Лейф Г. В. Першон
Онзи, който убие дракона (79)

81

Следобеда Бекстрьом посвети на раздаване на съгласия за ексклузивни интервюта, като всички, удостоени с благоволението му, записаха и по няколко думи, достойни за размисъл.

Пред репортерката от християнския вестник „Даген“ той изповяда детската си вяра и упованието си в Господа.

— Повален на земята от смъртоносен гнет, аз придобих силата да се изправя и да отвърна на удара — обясни Бекстрьом с лицемерна набожност в очите.

Пред пратениците на двата вечерни вестника последователно разказа как от доста време насам смятал, че полицията била твърде несловоохотлива, когато се налагало да сподели информация. Във всеки случай пред вечерните издания.

— Как иначе ще достигнем до най-великия детектив, обществеността? Ако не бяхте ти и колегите ти — въздъхна Бекстрьом и кимна на репортера от „Експресен“.

— Общественият интерес — заяви половин час по-късно в разговор с журналиста от „Афтонбладет“ — Всъщност полицията е длъжна да осведомява медиите, за да могат те на свой ред да информират гражданите на страната какво е положението.

В последвалия разговор със „Свенска Дагбладет“ той сподели и безпокойството си във връзка с различни пропуски в спазването на върховенството на закона.

— Нашата борба с престъпността следва да се води открито — Бекстрьом впери поглед в пратеника на вестника. — Твърде много от моите колеги гледат прекалено небрежно на върховенството на закона.

И последно пред „Дагенс Нюхетер“ просто се съгласи по всички основни въпроси, които му бяха зададени.

— Напълно съгласен съм с теб — повтори Бекстрьом кой знае за кой път поред. — Аз самият не бих могъл да го изразя по-добре. Това е просто ужасяващо. В смисъл, накъде вървим като правова държава?

На път за дома най-напред посети ГеГура, с когото проведе откровен разговор на четири очи. ГеГура остана не просто объркан — направо бе съкрушен, когато осъзна как бяха процедирали извършителите, за да се доберат до ключовете за апартамента на Бекстрьом.

— Най-искрено те уверявам, Бекстрьом — каза ГеГура, — тази жена успя да преметне и теб, и мен. Когато ми се обади с въпроса дали не бих могъл да я изведа вечерта, отвърнах единствено, че вече имам уговорка. Че се каня да вечерям в избата на Операта с много близък приятел, който впрочем е полицай. Не съм и подозирал, че е крояла пъклени планове още с появата си. Останах с впечатлението, че просто е привлечена от твоята персона.

Добрутро, помисли си Бекстрьом.

— Какво ще правим с масичката, килима и дупките от куршуми по стените? — попита той.

По този въпрос нямаше нужда да се притеснява ни най-малко. ГеГура разполагаше с необходимите връзки и ресурси, за да бъде оправено всичко. На мига.

— Настоявам, Бекстрьом. Фактът, че съм бил в неведение, по никакъв начин не ме освобождава от отговорност. Фактически съм съдействал за излагането ти на непосредствена опасност за живота.

— Холната маса, килимът, стените — повтори Бекстрьом, който не възнамеряваше да се остави да бъде омаян с красиви фрази.

— Разбира се, драги приятелю — отвърна ГеГура. — Впрочем какво мислиш за тази тук — кимна към масата в кабинета си. — Антика, китайска изработка, лак, цветовете пасват перфектно на твоя диван — изтъкна ГеГура.

— Хубав килим — отбеляза Бекстрьом за килима под масата.

— Също антика, Китай. Чудесен избор според скромното ми мнение.

Колегите във входа му бяха заместени от двама охранители от Секуритас. Те му помогнаха да качи и холната маса, и килима, и пратките, които пристигнаха през деня. Бекстрьом си направи непретенциозно ядене от останките в хладилника. След това се завърна към прегледа на урожая от деня. Електронни и обикновени писма, колети и подаръци. Всевъзможни, започвайки от плетен похлупак за чайник във вид на кокошка и написано на ръка писмо, съдържащо сто крони, до значително по-солидна сума, която анонимен дарител бе превел по сметката му.

Похлупака хвърли в кошчето.

Писмото изчете. „Бог да пази Комисаря. Благодаря Ви за стореното“, поздрави от „бившия банков директор Густаф Ланс, 83“.

И аз благодаря, скръндзав дъртак, помисли Бекстрьом. Пъхна стотачката в портфейла си, а писмото запрати в кошчето.

Точно когато приключи с тези административни дела, на входната врата се позвъни.

— Здрасти, Бекстрьом — усмихна се Аника Карлсон. — Реших да те нагледам, преди да си легнеш.

Добър ден, помисли си Бекстрьом.

— Искаш ли кафе? — попита я.

Аника Карлсон се възхити от новата му масичка в гостната и новия килим. Дори от дупките от куршуми по стените и тавана.

— Ако бях на твое място, сигурно щях да ги оставя така. Адски яко всъщност. Помисли си само за мацките, дето ги мъкнеш тук. Ехе! Този има дупки от куршуми по стените — отбеляза Аника Карлсон. — Аз самата малко се…

— Извини ме, Аника — прекъсна я Бекстрьом. — Един личен въпрос.

— Разбира се — отвърна тя. — Давай. Слушам те.

— И обещаваш да не се обидиш?

Понеже никой не желае да му избият ченето преди лягане, помисли си той. Талиб и другият гнусен плужек ми стигат.

— Питаш се дали съм лесбо — Аника го изгледа с наслада.

— Да — отвърна Бекстрьом.

— Хората плямпат твърде много — Аника Карлсон сви широките си рамене. — Последно живях с една колежка от „Домашно насилие“ в Стокхолм. Скъсахме преди половин година. Последният секс, ако все пак искаш да знаеш, без да броим случаите, когато сам се оправяш, всъщност беше с мъж. Дори не ми е колега. Беше някакъв продавач. Набарах го в една кръчма.

— И струваше ли си? — попита Бекстрьом.

— Не — поклати глава Аника. — Много думи, малко дейност. Всъщност почти единствено думи.

Жена да говори по този начин. Накъде отиваме, по дяволите, помисли си Бекстрьом и само кимна.

— Раздавам го отворено. Състезавам се в открита позиция, така да се изразя — поясни Аника Карлсон. — Нещо конкретно ли те интересуваше, Бекстрьом?

— Всъщност мисля да си лягам.

Какво ще стане с Швеция, помисли си той. С мен и всички останали обикновени, нормални, почтени хора, които се съсипват от работа. Какво ще стане с нас?