Стив Бери
Парижка вендета (78)

77

Париж

Неделя, 30 декември

14:40 ч.

Малоун влезе в базиликата „Сен Дьони“, която остана затворена по коледните празници както за посетители, така и за ремонтни дейности, тъй като беше обявена за местопрестъпление. Трима души бяха загинали тук. За двама от тях той изобщо не съжаляваше.

Но смъртта на третия му причини дълбока болка.

Собственият му баща беше починал преди трийсет и две години, когато Малоун беше едва десетгодишен. Тогава изпита повече самота, отколкото болка. Но смъртта на Торвалдсен беше различна. Сърцето му се свиваше от болка и угризения.

Погребаха го в семейната гробница в Кристиангаде, до съпругата и сина му. На скромната церемония присъстваха много малко хора. Към завещанието му откриха написана на ръка бележка с последната му молба — погребението да не бъде публично. Но смъртта му получи широк отзвук в света. В имението пристигнаха купища писма и съболезнователни телеграми от хилядите работници и служители в неговите компании — убедително доказателство за отношението им към своя работодател. На погребението присъстваха Касиопея Вит и Меган Морисън, чието лице все още носеше следи от синини. Към тях се присъединиха Малоун, Стефани, Сам и Джеспър и засипаха със суха пръст скромния чамов ковчег. Никой не промълви нито дума.

През последните няколко дни Котън Малоун се опитваше да прогони самотата със спомени от последните две години, които беше прекарал в компанията на своя приятел. Състоянието му беше странно — нещо средно между сън и реалност. Лицето на Торвалдсен беше непрекъснато пред очите му. Никога нямаше да забрави тъмните очи под рунтавите вежди, издължения нос с разширени ноздри, масивната челюст и волевата брадичка. И въпреки изкривения гръбнак този човек винаги беше стоял с високо вдигната глава.

Малоун погледна към високия таван над централната пътека. Внушителните размери и пищността на нефа, както и многобройните скулптури придаваха особена тържественост на средновековната базилика. Величието й се подчертаваше още повече от ярката слънчева светлина, проникваща през многобройните витражи. Статуите на светци и крале блестяха с тъмночервените си роби. По ръцете и главите им играеха тюркоазени отблясъци, сенките преливаха в масленозелено, розово и накрая в бяло. При цялото това великолепие му беше трудно да не мисли за Бог, за красотата на природата и преходността на живота. Като този на Хенрик.

Малоун измъкна лист хартия от джоба си и бавно го разгърна.

CXXXV    II  CXLII  LII  LXIII XVII
   II  VIII     IV  VIII    IX   II

Професор Мурад му беше обяснил какво точно да търси — следите, които Наполеон беше оставил за сина си. Започна с Псалм 134, стих 2:

Които стоите в дома Господен, в дворите на дома на нашия Бог.

После се прехвърли на Псалм 2, стих 8:

И ще Ти дам народите за Твое наследие.

Типичната за Наполеон грандомания.

Дойде ред на Псалм 14, стих 4:

Гледам вдясно и виждам.

Макар и съвсем конкретна, точната отправна точка беше трудна за определяне. Базиликата „Сен Дьони“ беше огромна — на дължина колкото футболно игрище и наполовина широка. Но следващият стих решаваше дилемата. Псалм 52, стих 10:

Аз пък съм в Божия дом като зеленееща се маслина.

Запознал се с Псалмите благодарение на професора, Малоун бързо откри един от тях, който описваше със смайваща точност събитията от отминалата седмица. Псалм 143, стих 4: Човек е като дъх, дните му — като преклонна сянка. Дано Хенрик най-сетне да е намерил покой.

Аз пък съм в Божия дом като зеленееща се маслина.

Малоун погледна надясно и забеляза един типичен готически паметник, в който се преплитаха елементите на древен храм. Горната платформа бе украсена с няколко фигури в молитвени пози. Най-отгоре бяха положени две каменни статуи на умиращи, а основата беше украсена с релефи в италиански стил.

Той се приближи към него, стъпвайки безшумно с гумените си подметки. На пода вдясно от паметника видя мраморна плоча, върху която беше гравирано самотно маслиново дръвче. Табелата указваше, че гробът е от XV век. Според професор Мурад в него бил погребан Гийом дю Шастел, един от любимите придворни на Шарл VII. Кралят го обичал толкова много, че го удостоил с честта да бъде погребан в „Сен Дьони“.

