Лейф Г. В. Першон
Онзи, който убие дракона (32)

32

Криминален инспектор Ларш Алм и младши полицай Ян О. Стигсон бяха прекарали по-голямата част от деня в разпити на двама от старите приятелчета на Даниелсон: Халвар Сьодерман — Халбата, и Марио Грималди — Кръстника. Алм се бе надявал Аника Карлсон да го придружи предвид случката на Сьодерман със собственика на кръчмата, но впоследствие явно я бяха възпрепятствали по-важни дела, та се наложи да опре до Стигсон.

Започнаха от Халвар Сьодерман, живущ на Винтергатан, Стара Солна, точно зад футболния стадион и буквално на неколкостотин метра от местопрестъплението. Най-напред му се обадиха по телефона. Никакъв отговор. После отидоха до дома му и звъннаха на входната врата. След редица безрезултатни сигнали той внезапно отвори със замах — очевидно с надеждата да я тресне в главата на Стигсон. Алм знаеше този номер, та го предупреди за опасността. Още щом мярна нещо от другата страна на шпионката, избута Стигсон настрана, хвана ръба на вратата и я върна с допълнителен тласък. Сьодерман се стовари на пода в антрето си, от което не остана никак радостен.

— Опа — каза Алм. — Това беше доста опасно.

— Какви ги вършите, по дяволите, проклети откачалки — изкрещя Сьодерман.

— Полиция — оповести Алм. — Искаме да говорим с теб. Можем да го направим тук или да те отведем в участъка. Дори можем най-напред да те тикнем в ареста, ако продължаваш с изпълненията.

Сьодерман не беше глупав. Стигна му да ги изгледа гневно и две минути по-късно тримата бяха насядали около масата в тясната му трапезарийка.

— Впрочем теб те познавам — каза той, поглеждайки Алм с негодувание. — Не работиш ли в отдел „Насилие“ в Стокхолм?

— Това е минало — рече онзи. — Сега съм тук, в Солна.

— Да, ти ще да си стар другар на Роле — констатира Сьодерман. — Не може ли да налееш малко ум в главите на онези идиоти, дето го тикнаха в ареста?

— Освободен е преди час — съобщи Алм, без да навлиза в подробности относно причините.

— Ти да видиш, ти да видиш — ухили се Сьодерман. — Да ви черпя нещо?

— Няма нужда — отвърна Алм. — Бързаме.

— Е, поне едно кафе можете да глътнете набързо? Имам ява. Кафеварката е заредена.

— Може кафе — отговори Алм.

— Ами ти — Сьодерман кимна към Стигсон. — Разбира се, за теб банан?

— Кафе — да, става — отвърна Стигсон.

— Отдавна ли ги сменихте? — извърна се Сьодерман към Алм.

— Сменихме? Какво искаш да кажеш?

— Ами да, от овчарки на шимпанзета — ухили се Сьодерман.

— Преди доста време — отговори Алм.

 

 

Сьодерман подреди на масата финия порцелан. Предложи им захар, мляко, сметана, дори малко ракийка, в случай че някой е в настроение за питие. Дестилати имал винаги у дома. Конякът, за съжаление, свършил. Затова пък пазел няколко глътки бананов ликьор в килера.

— В случай че се появят женки — обясни той на Алм. — Но няма проблем, ако маймуната пожелае — продължи, този път към Стигсон. — Което е окей за стопанина му, то е окей и за мен.

— За мен черно — отговори Алм. — Маймуната също го предпочита така.

— Да, тия дни всичко е много черно — въздъхна Сьодерман. — Завчера се забавлявах да броя, като се разкарвах до Солна Център да напазарувам. Знаеш ли колко видях? За разходчица около четиристотин метра?

— Двайсет и седем — отвърна Алм.

— Не — въздъхна Сьодерман, наливайки кафе. — Спрях да броя на стотния. Знаеш ли на колко бях, когато видях първия истински негър — продължи той.

— Не.

