Стив Бери
Парижка вендета (32)

31

Малоун беше ескортиран през безлюдния музей под дулото на пистолета. Всички бяха избягали, а помещенията най-вероятно бяха запечатани. Престрелката беше доста оживена, но нито полицията, нито охраната на музея се бяха намесили. Защо?

— Какво търси тук Сикрет Сървис? — подхвърли през рамо той, въпреки че въпросът беше излишен. — Видяхте ли един от вашите? Млад и добре изглеждащ мъж, леко припрян. Казва се Сам Колинс.

Не получи отговор. Прекосиха зала с тъмночервени стени, в която беше изложена още църковна утвар. Три от стъклените витрини бяха разбити. Някой от шефовете на музея щеше да бъде бесен. На пода лежеше още едно окървавено тяло. Гнома.

От изхода насреща започваше дървена стълба към долния етаж. На стената вляво зееше отворена двойна врата, над която се виждаше табела с надпис „Дамата и еднорогът“.

— Натам ли? — посочи Малоун.

Мъжът кимна, наведе дулото към пода и отстъпи крачка назад в червената галерия. Типична агентска предпазливост, усмихна се Малоун. Той влезе в затъмнената зала, в която бяха изложени шест великолепни гоблена, осветени с непряка светлина. При нормални обстоятелства той би им отделил вниманието, което заслужаваха, тъй като те бяха сред най-ценните оригинални музейни експонати от XV век. Вниманието му обаче беше привлечено от самотната фигура, седнала на една от пейките в центъра на залата.

Стефани Нел. Бившата му шефка.

— Виждам, че си успял да унищожиш още едно национално съкровище — изправи се тя.

— Този път не бях аз.

— Тъй ли? А кой счупи със стол една от витрините, за да се сдобие с щит и меч?

— Охо, значи си наблюдавала нещата отблизо.

— Французите те издирват.

— Което означава, че съм ти задължен за… — Малоун замълча, после побърза да се поправи: — Не, задължен съм на президента Даниълс. Нали така?

— Той се намеси в момента, в който му докладвах за инцидента — кимна Стефани.

— Какво е състоянието на простреляния служител от охраната?

— Пътува към болницата. Ще прескочи трапа.

— А онзи оттатък? Човек на Сикрет Сървис?

— Да — кимна тя. — Под наем.

Той познаваше Стефани от дълго време насам. Цели дванайсет години беше работил с нея в отдел „Магелан“ към Министерството на правосъдието. Двамата бяха преживели заедно немалко премеждия — особено през последните две години, откогато официално се бе оттеглил.

— Съжалявам за баща ти — промълви тя.

През последните две седмици той почти не беше мислил за него.

— Благодаря за всичко, което направи тогава.

— То трябваше да бъде направено.

— А защо си тук?

— Заради Сам Колинс. Доколкото ми е известно, ти си се срещнал с него.

Малоун седна на съседната пейка и насочи поглед към гоблените. Всеки от тях съдържаше по един тъмносин кръг в средата, изпъстрен с разцъфнали растения в ярки цветове — от тъмночервено до яркорозово. Над тях доминираше фигурата на благородна дама в компанията на еднорог и лъв в различни сцени. Алегорията му беше добре известна. Скрити послания от далечното минало, които напоследък присъстваха в живота му повече от необходимото.

— Сам в беда ли е? — попита той.

— В беда е от мига, в който се е свързал с Торвалдсен.

Тя му разказа за срещата си с Дани Даниълс в Овалния кабинет предишния ден. Президентът на САЩ беше дал да се разбере, че в Копенхаген се случва нещо важно.

— Сикрет Сървис е информирала Даниълс за случая със Сам.

— Това не е ли твърде незначителен въпрос за един президент?

— Не, особено след като се разбра, че и Торвалдсен е замесен.

Уместен отговор.

— Парижкият клуб съществува реално, Котън. Нашите хора го наблюдават вече цяла година. Допреди няколко седмици в поведението им нямаше нищо тревожно. Но аз трябва да разбера какво прави Торвалдсен.

— Нали Сам беше проблемът? Или е Хенрик?

— И двамата.

— Каква връзка правиш между Парижкия клуб и Хенрик?

— За идиотка ли ме вземаш? Седиш си с прахосмукачка в ръка, готов да засмучеш всичко, което ти предложа. Но аз съм тук с друга задача. Трябва да разбера какво е намислил онзи смахнат датчанин.