Псалм 62, стих 10 гласеше: А ония, които търсят да погубят душата ми, ще слязат в земната преизподня. Ще бъдат поразени със силата на меча; ще станат плячка на лисиците.

Малоун вече беше получил разрешение от френските власти да направи необходимото за разбулване на загадката, включително и да унищожи някои паметници в църквата, ако се наложи. Голяма част от тях бяха реставрации от XIX и XX век и не представляваха особена ценност. Преценявайки какво го чака, той беше помолил да му доставят съответните инструменти и оборудване, които го чакаха на малка купчина до западната стена.

Сега той прекоси нефа и вдигна един голям чук.

Запознавайки го с детайлите, професор Мурад бе изразил мнение, че онова, което търсеха, почти сигурно лежи някъде под основите на храма. След като изчете всички стихове, Малоун бе напълно съгласен с него.

Върна се към маслиновото дръвче, гравирано в пода. Последното послание на Наполеон към сина му се съдържаше в Псалм 16, стих 2: От твоето лице да излезе съд за мене; твоите очи да погледнат правотата.

Малоун вдигна чука и го стовари върху плочата. Мраморът не се счупи, но подозренията му се потвърдиха. Ударът прозвуча кухо, сякаш отдолу нямаше твърд камък. Нови три удара, и плочата се напука. След още два се пръсна на късове и в пода на храма зейна черен правоъгълник. В лицето го лъхна студено течение.

Мурад му беше разказал за внезапното решение на Наполеон през 1806 г. да прекрати оскверняването на „Сен Дьони“ и повторно да я обяви за императорска гробница. Той заповядал да възстановят същото абатство, създал монашески орден, който трябвало да следи за реставрацията на базиликата, възложена на група архитекти. Едва ли му е било трудно да поръча някои изменения в нея, включително тази дупка. Запазването й в тайна толкова дълго време си оставаше загадка, но това вероятно се дължеше на хаоса в следнаполеонова Франция, настъпил след заточението на императора на остров Света Елена. Малоун остави чука и отиде до стената, за да вземе въже и електрическо фенерче. Насочи лъча в дупката и веднага забеляза, че тя представлява нещо като шахта шейсет сантиметра на метър, която се спускаше отвесно седем-осем метра надолу. На каменното й дъно се виждаха останките от дървена стълба. Беше се запознал с чертежите на храма, които потвърждаваха наличието на огромна крипта под него. Част от нея беше отворена за публиката, но никой не знаеше какво лежи тук, близо до западната стена. По всяка вероятност Наполеон бе обърнал внимание на този пропуск и бе решил да се възползва от него.

Поне Мурад мислеше така.

Малоун завърза въжето около основата на близката колона и опита здравината му, а после хвърли другия му край в дупката. След кратък размисъл прибави към него и чука, който може би щеше да му потрябва. Закачи фенерчето на колана си, хвана въжето с две ръце и започна да се спуска.

Стигна до дъното на шахтата и насочи лъча на фенерчето към хоризонталния тунел, чезнещ в мрака. Добре знаеше, че Париж е прорязан от километри подземни проходи, изкопани от миньорите и каменоделците, които се нуждаели от огромно количество варовик за строителството на града.

Внимателно тръгна напред, следвайки извивките на тунела. От стените стърчаха остри каменни късове, на други места тъмнееха дълбоки дупки. Измина около шейсет метра и спря. Стомахът му се сви от странния аромат, наподобяващ сварени праскови, който помнеше от детството си в Джорджия. Под краката му скърцаше чакъл. Тук властваха студ и всепоглъщаща тишина.

По негова преценка той вече се намираше извън базиликата, на изток от самата сграда. Може би под горичката и затревената площ, които запълваха пространството между манастира и Сена.

Дясната стена на галерията пред него леко се разширяваше. Подът беше засипан с каменни отломки. Насочи фенерчето натам. Върху повърхността на камък видя символ, който му беше познат от текста, написан от Наполеон в книгата за Меровингите. Той беше част от четиринайсетте реда, изписани с нечетливия почерк на императора.

