30 и 6:00 сутринта. Ако, разбира се, не се било случило нещо извънредно, например силна снежна буря или спиране на метрото.

Веднъж дори разговаряла с него. В деня след убийството на нейния съсед.

— Защото още не си бях получила „Свенска Дагбладет“ — обясни госпожа Холмберг.

Предната седмица госпожа Холмберг минала от „Дагенс Нюхетер“ на „Свенска Дагбладет“, като новият вестник й бил обещан от понеделник. Обаче през първите четири дни си получавала „Дагенс Нюхетер“. В петък станала рано, за да причака вестникарчето и направо да говори с него. Разбира се, направила опит да се обади в отдел „Абонаменти“ както в ДН, така и в СвД, но тъй като нямала цифров телефон с повторно избиране, все не успявала да се свърже и скоро се отказала.

Акофели обещал да й помогне, макар да изглеждал напрегнат. Казал, че лично щял да говори с тях. После й дал един „Свенска Дагбладет“, бил му „резервен“, без да обяснява, че разполагал с такъв точно от вчера.

— Всъщност вече всичко си е наред — заяви госпожа Холмберг.

През уикенда не получила никакъв вестник, очевидно възникнала някаква грешка, понеже съседите й също били пропуснати, но от няколко дни всичко си било наред. Единствената й забележка евентуално би била, че новият вестникар имал навика да се появява половин час по-късно от онзи, с когото разговаряла.

— Изглеждаше толкова приятен — поклати глава госпожа Холмберг. — Онова момче, цветнокожото. Малко напрегнато, както вече казах, та кой не би бил с подобен вид работа, но иначе мило и отзивчиво. Изобщо не бих си представила да стори зло на Даниелсон — добави тя.

— Защо мислите така, г-жо Холмберг? — попита Стигсон. — Че не би сторил зло на вашия съсед, искам да кажа. — Тя не знае, че Акофели е бил убит, помисли си той.

— Ами защо ще го издирвате в противен случай? Та това би го отгатнало и малко дете — отвърна госпожа Холмберг приветливо и го потупа по ръката.

Второто изключение беше Сепо Лаурен, 29.

— Точно той разнасяше вестниците. От „Хамарбю“ е — съобщи Сепо и върна снимката на Акофели на младши полицай Стигсон.

— Откъде знаеш? — попита Стигсон.

Горкичкият, помисли си. Пълно куку, макар да изглежда съвсем нормално.

— Аз бях с фланелката на АИК — отвърна Сепо.

— Бил си с фланелка на АИК?

— Джитках компютърни игри. Футбол. Та носех си онази фланелка.

— И как точно се срещна с вестникаря?

— Реших да отида до бензиностанцията, за да си взема нещо за хапване. Те са отворени денонощно.

— Тогава срещна вестникаря.

— Да, но аз не получавам вестник. Не го чета.

— Във входа ли го срещна?

— Да — кимна Сепо. — Съседът получава вестник.

— Как разбра, че е фен на „Хамарбю“? — попита Стигсон.

— Попита ме дали съм за АИК. Явно заради фланелката ми.

— И ти му каза, че си фен на АИК.

— Питах го той за кои е.

— И какво ти каза?

— Че е за „Хамарбю“ — отговори Сепо, като изгледа Стигсон учудено. — Нали казах, че това рече. „Хамарбю“.

— Това ли е единственият път, когато си говорил с него?

— Да.

— Помниш ли кога беше?

— Не — поклати глава Сепо. — Но нямаше сняг. Не е било зима, нали.

— Сигурен си?

— В такъв случай щях да си облека якето. Нали не можеш да излезеш само по фланелка през зимата?

— Не, много ясно. Естествено.

— Човек може да се простуди — заяви Сепо.

— Иначе не си спомняш по-точно? За времето говоря. Когато си говорил с него.

— Трябва да е било доста скоро, понеже мама е в болница. Когато си беше у дома, не ми даваше да играя толкова много. Пък и вкъщи винаги имаше храна.

— Разбирам — отвърна Стигсон. — А какъв беше той според теб? Вестникарят.

— Симпатичен.

Последно разговаряха с госпожа Андершон. Аника Карлсон бе отредила на Стигсон придружителка, а Фелисия Петершон никак не се посвени да го светне още преди да позвънят на вратата, че сега тя ще задава въпросите.

Госпожа Андершон не разпозна Акофели. Никога не го била виждала, което едва ли бе толкова странно предвид факта, че имаше обичая да спи до късно сутрин.

— Ставам най-рано в осем — обясни им с усмивка Брит-Мари Андершон. — Тогава пия кафе и чета вестника на спокойствие, после с Малчо излизаме на кратка сутрешна разходка. А случилото се е просто ужасяващо — продължи тя. — Да се чуди човек какво става и дали изобщо да живее тук и занапред.

Смяташе и за „абсолютно изключено“ нейният съсед Карл Даниелсон да си е имал „вземане-даване“ с вестникарчето Акофели.

— Не че познавах Даниелсон чак толкова добре, наистина не бих го твърдяла, редките ни срещи ми бяха предостатъчни, а да е имал вземане-даване с този младеж, който явно е бил убит, смятам за абсолютно изключено.

— Защо смятате така, госпожо Андершон? — попита Фелисия Петершон.

— Ами защото Даниелсон беше расист. Нямаше нужда човек да го познава кой знае колко добре, за да го разбере.

Нищо повече нямаше за добавяне, не последва и прегръдка. Фелисия Петершон хвърли на колегата Стигсон предупредителен поглед, когато свидетелката му подаде ръка и едва доловимо се наклони напред с широка белозъба усмивка и напращяла гръд.

— В такъв случай сме ви наистина благодарни, госпожо Андершон, за цялата помощ — каза Стигсон и стисна ръката й. — Благодаря още веднъж.

Добро момче, помисли си Фелисия на тръгване.