Лейф Г. В. Першон
Онзи, който убие дракона (10)

10

Бекстрьом извървя пеша дългия път до дома. Цялото разстояние от полицейския участък на Сундбюбергсвеген в Солна до жилището си на Инедалсгатан на остров Кунгсхолмен. Сякаш краката и ходилата му внезапно бяха заживели свой живот, а тялото и главата му просто ги следваха. Съвсем апатично, та когато затвори вратата зад себе си, нямаше почти никаква представа какво бе вършил през изминалите часове. Потната му глава бе празна отвътре. Беше ли срещнал някого? Беше ли разговарял с някого? Някой познат, който би могъл да стане свидетел на мизерното му състояние? Очевидно се бе спрял някъде да напазарува, понеже носеше торба с няколко бутилки минерална вода и пластмасова опаковка с какви ли не мистериозни зеленчуци.

Какво, по дяволите, е това, помисли си Бекстрьом и вдигна пластмасовата кутия. Тези ситните, червеничките, ще да са домати, тях ги разпознаваше, дори бе изял някой и друг на младини. Всичкото това зеленото трябва да е салата, така ли? А цялата останала плява? Маса чудновати кафяви и черни топченца с различна големина. Заешки изпражнения? Или от лос? Плюс нещо, което наподобяваше най-вече личинки, но трябва да бе друго, понеже не се размърдаха, като ги сръчка.

Какво, по дяволите, се случва, запита се Бекстрьом, поел курс към банята, захвърляйки пътьом дрехите.

Отначало постоя под душа малко повече от четвърт час, като остави водата просто да се стича по доста закръгленото му и хармонично тяло. Същото, което винаги е било негов храм, а сега откаченият лекар в полицията бе твърдо решен да съсипе.

После се избърса, навлече си халата и си стъкми трапеза от кутията със зеленчуци и бутилка минерална вода. За всеки случай обаче най-напред провери повторно в хладилника дали случайно не се намираше някоя дребна вкусотийка, успяла да се спаси и да се укрие от вчерашното масово унищожение на храна, когато бе последвал списъка на лекаря и разчисти хладилника от всички опасности за живота. Опразни и него, и килера от боклуците, така че сега навсякъде беше празно.

Бекстрьом се нахвърли на кутията зеленчуци. Опита се да изключи и мозъка, и небцето си, докато челюстите просто преживяха, обаче се принуди да се предаде още след половината количество. Всъщност единствено онези малки подобия на личинки бяха ядивни.

Определено са личинки, мислеше си, докато прибираше остатъците от зеленчуковата оргия в празния си хладилник. Ако извадя късмет, ще се окажат такива, продължаваше той. Поне ще съм си набавил малко протеини през последните денонощия.

После изгълта бутилката минерална вода. Литър и половина. Просто я изля в себе си. Трябва да е нов световен рекорд, помисли си Бекстрьом и хвърли пластмасовото шише в кофата под умивалника. Какво, по дяволите, да правя сега, като часът е едва седем, почуди се след бърза консултация с чисто новия си швейцарски часовник.

Да търси забравен алкохол беше безсмислено. Та нали и от него се бе отървал предишната вечер — точно по този въпрос откаченият лекар бе съвършено безпощаден. Никакъв алкохол, никакво вино, никаква бира. Абсолютно нищо, съдържащо и помен от алкохол — като сайдер или обикновен сок, случайно ферментирал, или старо шишенце сироп за кашлица, явно и то отречено от чичо доктор и колегите му.

Беше си значително количество, тъй като Бекстрьом отдавна се бе замогнал. Множество неотваряни бутилки малцово уиски и водка. Цял недокосван литър френски коняк. Почти пълна каса силна чешка бира. Още повече отворени бутилки с недопити останки, вариращи по количество. Разбира се, нито капчица вино — с такива неща се наливат само меките китки и лизачките. Не и Бекстрьом, който си бе съвсем нормален швед в разцвета на силите. Същевременно легендарен разследващ убийства и естественият отговор на тайните копнежи на всяка жена.

Бекстрьом събра всичко в кашон, след което позвъни на вратата на един от съседите си. Сериозно алкохолизиран бивш шеф от ТВ3, който явно бе прекрачил границата, докато снимали „Робинзон“, тоест „Сървайвър“ нейде на Филипините. Платили му обезщетение в размер на няколко милиона, та пиянството щеше да успее да му види сметката, преди да му хрумне да напише книга за времето си в телевизията и всичките години преди това, когато прелитал от една компания в друга в рамките на медийния сектор на концерна. Предвид живота, който водеше понастоящем, очевидно съобразителните му началници бяха съвсем прави в решението си.

— Солидно количество екстри, Бекстрьом — установи предполагаемият купувач след бърз преглед на съдържанието в кашона. — Да не би да се изнасяш? Или излиза извън строя черното ти дробче?