Някой бе поставил камъка върху купчината отломки като маркер, който търпеливо бе чакал да бъде открит в продължение на двеста години. В дъното на нишата имаше полуотворена метална врата. През прага й беше прехвърлен електрически кабел, който правеше завой на деветдесет градуса и изчезваше в мрака на тунела.

Малоун изпита задоволство от правилните си предположения.

Указанията на Наполеон сочеха път надолу, а маркерът показваше точно къде трябва да се търси.

Той бутна вратата и насочи лъча към стената до нея. Върху камъка беше закрепен електрически ключ. Той протегна ръка и го натисна. Включиха се няколко жълтеникави лампи, пръснати по пода на просторното помещение. Размерите му бяха приблизително петнайсет на дванайсет метра, а таванът се издигаше на около три. Преброи около трийсет дървени сандъка, няколко от които бяха полуотворени.

Бяха пълни с акуратно подредени златни и сребърни кюлчета. Върху всяко от тях беше гравирана кралска корона в буквата „Н“ отдолу. Официалният печат на император Наполеон. Съседният сандък се оказа пълен със златни монети, а тези до него — със сребърни съдове. Три други до стената преливаха от скъпоценни камъни. Императорът очевидно беше подбирал съкровището си така, че да издържи на капризите на времето. Преобладаваха благородните метали и скъпоценните камъни.

Очите му бавно обходиха просторното помещение, задръстено от богатството на една рухнала империя. Съкровището на Наполеон.

— Вие трябва да сте Котън Малоун — прозвуча женски глас зад гърба му.

Той се обърна.

— А вие трябва да сте Елиза Ларок.

Жената на прага беше висока, с достолепна осанка, в която обаче имаше нещо хищно, което тя не се опитваше да скрие. Беше облечена с елегантно вълнено палто, стигащо до коленете. До нея стоеше слаб и съсухрен мъж със спартански черти. Лицата им бяха безизразни.

— А това трябва да е приятелят ви Паоло Амбрози — добави Малоун. — Доста интересна личност. Ръкоположен за свещеник, за кратко време служи като секретар на папа Петър II, но изчезва безследно след внезапното прекъсване на папския мандат. Носят се различни слухове за неговия… хм… морал. А сега изведнъж се появява тук.

Ларок изглеждаше впечатлена.

— Май не сте изненадан от нашето присъствие, а?

— Очаквах ви.

— Наистина ли? Казаха ми, че сте били изключителен агент.

— Имал съм своите звездни мигове.

— Да, Паоло наистина изпълнява специфичните задачи, които му възлагам от време на време — кимна Ларок. — След събитията през миналата седмица реших, че ще бъде добре да го имам до себе си.

— Хенрик Торвалдсен умря по ваша вина — сухо обяви Малоун.

— От къде на къде? Преди да се намеси в бизнеса ми, аз изобщо не го познавах. Тръгна си внезапно от срещата на Айфеловата кула и повече не го видях. — Жената замълча за момент, после вдигна глава. — Не казахте откъде знаете, че именно днес ще бъда тук…

— По света със сигурност има хора, които са по-умни от вас — отвърна Малоун и със задоволство установи, че е успял да я засегне. — Просто ви наблюдавах. Открихте Каролайн Дод по-бързо, отколкото очаквах. Колко време ви отне да научите за това място?

— Мис Дод беше любезна да сподели своите заключения, но аз реших да потърся друг път към подземията на базиликата. Бях сигурна, че ще намеря, и се оказах права. Открихме точния тунел преди няколко дни, отворихме пещерата и прокарахме електричество.

— А Дод?

— Тя твърде много ми напомняше за предателството на Ашби — въздъхна Ларок. — Затова реших да я оставя на Паоло.

В дясната ръка на Амбрози проблесна пистолет.

— Все още не сте отговорили на въпроса ми — подхвърли Ларок.

— Когато напуснахте жилището си, предположих, че ще се появите тук. Беше време да си получите наградата, нали? Но за целта някой трябваше да ви помогне за извозването на съкровището.

— Не беше лесно да открия такива хора — призна тя. — За щастие на света винаги ще се намери някой, който е готов на всичко за пари. Налага се да прехвърлим съкровището тук в малки сандъчета и да ги запечатаме. Едва след това ще ги изнесем.

— Не се ли страхувате, че някой от тези хора може да ви издаде?

