Стив Бери
Парижка вендета (67)

66

Ашби беше свален на брега близо до остров Сен Жермен, южно от стария градски център. Вече беше разбрал, че този тип с пистолет в ръка е истинският Питър Лайън, а онзи на корабчето вероятно е бил американски агент. Горе на улицата ги чакаше кола. Лайън вдигна ръка и от колата излязоха двама мъже. Единият отвори задната врата и издърпа Каролайн.

— Любимият ти мистър Гилдхол няма да се присъедини към нас — изръмжа Лайън. — Страхувам се, че има много дълъг ангажимент.

Ашби разбра какво означават тези думи.

— Не беше нужно да го убиваш — поклати глава той.

— Напротив — засмя се Лайън. — Беше единствената възможност.

Положението ставаше отчаяно. За да пипне Каролайн и Гилдхол, Лайън очевидно беше следил всяка негова стъпка. Красивото лице на любовницата му беше разкривено от страх. И неговото сърце беше свито.

— Реших, че ще се нуждаеш от близостта на мис Дод — прошепна в ухото му Лайън и го поведе нагоре. — Което е единствената причина да е още жива. Предлагам ти да не пропилееш шанса, който й дадох.

— Искаш съкровището, нали?

— Че кой не би го поискал?

— Снощи каза, че не се интересуваш от него.

— Но после размислих. Безотчетен източник на средства, неизвестен на нито едно правителство по света. С него бих свършил много неща, и то, без да се налага да контактувам с мошеници като теб.

Колата беше паркирана под голите дървета на странична уличка, далеч от оживения трафик на близкия булевард. Наоколо беше пусто. Офисите и ремонтните работилници бяха затворени за празника. Лайън отново измъкна пистолета и започна да навива заглушител на дългата цев.

— Вкарайте я обратно в колата! — подвикна на двамата си помощници той.

Каролайн беше хвърлена на задната седалка. Лайън се наведе през отворената врата, стиснал пистолета с две ръце.

— О, боже, не! — простена тя.

— Млъквай!

Каролайн се разплака.

— Лорд Ашби, мис Дод — изправи гръб терористът. — Ще ви попитам нещо само веднъж. Ако не получа искрен и ясен отговор, ще натисна спусъка. Разбрахте ли какво ви казвам?

Ашби не отговори.

— Не ви чух, лорд Ашби — рязко се обърна Лайън.

— Какво толкова има за разбиране?

— Кажете ми къде е скрито съкровището!

Когато се разделиха преди няколко часа, Каролайн все още не беше изяснила всички детайли, въпреки че отправната точка вече й беше ясна. Дано е научила повече, помисли си с надежда той.

— В базиликата „Сен Дьони“ — бързо отвърна младата жена.

— Сигурна ли си? — попита Лайън, без да отделя поглед от лицето на Ашби, въпреки че пистолетът му беше насочен към вътрешността на колата.

— Почти. За да бъда сигурна, трябва да го видя с очите си. Трябва да огледам вътрешността на храма, защото току-що изчислих, че…

Лайн свали оръжието.

— Моли се да откриеш мястото! — изръмжа той.

Ашби продължаваше да стои неподвижен.

— Сега е твой ред — каза Лайън и насочи пистолета в гърдите му. — Имам два въпроса, на които искам бърз отговор. Поддържаш ли директна връзка с американците?

Този е лесен, помисли си Ашби и кимна.

— Носиш ли телефон у себе си?

Ново кимане.

— Дай ми го и продиктувай номера.

* * *

Изправен до Сам, Малоун се опитваше да определи следващите си действия. Телефонът на Стефани издаде мелодичен сигнал. Тя погледна дисплея и обяви:

— Ашби.

— По-скоро е Лайън, който иска да говори с теб — моментално реагира Малоун.

Тя натисна бутончето с надпис SPEAKER.

— Разбрах, че вие ръководите операцията — прозвуча мъжки глас.

— Така изглежда — отвърна Стефани.

— Вие ли бяхте снощи в Лондон?

