Лейф Г. В. Першон
Онзи, който убие дракона (12)

12

Криминален инспектор Аника Карлсон работеше още от 7:30 сутринта, макар да си бе легнала едва след полунощ.

Едва бе седнала на бюрото си, когато Петер Ниеми й се обади по мобилния, за да разкаже за откритите дрехи.

— Търсих Бекстрьом, но не отговаря — обясни Ниеми.

— Аз също го търся. Сигурно скоро ще изникне отнякъде. Безпокоя се за него. Май не се чувства добре. Вчера имаше наистина ужасен вид. Не знам дали си забелязал.

— О, да, но какво сега — отвърна Ниеми, — понеже и полякът, и колегите му трябва да бъдат изслушани, а колкото по-скоро, толкова по-добре, реших да се обадя на теб.

— За което ти благодаря.

Ниеми е свестен, помисли си Карлсон. Доста свестен. Не просто прилежен в работата си, а от малкото, дето наистина работят с хъс.

— Бях на мястото, както казах, преровихме контейнера, но не намерихме нещо важно. Не открихме нищо и в околността, в случай че се каниш да попиташ. Дори замъкнах полицаи с кучета, макар да бе посред нощ. После разпитах човека, дето е докопал торбата с дрехите. Приятно момче. Говори шведски едва ли не по-добре от такива като мене — рече Ниеми и се подсмихна, чу се по гласа му. — Но тъй като бяхме малко пришпорени от обстоятелствата, разговорът ни беше съвсем кратък.

— И сега искаш да го направя както си му е редът, с аудиозапис и протокол — предположи Карлсон, усмихна се и тя и това също се чу.

Защо не може всички мъже да са като Ниеми, си каза.

— Да — отвърна той. — Това е положението, знаеш.

— Добре, ще имам грижата — обеща Аника Карлсон.

Понеже ти ме молиш, си каза наум.

После пак се обади на Бекстрьом, но мобилният му все още бе изключен, макар вече да наближаваше 8:30. Аника Карлсон поклати глава, взе Фелисия Петершон, изкараха една от служебните коли и отфучаха към Екенсбергсгатан, за да говорят с Йежти Сарнецки и четиримата му сънародници, които бяха заети с ремонта на сграда с жилища под наем в Солна, на стотици мили северно от родното им място.

Фелисия Петершон, 23, бе завършила полицейската академия през януари същата година. Това беше първият й стаж — в Криминалния отдел на Солна, и още след първата седмица й се наложи да помага в разследване на убийство. Фелисия бе родена в Бразилия. Дете от дом за сираци в Сао Пауло. На годинка бе осиновена от двойка шведи, които работеха в полицията и живееха на островите в Меларен извън Стокхолм. Сега и тя самата бе станала ченге подобно на много деца на полицаи. Млада и без практически опит, но перспективна за професията. В добра физическа форма, спокойна и уравновесена, а и работата като че ли й харесваше.

Определено ще стане много успешна, бе си помислила Аника Карлсон при първата им среща.

— Нали ще се ориентираш до Екенсбергсвеген, Фелисия? — попита, щом седна на седалката до шофьорската и закопча колана.

— Тъй вярно, шефе — кимна Фелисия Петершон.

— Надявам се, че и полски знаеш? — рече Аника.

— Разбира се, шефе. Тъй вярно. Че кой не го знае — усмихна се Фелисия.

— Нещо друго, което би трябвало да знам? — попита Аника Карлсон.

И остроумна, отбеляза наум.

— Приятелите ме наричат Лиса — отвърна Фелисия. — Ако искаш, може и ти.

— На мен ми викат Анка — сподели Аника Карлсон.

— А ти искаш ли — учуди се Лиса и я изгледа косо.

— Не — поклати глава Аника Карлсон. — Случайно да ти приличам на патица?