— Съвсем не — излъга Бекстрьом и се усмихна дружелюбно, въпреки усещането, че някой точно в този миг се опитва да изтръгне сърцето му. — Възнамерявам да замина в по-продължителен отпуск и ми се вижда погрешно да черпя някакви проклети взломаджии и с алкохол. Навярно им стига всичката останала помия, с която се наливат.

— Право го казваш, Бекстрьом — съгласи се бившият телевизионен шеф. — Давам ти пет стотака за всичко — отсече той и махна така щедро с ръка, че насмалко да го прекатури.

Уродът сигурно вижда двойно по това време, помисли си Бекстрьом, който бе оценил колекцията на има-няма половината. Но впрочем нали ще си спести пътя с такси напред-назад до магазина за няколко дни напред, си каза.

— Става — отвърна и протегна ръка за потвърждение на сделката.

Онзи си плати в брой. Не че знаеше какво да прави с парите сега, като нито ядеше, нито пиеше, а за женоря дори нямаше сили да мисли.

Поради липса на по-смислено занимание изгледа DVD-то, с което грижовният му лекар го беше уредил като един вид допълнително спасително въже. Помощ в новите му намерения да заживее по-добър живот. Защото докторът благодарение на продължителния си и болезнен опит знаеше, че такива като Бекстрьом са възможно най-тежките пациенти. Обичайните закоравели наркомани, принудени да се бодат по краката в отчаяно търсене на функционираща вена, фактически не бяха нищо в сравнение с такъв злоупотребяващ с храната и алкохола като Бекстрьом. Той и подобните му се смятаха едва ли не за неизлечими поради факта, че в увлеченията си се самозабравяха. Просто ядяха ли, ядяха. Пиеха ли, пиеха. И се чувстваха като властелини на света.

По щастлива, така да се каже, случайност се бе натъкнал на извънредно интересна статия от американско медицинско списание — в частна клиника в Аризона експериментирали с шокова терапия при такива като Бекстрьом. Докторът бе кандидатствал за субсидия от държавна институция, бе получил дори повече от необходимото и бе прелетял до САЩ, за да може месеци наред да изучава как там променят поведението на хора, дето ядат и пият самоубийствено.

Било изключително интригуващо и след завръщането си разполагал с изобилие от нагледен материал. Включително DVD-то, което бе връчил на Бекстрьом да си го носи вкъщи.

Бекстрьом мушна диска в DVD-плейъра. Пое си дълбоко въздух на три пъти, в гърдите му сърцето думкаше като тежък ковашки чук. Сетне пусна записа. Та нали вече го бе гледал веднъж — станеше ли твърде непоносим, най-многото да си закрие очите с ръце. Точно като онзи път, когато бе на четири годинки и лудият му баща, главен инспектор в Мария, го завлече на сутрешна прожекция в кино близо до тях в Сьодер, а големият лош вълк посвети цял час на лова и опитите да изяде трите прасенца. През цялото време малкият Еверт ви като сирена и бе избавен от мъките си едва след като се подмокри.

„Тоя ревльо никога няма да стане ченге на място“ — заяви баща му, когато върна единствения си син на любящата му майчица и нейните грижи: горещ шоколад с бита сметана и дъхави канелени кифлички.

Ето че моментът отново бе назрял. Половинчасов репортаж от рехабилитационна клиника в Средния запад за пациенти със сравнително леки мозъчни инсулти и сърдечни инфаркти, дето предстоеше да ги върнат към живота.

Повечето много приличаха на Бекстрьом. Като изключим факта, че се лутаха с проходилки, от крайчеца на устите им се точеха лиги, погледите им бяха празни, а думите завалени. Един от тях — дотолкова подобен на самия него, че би могъл да му бъде еднояйчен близнак — тъкмо излизаше от обсега на заснемането, когато бездруго поизсуления му панталони се свлече чак до кокалчетата, разкривайки голям светлосин памперс, който носеше отдолу. Тогава той се извърна към обектива, подхванал с ръка памперса, ухили се щастливо с влажни устни и обобщи случилото се: „Няма гащи“ — изфъфли на родния си английски, след което благият глас на говорителя пое щафетата с обяснението, че същият този пациент, който всъщност бил само 45-годишен, макар да имал такъв вид, дълги години злоупотребявал с храни, богати на холестерол, и при това се наливал с огромни количества бира и бърбън, изхождайки от някаква абсурдна представа, че приемът на вторите неутрализира първите. Пациентът си навлякъл сравнително доброкачествена церебрална тромбоза преди два-три месеца. Та така… само дето Бекстрьом вече бе замижал и натъквайки се на редица пречки, едва успя да нацели бутона за изключване.

След това набързо нахлузи стар анцуг с полицейската емблема. Имаше го от едно обучение заедно с всички дебили, понеже някой гений в ръководството си бе наумил, че трябвало да свикнат да работят в екип, в случай че ги сполети някакво извънредно сериозно положение.