— Роден съм трийсет и шеста — обясни Сьодерман. — Бях навършил седемнайсет, преди да зърна първия си негър. Случи се през 1953-та в стария Солна Център, до Лори. Кръчмата, спомняш си. Тъкмо бяха отворили през онази година. Страхотен празник за народа. Всичко живо се тикаше напред, избиваха се да го поздравяват, да го тупат по гърба и да плещят на английски, ама един английски, нали, и да го разпитват дали познава Луис Армстронг. Бях повел една мадама на име Сиван. Сиван Фриск, хич не се назлъндисваше, ще знаеш. Мамка й, беше се подмокрила чак до глезените, докато успея да я извлека оттам.

— Други времена — обобщи Алм с безпристрастен тон.

— Тъкмо там е разликата — въздъхна Сьодерман. — Един добре, дори двама. Особено ако си израсъл на място като това тук. Стар работнически квартал. Стари момчета от Солна от моето поколение. Ама трима са в повече. Един добре, двама добре, ама трима е прекалено.

— Съвсем друго нещо — отвърна Алм.

— Чудиш се какво съм правил в сряда вечер миналата седмица — прекъсна го Сьодерман. — Вечерта, в която някой шибан откачалник е пречукал Кале.

— Да. Какво прави тогава?

— Вече обясних — отвърна Сьодерман. — Някакъв шибан кретен ми се обади да опява от патрулката си. Дали беше вчера или онзи ден? Не помня.

— И какво каза тогава? — попита Алм, без да се обяснява, че тъкмо той бе на телефона.

— Опитах се да му набия в главата, че имам алиби, ама не рече да ме слуша. Затова затворих. Казах му да върви по дяволите.

— Разкажи на мен тогава — прикани го Алм. — Най-добре ми дай имената на хора, които могат да потвърдят алибито ти.

— Определено няма проблем да го направя — отвърна Сьодерман. — Ама не възнамерявам, значи.

— И защо така?

— Преди две седмици щях да летя към Сундсвал, да посетя стар приятел, малко бил зле. Открили му рак на простатата, горкият. Та стоя си аз там, на изхода, аха да се кача на самолета, оная на гишето почва да ми плещи, че искала да види документ за самоличност. Забележи, бях трезвен и в час, така че не беше заради нещо такова. Та давам й аз билета, ама оная продължава. Настоява да види и документ. Обяснявам й, дявол го взел, че нямам такъв. Твоите другарчета ми взеха книжката преди десет години. Паспортът ми си е у дома, в чекмеджето на бюрото. Кой идиот ще мъкне паспорт, за да пътува до Сундсвал, а? Аз обаче гледам да не се нервя много. Обяснявам й, че съм пълноправен шведски гражданин от около 70 години насам. Докато съм си у дома, в Швеция, и не съм намислил някоя простотия, няма нужда да си показвам документите. Не и за полет до Сундсвал с вътрешна шведска авиокомпания. Всъщност го пише в конституцията, ако имаш нерви да ровиш. Ама дявол го взел. Изведнъж изникват двама ей такива — обясни Сьодерман с кимване към Стигсон. — Та на̀ ти Сундсвал.

— Жалко — поклати глава Алм. — Онези терористи ни подредиха така.

— Врели-некипели — отвърна Халвар Сьодерман. — Адски ли ти бия на Осама бин Даден?

— Не особено — подсмихна се Алм. — Но…

— Точно тогава взех решение — прекъсна го Сьодерман. — Ще им го върна тъпкано. Само ти и колегите ти да бяхте намерили и най-бледия знак, че съм пребил Кале Даниелсон, нямаше да ми се изтъпаниш на гости, мрънкайки за алибито ми. Щях да кисна в криминалния. Не за първи път, нали, ама това сто на сто го знаеш.

— Защо мислиш, че е бил пребит? — попита Алм. — Има си и други начини да отнемеш нечий живот.

— Чувам, че някой го фраснал по главата с капак на тенджера — отвърна Сьодерман.

— Кой го е казал? — попита Алм.