Малоун прекрасно знаеше, че взаимоотношенията на Стефани и Хенрик се базират на взаимното недоверие, въпреки че в последно време и двамата бяха принудени да разчитат един на друг. Самият той не участваше в борбата за надмощие между тях, като се изключи решението му да помогне на най-добрия си приятел. Затова отговорът му беше искрен.

— Хенрик издирва убиеца на Кай.

— Подозирах, че става въпрос за нещо подобно — поклати глава Стефани. — Но той е на път да провали важна разузнавателна операция, в хода на която неизбежно ще компрометира и изключително полезен агент.

Още късчета от пъзела намериха своето място. Лицето на Малоун се стегна от напрежение.

— Греъм Ашби работи за нас?

— Да — кимна тя. — Доставя ни изключително полезна информация.

Малоун се почувства неловко.

— Но Хенрик ще го убие!

— Ти ще го спреш.

— Невъзможно!

— Нещата са много по-мащабни, Котън. Парижкият клуб планира нещо голямо, но не знаем какво. Поне засега. Начело на групата е жена на име Елиза Ларок. Тя е мозъкът, а Ашби е част от административния й екип. Изпълнява нейните заповеди, но едновременно с това ни информира. В клуба членуват седем от най-богатите хора в света. Ние изобщо не сме сигурни, че всички те знаят за плановете на Ларок.

— Защо не ги предупредите?

— Защото е взето решение да бъдат отстранени едновременно. Затънали са в корупция, подкупи и рекет. Организират мащабни финансови измами с депозити и ценни книжа. Много експерти са на мнение, че сриването на долара на международните пазари се дължи на техните машинации. Ще ги приберем с един удар и това ще бъде нашето послание.

Крайният резултат беше ясен.

— Значи всички отиват зад решетките, с изключение на Ашби — промърмори Малоун.

— Цената трябва бъде платена. Без него нямаше да знаем какво става.

Той отново насочи поглед към един от гоблените. Младата дама в компанията на еднорога и лъва посягаше към чиния със сладкиши. Малък папагал стоеше срещу нея, стиснал друга чиния в ноктите си.

— Имаш ли представа за какво е цялата бъркотия? — попита той.

— Да. Напоследък нашите хора узнаха, че Торвалдсен е пуснал опашка след Ашби и дори подслушва имението му. Това стана възможно само защото Ашби е свалил гарда. Той е сигурен, че с нас всичко е наред, а също и с Елиза Ларок. Няма представа, че Торвалдсен го наблюдава. Но президентът настоява датчанинът да бъде изваден от играта.

— Снощи Хенрик ликвидира двама души. Единият е бил замесен в убийството на Кай.

— Не го обвинявам и няма да се намеся — тръсна глава Стефани. — Но ще го сторя в момента, в който Ашби бъде застрашен.

— Какво планира Парижкият клуб? — пожела да узнае той.

— Там е работата, че Ашби все още не ни е дал информация по този въпрос. Само ни предупреди, че скоро ще се случи нещо. В рамките на няколко дни. Предполагам, че с поведението си цели да увеличи цената си.

— А кои са двамата, които бяха застреляни тук, в музея?

— Сътрудници на Елиза Ларок. Реагираха твърде нервно на виковете на жената, която ги държеше под око. Онази със синята рокля.

— Французите сигурно са бесни.

— Да, положението е сериозно.

— Вината не е моя.

— Вече месец музеят е под наблюдението на Сикрет Сървис. — Тя замълча за момент и добави: — Без никакъв проблем.

— Проблемът беше създаден от онова момиче със синята рокля.

— По време на полета научих, че Елиза Ларок следи отблизо уебсайта „Грийдуоч“. Предполагам, че има връзка с двамата, които са следили вашия човек Фодрел.

— Къде е Сам?

— Прибраха го. Заповядах това да стане в обсега на охранителните камери.

— Полицията?

— Не, момичето със синята рокля — поклати глава тя.

— Не мислиш ли, че би трябвало да му помогнеш?

— Това не е проблем.

Малоун я познаваше добре. Дълги години бяха работили заедно. Той беше един от първоначално назначените дванайсет агенти юристи в „Магелан“, избран лично от Стефани. Ето защо следващият въпрос беше лесен.

— Ти знаеш всичко за нея, нали?

— Не съвсем. Нямах представа какво се готви да направи, но съм дяволски доволна, че го направи.