Стив Бери
Парижка вендета (9)

8

Елиза се наведе напред, за да привлече вниманието на Робърт Мастрояни.

— Между 1689-а и 1815-а Англия води войни в продължение на шейсет и три години. Това означава една година сражения на всеки две, които обаче се използват главно за подготовка на следващата война. Можеш ли да си представиш за какви разходи става въпрос? И това съвсем не е изключение. По онова време цяла Европа живее на бойни начала.

— Искаш да кажеш, че много хора са трупали печалби от това състояние на нещата — отбеляза Мастрояни.

— Точно така. Няма значение кой печели и кой губи, защото правителствата на воюващите страни затъват в дългове, а финансистите получават още по-големи привилегии. Днес същото правят фармацевтичните компании. Лекуват само симптомите, но не и болестта. И трупат огромни печалби.

Мастрояни довърши шоколадовата торта.

— Аз притежавам акции в три от най-големите фармацевтични концерна — каза той.

— Следователно си наясно, че говоря истината.

Тя не сваляше предизвикателния си поглед от лицето му. Мастрояни го издържа, без да мигне, но явно реши да не се конфронтира с нея.

— Тортата беше великолепна — обади се най-сетне той. — Жалко, че свърши.

— Донесла съм ти още едно парче.

— Е, това вече е подкуп.

— Искам да участваш в предстоящите събития.

— Защо?

— Хората като теб са рядка стока. Разполагаш с голямо богатство, власт и влияние. Притежаваш интелект и изобретателен ум. Със сигурност както и на всички нас ти е писнало да споделяш отличните си резултати с алчните и некомпетентни правителства.

— Какво предстои да се случи, Елиза? Посвети ме в тайнството.

Но тя не можеше да стигне толкова далеч. Все още не.

— Нека ти отговоря чрез още някои интересни подробности за Наполеон. Знаеш ли много за него?

— Знам, че е бил нисък. Носел е смешна шапка, а едната му ръка винаги е била скрита под палтото.

— Знаеш ли, че за него за написани повече книги, отколкото за всяка друга историческа личност? С изключение може би на Исус Христос.

— Не знаех, че проявяваш интерес към историята.

— А пък аз не допусках, че можеш да бъдеш такъв инат.

Тя познаваше Мастрояни от няколко години, но не като приятел, а само като бизнес партньор. Той беше собственик на най-големия завод за алуминий в света, имаше силни позиции в автомобилостроенето, авиационната промишленост и, както сам беше отбелязал, във фармацевтиката.

— Омръзна ми да ме притискат — промърмори той. — Особено пък жена, която иска нещо, но не ми казва какво и защо.

Елиза реши, че също може да подмине казаното без коментар.

— Харесва ми написаното от Флобер: Историята е предсказание, обърнато към миналото — подхвърли тя.

— Тези думи могат да принадлежат само на французин — усмихна се Мастрояни. — Винаги съм се дразнил от начина, по който французите решавате всичките си конфликти на вчерашното бойно поле. Сякаш точните отговори се крият единствено в славното минало.

— Понякога се дразни и моята корсиканска половина — кимна Елиза. — Но едно от вчерашните бойни полета наистина предлага поуки.

— В такъв случай ми разкажи за Наполеон — въздъхна той.

Тя продължи само защото упоритият италианец беше идеалният кандидат за член на клуба. Никога не би позволила гордостта й да попречи на внимателното планиране.

— Наполеон изградил невиждана от римско време империя. Седемдесет милиона души били под едноличната му власт. Приемал с еднаква лекота миризмата и на барут, и на пергамент. Фактически сам се провъзгласил за император. Представяш ли си? Едва трийсет и пет годишен, той пренебрегнал папата и сложил на главата си императорската корона. — Елиза направи многозначителна пауза. — Но въпреки невероятното си его Наполеон изградил за себе си само два малки мемориала, които вече не съществуват.

— Ами всички онези сгради и паметници, които е построил? — попита Мастрояни.

— Нито една от тях не е била издигната в негова чест и не носи неговото име. Повечето останали недовършени години след смъртта му. Той лично се противопоставил на намеренията на парижките управници да прекръстят площад „Конкорд“ на площад „Наполеон“.

Тя забеляза, че това е нещо ново за Мастрояни. Слава богу, вече беше крайно време.

— В Рим заповядал разчистването на Форума и Палатинския хълм и реставрирането на Пантеона, без да има дори една паметна плоча, която да напомня за доброто му дело. По същия начин постъпил и в безброй други европейски градове. Не е ли странно?

Мастрояни проми небцето си от десерта с няколко глътки минерална вода.