— Ще ти дам една насока. Изкарал съм тук целия си живот. Търчал съм из Вала и Росунда, и всяка кръчма наоколо седем дни в седмицата през цялото ми време тук. Пробутвал съм брички на полицаи, продавал съм бяла техника и телевизори на полицаи. Возил съм им боклуците, като ги изхвърли жената или са си намерили нова фуста. Винаги съм им правил обичайната отстъпка. Според теб колко ченгета познавам в управлението на Солна?

— Страшно много — отвърна Алм.

— Та така, уви, няма да стигнем доникъде. Не съм убивал Кале. Защо ми е? Имаше си трески за дялкане, ама кой ли няма, пък и ако исках да му светя маслото, нямаше да се нуждая от шибан капак на тенджера. Освен това имам алиби, но тъй като не се налага да обяснявам какво е, нямам и намерение да го обяснявам. Ако обаче ти и подобните ти ми уредите пътуване до Сундсвал, без да ми искат паспорта, добре си ми дошъл отново. Тогава ще говорим като хората.

Сьодерман удържа на своето. Макар Алм да остана да му мели още половин час, не постигна нищо. Вече в колата на път за Грималди Стигсон се възползва от възможността да облекчи напрежението.

— Това е оскърбление на длъжностно лице. Да нарече човека маймуна.

— Шимпанзе — въздъхна Алм. — Аз бях този, който каза маймуна.

— Да, ама нали сме колеги — Стигсон го изгледа с изумление. — Това си е съвсем друга работа.

— Не си ли мислил да си смениш прическата? — попита го Алм незнайно защо.

— Трябваше да завлечем дъртия кретен в ареста и да му извием ръчичките — подхвърли Стигсон: явно не го слушаше.

— Ако наистина мислиш така, ти препоръчвам да си смениш работата.

 

 

Грималди бе антипод на Сьодерман. Вдигна си телефона и уговориха час за среща. Отвори вратата на второто позвъняване, стисна им ръце и ги покани да влязат в спретнатия му апартамент.

Седнаха на дивана в дневната. Верен на корените си, Грималди им предложи минерална вода, лимонада, италианско кафе, аперитив. Или може би по чаша червено вино? Отворил бутилка на обяд, почти пълна е, никак нямало да го затруднят.

— Благодаря, но няма да се заседаваме — отвърна Алм.

 

 

Какво бе правил Грималди в сряда предната седмица, когато приятелят му Карл Даниелсон е бил убит в дома си? Само на половин километър от неговото жилище?

— Не си спомням — отвърна той. — По идея би трябвало да съм си бил вкъщи. Напоследък почти не излизам.

— Не си спомняш? — повтори Алм.

— Ще обясня.

Преди година му открили алцхаймер в ранен стадий. Оттогава бил на медикаменти, които да забавят процеса. Въпреки лекарствата краткотрайната му памет се влошила драстично през последните месеци. Ако решат да говорят с лекуващия му лекар, нека се обадят в медицинския център в Солна. Той самият бил забравил името на доктора. Обаче си пазел рецептата и лекарствата. Държал ги в шкафчето в банята си и, разбира се, нямало проблем да надзърнат.

— Не си ли мислил да си водиш някакви текущи записки, един вид дневник — предложи Алм.

Не бил. Дори и някой да му го подскажел, със сигурност би забравил и това. Щял да се чуди защо държи лист и химикалка.

— И в обкръжението ти няма никой, който би могъл да знае нещо подобно? — попита Алм. — Какво си правил през последните дни — поясни той.

— За щастие, не — Грималди се усмихна дружелюбно. — За щастие, съм съвсем сам. Кой би желал да подложи любим човек на общуване с такъв, в какъвто съм се превърнал?

 

 

Така и не напреднаха повече. На излизане надникнаха в шкафчето в банята му, записаха си названията на лекарствата и името на лекуващия лекар, написано в рецептата.

— Направо Кръстника — обади се Стигсон в колата на връщане към полицейското управление. — Дядката си е с кристално бистър ум. Как се казваше онзи мафиотски бос от Ню Йорк? Дето се мъчеше да излезе със същия номер и се правеше на луд. Хм, как се казваше?

— Не помня — отвърна Алм.