— Да.

— Хареса ли ви днешното шоу?

— Беше ни страшно забавно да тичаме след вас.

— Трябваше да ви създам работа, за да мога да се оправя с лорд Ашби — засмя се Лайън. — Вероятно вече сте разбрали, че на този човек не може да му се има доверие.

— Предполагам, че в момента и той си мисли същото за вас.

— Трябва да ми благодарите за услугата. Позволих ви да подслушате разговора ми с него в „Уестминстър“, появих се на туристическата обиколка по местата на Изкормвача, за да можете да ни проследите, подарих ви онези кулички, за да разберете за какво става въпрос, а накрая дори нападнах агента ви. Какво още ви трябваше? Единственото нещо, което не исках да разберете, беше истинската мишена на Ашби — Айфеловата кула. Предполагах, че ще намерите начин да му попречите.

— Какво значение щеше да има, ако не бяхме намерили такъв начин? Вие пак щяхте да си получите парите и да чакате следващата поръчка.

— Вярвах, че ще успеете.

— Надявам се, че не очаквате нещо в замяна.

— Не, за бога! Просто не исках онзи глупак Ашби да успее.

Малоун си даде сметка, че стават свидетели на изключителна арогантност от страна на Питър Лайън, който на всяка цена държеше да им натрие носовете с факта, че както винаги е крачка напред.

— Но аз искам да ви предложа друга информация — добави южноафриканецът. — Този път съвсем конкретна, без неясноти. Става въпрос за условието, което поставиха френските фанатици, изразили желание да поемат вината за тази бъркотия. Условие, за което изобщо не съм споменавал пред лорд Ашби. Те са сепаратисти, борят се срещу несправедливото отношение на държавата към тях. Ненавиждат многобройните ограничения, които възприемат като расистки. Омръзнало им е да протестират. Според тях това е довело до още по-големи репресии — например затварянето на няколко джамии в Париж през последните години. Срещу помощта, която ми оказаха за „Инвалидите“, тези хора искат да отправят едно много по-категорично послание. Предстои самоубийствен бомбен атентат — добави Лайън.

По гърба на Малоун полазиха ледени тръпки.

— Ще стане по време на коледната литургия в една от парижките църкви. Според тях ще бъде подходящ отговор на всекидневното затваряне на някой от техните храмове.

В Париж имаше буквално стотици църкви.

— Това звучи несериозно, особено след трите ви поредни провала — отбеляза Стефани.

— Разбирам какво искате да кажете, но тук става въпрос за реална заплаха. Полицията няма как да я предотврати. Можете да го направите само вие.

— Глупости! Просто се опитвате да спечелите време.

— Естествено. Но готова ли сте да рискувате, като приемате думите ми за лъжа?

По очите й пролича, че мисли точно като Малоун.

Просто нямаме друг избор.

— Къде? — кратко попита тя.

— Не е толкова лесно — засмя се Лайън. — Ще трябва малко да половувате. Една претъпкана с хора църква разчита на помощта ви. Разполагате ли с наземен транспорт?

— Да.

— Скоро пак ще ви се обадя.

Линията прекъсна. По лицето на Стефани пробяга тревога, която бързо отстъпи място на увереността. Двайсет и пет години в разузнаването все пак си бяха предимство.

— Тръгвай след Хенрик — обърна се към Сам тя.

Професор Мурад вече ги беше осведомил, че Торвалдсен ще се насочи към базиликата „Сей Дьони“.

— Опитай се да го удържиш, докато пристигнем.

— Как?

— Не знам. Измисли нещо.

— Слушам, госпожо.

Малоун се усмихна на сарказма в гласа му.

— И аз й отговарях по този начин, когато ми подрязваше крилцата — подхвърли той. — Но ти можеш да се справиш с него. Просто го дръж изкъсо.

— Лесно е да се каже — поклати глава младият мъж.

— Той те харесва — сложи ръка на рамото му Малоун. — В момента си има неприятности и ти трябва да му помогнеш.