Лейф Г. В. Першон
Онзи, който убие дракона (18)

18

Бекстрьом го свърши като по учебник. Най-напред накара Стигсон да направи няколко кръгчета из пресечките около жилището на Столхамар. Нито следа от него.

После се промъкнаха в сградата, където живееше, и подслушаха през процепа на пощенската кутия на входната му врата. Никакъв звук.

След това Бекстрьом се обади на домашния му телефон. Няколко позвънявания отвътре, които обаче не предизвикаха някаква доловима човешка дейност.

Тогава го набра на мобилния му телефон.

— Роле — рече Столхамар, но Бекстрьом не гъкна. — Ало, ало — повтори онзи.

Бекстрьом затвори.

— Абсолютно сигурен съм, че се е чупил — прецени той и кимна към Стигсон в мига, когато съседът на Столхамар отвори вратата, застана на прага и ги зяпна.

Дребно жилаво старче — на около 70, помисли си Бекстрьом.

Според учебника такива неща не се случваха често, но той, естествено, се справи с възникналата ситуация.

— Знаеш ли накъде е отпрашил Роле? — попита го с благонравен вид. — Той е наш стар приятел и бихме искали да говорим с него.

— Да, няма нужда човек да е гений, за да се досети — изсъска дядката и се вторачи в хавайската му риза и бръснатата глава на Стигсон.

Иначе не разполагал с каквито и да било сведения и ако не се пръждосали на мига, щял да се обади в полицията.

На връщане към участъка Бекстрьом обясни на Стигсон обичайните тривиалности. Че трябва да се обади на разследващата група да държат под око адреса на Столхамар и веднага да потърсят Аника Карлсон, ако случайно се появи. Да даде номера на джиесема му на колегите, които се занимават с мобилно проследяване, за да проверят дали могат да открият къде се е намирал Столхамар, когато бе вдигнал.

— Нали си записа времето, когато се обадих?

— Да, 14:45:20 — кимна Стигсон. — Споко, шефе — рече онзи.

На слизане от колата в гаража налетя на колежката Аника Карлсон, която пожела да говори насаме с Бекстрьом и изгледа Стигсон на кръв.

— С какво мога да ти бъда полезен, Аника — усмихна се любезно Бекстрьом.

— Говорих с прокурора. Туве ще се заеме с това. Страшно свястно момиче — увери го тя.

Значи и с нея си била, помисли си Бекстрьом. Да го произнесе на глас все пак би било неразумно. Та кой би желал да започне уикенда с пукнат череп.

— Ти или аз ще държим под око нещата през почивните дни? — продължи Карлсон.

— Би било хубаво, ако ти имаш възможност — отвърна Бекстрьом. — Не за друго, ами малко съм я закъсал с предишната работа. Накрая бях принуден да поема твърде много часове извън работното време и тъй като искам да бъда на линия, ако стане напечено, мислех да почивам този уикенд — излъга Бекстрьом.

Нямало никакъв проблем според Карлсон.

Когато се върна в кабинета си, за да събере най-необходимото и все по някое време да се прибере у дома, Ниеми внезапно мушна нос в стаята с какви ли не въпроси за обсъждане.

— Може ли да седна? — попита той и понеже вече го бе сторил, Бекстрьом просто кимна.

— А на теб с какво мога да ти бъда полезен? — попита. Лапландски селянин, си каза.

С нищо особено според Ниеми. Въпросът по-скоро бе с какво той би могъл да е полезен на Бекстрьом.

— Един съвет с най-добри намерения — обясни Ниеми.

— Слушам — отвърна Бекстрьом.

— Мисля, че трябва да успокоиш топката с Роле Столхамар. Той не е от хората, дето се нуждаят от капак на тенджера, за да светят маслото на такъв като Даниелсон. При това са били приятели. Никак не ми пасва тук.

— Наистина? — отвърна Бекстрьом с приятелска усмивка. — Чакай да видим, първо Даниелсон и Столхамар си седят, поркат и вдигат патардия докъм десет и петнайсет вечерта. После слиза съседката и ги овиква. Непосредствено след това Даниелсон е убит. Но не от Столхамар, понеже той вече се е заолюлявал към къщи, за да спи своя здравословен ранен сън. А почти веднага се появява някакъв неизвестен извършител, невидим, безшумен и изчезнал без следа, защото не ми изглежда нито ти, нито Фернандес да сте намерили и помен от него, макар че очевидно тъкмо той е намлатил Даниелсон. Така да те разбирам, нали?

— Знам, че звучи странно — отвърна Ниеми, — но…

— Така да те разбирам, нали? — повтори Бекстрьом, фиксирайки Ниеми гневно.

— Да, защото не вярвам Роле да причини нещо подобно на приятел, значи май така трябва да е станало. Колкото и невероятно да звучи.

— Аз пък не съм на това мнение. А сега, ако обичаш, извини ме.

Ниеми сви рамене, пожела приятен уикенд и си тръгна. Бекстрьом само кимна. После напусна лудницата, която понастоящем бе негово работно място, и извървя пеша целия път до дома.