— Сандъците ще бъдат запечатани, преди те да се появят.

Малоун оцени съобразителността й с леко кимане на глава.

— А вие как стигнахте дотук? — попита тя.

— През официалния вход — отвърна той и вдигна пръст нагоре.

— Още ли работите за американците? — поинтересува се Ларок. — Торвалдсен ми разказа някои неща за вас.

— Работя за себе си — отвърна той и ръката му описа широк кръг наоколо. — Дойдох за това тук.

— Не ми приличате на търсач на съкровища.

Малоун се отпусна на близкия сандък, безкрайно уморен от безсънието и неизбежния му спътник унинието.

— Точно тук грешите — възрази той. — Обичам съкровищата. Особено когато имам шанс да ги отнема от нищожества като вас.

— Мисля, че именно вие ще останете с празни ръце — изсмя се на драматичното му изявление тя.

— Играта ви свърши — поклати глава Малоун. — Край на Парижкия клуб и на финансовите манипулации. Съкровището го няма.

— Не мисля така.

Той не обърна внимание на забележката и продължи:

— За съжаление няма живи свидетели, за да бъдете съдена. Доказателствата са крайно недостатъчни. Приемете нашия разговор като последен шанс да отървете затвора.

Ларок се усмихна на абсурда в тези думи.

— Винаги ли сте толкова разговорлив пред лицето на смъртта?

— Открай време съм безразсъден — сви рамене той.

— Вярвате ли в съдбата, мистър Малоун?

— Не съвсем.

— А аз вярвам. На практика съдбата управлява живота ми. Семейството ми го е правило от векове. Когато научих за смъртта на Ашби, зададох един конкретен въпрос на оракула, който притежавам: Ще се обезсмърти ли името ми за поколенията? Искате ли да чуете отговора?

— Разбира се — подигравателно се усмихна Малоун.

— Добронамереният приятел ще бъде съкровище и радост за очите.

Елиза направи кратка пауза, описа широк кръг с ръка и тържествуващо добави:

— А на следващия ден открих всичко това…

Малоун реши, че е крайно време да сложи край на представлението. Показалецът му се насочи към нещо зад гърба на Ларок, принуждавайки я да се обърне. Тя неволно се подчини и хвърли кос поглед през рамо. Зад нея стояха Стефани Нел и Сам Колинс с пистолети в ръце.

— Вероятно пропуснах да спомена, че не съм сам — каза Малоун. — Те чакаха да се появите.

Ларок се втренчи в него. Гневът в очите й потвърди това, което той вече знаеше.

— Радостта за очите е единственото, което получавате, мадам.

Сам обезоръжи Амбрози, който не оказа съпротива.

— Нещата ще останат такива — увери го Малоун. — Човекът, който ви отне пистолета, беше одраскан от куршум. Нищо сериозно, но много болезнено. Той за пръв път в живота си застреля човек, и то самия Питър Лайън. Уверих го, че втория път ще му бъде много по-лесно.

Амбрози не отговори.

— Сам стана свидетел и на смъртта на Хенрик Торвалдсен — добави Малоун. — Все още е потиснат. Аз и Стефани също. С удоволствие бихме ви пръснали мозъците, но за ваш късмет не сме убийци. Жалко, че вие не можете да кажете същото за себе си.

— Аз не съм убивала никого — отрони Ларок.

— Но сте тласкали други да го правят, за да се облагодетелствате. — Той стана от сандъка и сухо разпореди: — А сега се махайте по дяволите!

Ларок не помръдна.

— Какво ще стане с всичко това тук?

— Други ще решат — преглътна Малоун, опитвайки се да скрие емоциите си.

— Може би не разбирате, че аз имам законни права върху съкровището — изгледа го тя. — Един от моите предци е изиграл решителна роля за свалянето на Наполеон. До последния си дъх е търсил заграбеното от императора.

— Казах ви да се махате!

Не му се искаше дори да си представи как Торвалдсен би разрешил проблема. Това му донесе успокоение.

Ларок очевидно си даде сметка, че няма аргументи, и направи знак на Амбрози да си тръгват. Стефани и Сам отстъпиха встрани, за да им направят път.

На прага Ларок се поколеба за момент, после спря и се обърна към Малоун.