— Никак даже — изсумтя Лиса Петершон. — Мисля, че си супер. And I mean it.^[1]

Аника Карлсон и Фелисия Петершон извадиха късмет. Да, минаваше девет сутринта, но Йежти и останалите вече бяха седнали да обядват. Бяха станали от сън още с изгрева, закусиха в четири и започнаха работа в 4:30. В девет беше крайно време да обядват, за да имат сили за бачкане чак до вечерта.

— Съжалявам, че прекъсваме закуската ви — започна Аника Карлсон на английски, усмихна се и показа значката си. — Аз съм детектив инспектор Аника Карлсон, а това е колежката ми детектив полицай Фелисия Петершон. Впрочем някой от вас да говори шведски? Или поне да разбира?

— Аз говоря малко — обади се Йежти, докато трима от другите поклатиха глава, а един кимна колебливо. — Мога да превеждам, ако искаш.

— Имаме само няколко въпроса — продължи Аника. — Удобно ли е да седнем?

— Да — отговори Йежти и веднага се надигна.

Взе кутия с инструменти от стол до сглобената от подръчни материали маса, а един от другарите му донесе табуретка, за да предложи своя стол на детектив полицай Петершон.

Две красиви млади жени. Които при това бяха шведски полицайки, макар едната от тях да имаше вид на пришълка от Карибите. Дружелюбни, усмихнали, симпатични, чудесни за фантазии, докато забиваш поредния пирон. Останаха на масата цял час. Ама какво от това? Осемдесет крони все пак са само осемдесет крони, а работата не бе онова, което най-много им липсваше в живота.

Дали бяха забелязали нещо в сряда вечерта или през нощта срещу четвъртък?

Работили до осем вечерта. После приключили — иначе съседите редовно се оплаквали от тях. Вечеряли. Приказвали, играли карти, легнали си към десет. През това време никой от тях не е излизал извън сградата, понеже цялата вечер валяло.

А през нощта? Някой да е видял или чул нещо?

Спали. Никой от тях нямал проблеми със съня. Никой не видял, нито чул нещо. Спали в леглата си. Един се вдигнал за малко, за да отиде до тоалетната. Това бе всичко.

— Лешек, той е зидар — обясни Йежти и кимна към колегата, който се бе облекчил. — Тоалетната е откъм улицата, с прозорец — добави, изпреварвайки следващия въпрос на Аника Карлсон.

— Питай го дали знае колко е бил часът.

— Не знае — отвърна Йежти след няколко бързи изречения на полски и поклащане на глава в отговор на въпроса й.

— Не е погледнал часовника. Свалил го и го оставил до леглото.

— Валеше ли още? — попита Аника Карлсон, която вече бе прочела данните от службата по метеорология. Слаб дъжд в сряда вечерта, спрял половин час след полунощ в четвъртък, 15-ти май.

— Не много силно — обобщи Йежти след кратка раздумка на полски. — Било е и тъмно. Много тъмно. Когато се събудихме, времето беше хубаво. В 4 сутринта.

Към полунощ, помисли си Аника Карлсон.

— Питай го дали е видял или чул нещо. Хора, коли, шумове. Или дали нищо не е чул и видял. Всичко е важно, както разбираш.

Още полски. Колебливи поклащания на глави. Усмивки на Йежти и Лешек. Сетне последният кимна уверено, каза още нещо на полски и сви рамене.

— Слушам — обади се Аника Карлсон.

Стегни се, Анка, помисли си. Започваш да звучиш като Бекстрьом, а хората, които са супер, не правят така.

— Видял е котка — заяви Йежти с щастлива усмивка. Малко рижаво коте. Често го виждали, та явно живеело някъде съвсем наблизо, макар да нямало нашийник. Веднъж дори му налели мляко.

Ала никакви хора, никакви коли, никакви шумове. Било тъмно, било тихо, ръмяло. Не се чувал телевизор, нито радио, не светели никакви прозорци. Дори куче не излаяло. Самотна рижава котка, която се вяснала долу на улицата. Това бе всичко.