Та кой, по дяволите, би опрял до такива като тях в подобен случай, питаше се Бекстрьом, зает с известно усилие да завързва чисто новите си маратонки за джогинг с тържественото намерение да се разходи из Кунгсхолмен.

Два часа по-късно вече се бе завърнал и тъкмо се канеше да пъхне ключа в ключалката, когато го озари просветление.

Ама разбира се, помисли си Бекстрьом. Онова генийче в бяла престилка бе схванало всичко по най-грешния начин и ако на света изобщо съществуваше някаква справедливост, трябваше да се обеси на собствените си черва. Само пиячката, никаква манджа. Та нали тогава кръвоносните съдове би следвало да се изплакнат като от планински ручей напролет, прецени той. Едва ли има нужда човек да е медик, за да загрее. Всеки средно интелигентен индивид знае, че алкохолът е най-мощният разтворител, който някога е бил изобретяван.

Речено-сторено: след още две минутки вече бе звъннал у съседа си, бившия телевизионен шеф.

— Не си ли на почивка, Бекстрьом — смотолеви съседът и замахна в защита с чаша от собственото му превъзходно малцово уиски.

— Позволиха ми да я отложа с няколко дни — излъга Бекстрьом, — та сега си викам дали да не изкупя малко от алкохола, който ти продадох. Една бутилка идеално ми върши работа. Най-добре от малцовото уиски, ако ти е останало — обясни той и изгледа чашата в ръката на директора.

— Подарена къща назад не се връща — изломоти телевизионният шеф и поклати глава. — Нито пък продадената. — После чисто и просто придърпа вратата и я заключи два пъти.

Бекстрьом направи опит да го вразуми през пощенския процеп с единствения резултат, че онзи затръшна и вътрешната врата.

При това положение се принуди да се предаде. Затътри се към апартамента си. Взе повторен душ, изми си зъбите и глътна три от таблетките, които му бе изписал лудият лекар: кафява, синя и розоволилава. Сетне се сгуши в постелята. Угаси лампата, нямаше намерение да пише никакво прощално писмо, и заспа, сякаш някой го бе цапардосал с капак на тенджера.

Когато се събуди, часът беше четири сутринта. На ясното синьо небе грееше безпощадно слънце, а Бекстрьом се чувстваше дори по-мизерно, отколкото на заспиване снощи.

Направи силно кафе и се наля с три чаши на крак. Нагълта остатъците от зеленчуците и завърши с още една бутилка минерална вода. После излезе и извървя пеша цялото разстояние до участъка в Солна.

Същото адско време като вчера, а че термометърът бе успял да се довлачи само до двайсет градуса, навярно се дължеше на факта, че още бе нощ. Малко след шест вече залиташе в службата, на път да припадне от умора и превъртял от недостиг на сън и храна. Сам в цялата сграда, понеже всичките му лениви и некадърни колеги хъркаха по леглата си у дома.

Трябва да намеря местенце, където да дремна, помисли си Бекстрьом. Безцелното лутане най-сетне го изведе до гаража на подземния етаж.

— Ама че бодър вид имаш, Бекстрьом — отбеляза пазачът, който явно вече си бе на мястото, и изтри пръсти в гащеризона си, преди да подаде омазана с масло ръка.

— Засукано убийство — изсъска Бекстрьом. — Не съм мигнал няколко денонощия.

— Спокойно, Бекстрьом — отвърна пазачът на гаража. — Можеш да се възползваш от фургончето на „Борба с наркотиците“, дето им го оборудвах миналата зима.

Сетне отвори вратата на обикновен син бус, а вътре имаше абсолютно всичко, от което се нуждаеше човек в положението на Бекстрьом. Например истинско легло.

Два часа по-късно вече се бе размърдал, понеже ноздрите му доловиха уханието на кафе. Плюс още нещо, което, логично, би следвало да се окаже халюцинация. Аромат на пресни бутерки със сирене.

— Съжалявам, че се налага да те притесня, Бекстрьом — обади се пазачът, остави на пода голям поднос и седна на стола до леглото — ама онези бързаци от проследяването опяват, че им трябвал бусът. Сто на сто ще киснат да зяпат неколцината стари наркомани в Рисне. Донесох ти чаша кафе и няколко сиренки, в случай че имаш апетит.

Две големи чаши кафе, обилно разредено с мляко, две бутерки със сирене, без дори да схваща как се бе случило. Сетне благодари на своя спасител, само дето не го прегърна, но се стегна в последния момент и се задоволи с мъжко ръкостискане и потупване по гърба.

След това слезе в спортната зала, изкъпа се, облече чиста хавайска риза, която съхраняваше в чекмедже в своя кабинет, и още в девет и половина сутринта комисар Бекстрьом вече седеше на бюрото си в Криминалния отдел на Солна. За първи път от две денонощия насам се чувстваше поне като половин човек.