— Може би пътищата ни отново ще се пресекат.

— Би било удоволствие за мен.

— Но тогава обстоятелствата ще бъдат коренно различни от днешните.

След тези думи жената се обърна и излезе.

— Дамата може да създаде проблем — обади се Стефани.

— Предполагам, че имаш хора отвън, нали?

Стефани кимна.

— Френската полиция ще ги изведе навън, а после ще запечата тунела.

Той бавно си даде сметка, че всичко е свършило. Най-после. Последните две седмици бяха сред най-ужасните в целия му живот. Нуждаеше се от почивка.

— Разбрах, че вече имаш нова работа — обърна се към Сам той.

— Официално съм назначен за агент в отдел „Магелан“ — кимна Колинс. — Чух, че е станало благодарение на теб.

— Трябва да благодариш на себе си. Хенрик щеше да се гордее с теб.

— Надявам се — промърмори Сам и посочи сандъците. — А какво ще стане с всичко това?

— Остава в полза на френската държава — обясни Стефани. — Произходът му е неизвестен, но съкровището е намерено на френска територия, следователно си е тяхно. Те твърдят, че с него ще компенсират част от щетите, причинени от Котън.

Малоун дори не се усмихна, защото беше насочил вниманието си към вратата. Елиза Ларок беше скрила заплахата си под обвивката на любезността. Но тя беше съвсем ясна — когато се срещнем отново, нещата ще бъдат различни. Неведнъж го бяха заплашвали. Освен това Ларок беше частично отговорна както за смъртта на Хенрик, така и за чувството на вина, което щеше да остане в душата му, докато е жив. Следователно й беше длъжник, а той беше от хората, които винаги си плащат дълговете.

— Оправи ли се, след като гръмна Лайън? — обърна се към Сам той.

Младият мъж кимна.

— Все още виждам как главата му се пръсна, но мисля, че ще го преодолея.

— Не си позволявай да свикнеш. Убийството е сериозна работа, дори когато обектът го заслужава.

— Говориш като един човек, когото познавах — отбеляза Сам.

— И той ли беше умник като теб?

— Много по-голям, отколкото съм си представял.

— За Парижкия клуб ти се оказа прав, Сам — рече с въздишка Малоун. — Поне част от конспирациите, за които говореше, се оказаха реални.

— Доколкото си спомням, ти ме смяташе за откачен.

— Половината ми познати мислят и мен за такъв — засмя се Малоун.

— Меган Морисън направи всичко възможно да й повярвам — намеси се Стефани. — Много свястно момиче.

— Възнамеряваш ли да я видиш отново? — попита Малоун, обръщайки се към Сам.

— От къде на къде?

— От тона в телефонното й съобщение личеше, че се тревожи за теб. Тя се върна на онова място заради теб. А аз видях как я гледаш на погребението на Хенрик. В очите ти имаше нещо повече от интерес.

— Не знам, може би — обърка се младежът. — Ще ми предложиш ли съвет?

Малоун шеговито вдигна ръце.

— Не мога. Жените не са силната ми част.

— Я повтори! — присви очи Стефани. — Кой изхвърляше бившите си съпруги от самолет?

Той се усмихна.

— Хайде да тръгваме — изведнъж се разбърза Стефани. — Французите изгарят от нетърпение да поемат контрола.

Насочиха се към изхода.

— Нещо не ми дава покой — въздъхна Малоун, обръщайки се към Сам, който крачеше до него. — Стефани беше споменала, че си израснал в Нова Зеландия, но ти не говориш като „киви“. Защо?

— Дълга история — усмихна се Сам.

Същият отговор, който самият той му даде, когато Сам го попита за необичайното име „Котън“. Същите две думи, с които беше отговарял и на въпросите на Хенрик на същата тема, обещавайки някой ден да му обясни за какво става въпрос. За съжаление този някой ден така и не настъпи.

Малоун харесваше Сам Колинс. Младежът много приличаше на него самия преди петнайсет години, в началото на кариерата му като агент на „Магелан“. Сега той беше пълноправен член на специалния отряд и щеше да се изправи пред многобройните рискове, свързани с тази професия.

Всеки ден можеше да се окаже последен в живота му.

— Какво ще кажеш аз да ти разкажа моята история, а ти — твоята — предложи Сам.

— Дадено.