— Но има и още нещо — продължи Елиза. — Наполеон отказвал да задлъжнява. Той презирал финансистите и ги обвинявал за голяма част от затрудненията, които преживявала Френската република. Разбира се, нямал нищо против да измъква пари, да ги харчи и дори да ги оставя на депозит в банките. Но никога не вземал заеми. В това отношение бил различен от всички владетели преди и след него.

— Нелоша политика — кимна Мастрояни. — Всички банкери са пиявици.

— Ти би ли желал да се отървеш от тях?

Тя разбра, че подобна перспектива е приятна за Мастрояни, но той предпочете да не отговори.

— И Наполеон е бил на твоето мнение — продължи тя. — Категорично отхвърлил американското предложение да купи Ню Орлиънс, но после им продал цялата територия на Луизиана и с получените пари превъоръжил армията си. Всеки друг владетел на негово място би предпочел да запази територията и да изтегли кредит от същите тези пиявици, за да води войни.

— Наполеон отдавна е мъртъв, а светът се промени — въздъхна Мастрояни. — Днес икономиката се крепи единствено върху кредитите.

— Не е така, Робърт — поклати глава Елиза. — Онова, което Наполеон е научил от древния папирус, за който ти споменах, все още е в сила.

Тя забеляза, че е пробудила интереса му.

— Но аз не мога да се възползвам от него, преди да приема предложението ти, така ли? — подхвърли той.

Елиза почувства, че започва да контролира положението.

— Мога да споделя с теб и още нещо — отвърна тя. — То може би ще ти помогне да вземеш решение.

— Как да откажа на жена, която не харесвам, но която въпреки това ми предлага безплатен полет до дома и ме гощава с крехко телешко, отлично шампанско и невероятна шоколадова торта?

— Пак ще те попитам, Робърт: защо си тук, след като не ме харесваш?

Очите му потърсиха нейните.

— Защото съм заинтригуван и ти го знаеш. Да, аз наистина бих желал да се отърва от банкерите и алчните политици!

Елиза стана, пристъпи към страничното кожено канапе и отвори чантичката си „Луи Вюитон“. В ръцете й се появи малка книга с кожени корици, издадена през 1822 г. „Книгата на Съдбата, притежавана и използвана от Наполеон Бонапарт“.

— Даде ми я корсиканската ми баба, която я получила от своята баба — поясни тя и постави малкото томче на масата. — Вярваш ли в пророчества?

— Едва ли.

— Но това тук е уникално. Предполага се, че е намерено от един от съратниците на Наполеон в гробница в Долината на царете близо до Луксор. Наполеон се консултирал с коптски духовник, който устно превел йероглифите пред един от личните му секретари. Той от своя страна го записал на немски (в името на секретността), а после го дал на Наполеон. — Елиза направи кратка пауза и въздъхна. — Разбира се, всичко това е лъжа…

— Защо ли не съм изненадан? — засмя се Мастрояни.

— Оригиналният папирус действително е открит в Египет. Но за разлика от онзи, за който споменах по-рано…

— И отказа да споделиш съдържанието му — вметна Мастрояни.

— Това ще стане само при определени условия.

— Много е тайнствен този твой Парижки клуб — усмихна се гостът й.

— Длъжна съм да бъда внимателна — отвърна тя и посочи книгата на масичката. — Оригиналният текст е бил на гръцки и най-вероятно е бил съхраняван в Александрийската библиотека. Там е имало стотици хиляди подобни ръкописи, унищожени през пети век след Христа. Наполеон е поискал превод, но не на немски. Той не е владеел този език. По принцип е бил зле с чуждите езици. Заповядал е съдържанието на папируса да бъде преведено на корсикански. Никога не се разделял с тази книга и я държал в специално дървено сандъче. То изчезнало по време на злощастната битка при Лайпциг през 1815 година. Говори се, че Наполеон рискувал живота си, за да си го върне. Книгата била намерена от пруски офицер, който я продал на пленен френски генерал, разпознал я като лично притежание на императора. Той възнамерявал да я върне на господаря си, но смъртта го изпреварила. В крайна сметка сандъчето попаднало в ръцете на Мария-Луиза, втората съпруга на Наполеон, която отказала да го последва на заточението на остров Света Елена. След смъртта на императора през 1821 година някакъв немец на име Киршхофер твърди, че императрицата му предала ръкописа с разрешението да го публикува.

Елиза внимателно разтвори книгата.

— Погледни посвещението: НА НЕЙНО ИМПЕРАТОРСКО ВИСОЧЕСТВО, БИВШАТА ИМПЕРАТРИЦА НА ФРАНЦИЯ.

Мастрояни запази каменното изражение на лицето си.

— Искаш ли да опитаме? — попита тя.

— Какво?

— Да предскажем бъдещето ти.