Стив Бери
Парижка вендета (36)

35

Долината на Лоара

19:00 ч.

Елиза крачеше напред-назад по дългия коридор и слушаше как зимният вятър блъска в прозорците на замъка. Спомни си всичко, което беше споделила с Ашби в продължение на година, и изпита чувството, че е допуснала огромна грешка.

Историята беше регистрирала огромните кражби, извършени от Наполеон Бонапарт из цяла Европа: огромно количество благородни метали, скъпоценни камъни, антики, картини, книги, скулптури. С една дума всичко, което има някаква стойност. Съществуваха и списъци на откраднатото, но никой не можеше да гарантира тяхната достоверност. Поцо ди Борго получил сведения, че Наполеон скрил голяма част от съкровището на място, известно само на императора. По времето на Наполеон се носели най-различни слухове за баснословното съкровище, но никой не знаел къде точно е било скрито.

Ди Борго го търсил цели двайсет години.

Тя спря пред един от прозорците и отправи поглед в мрака. Под нея се пенеха водите на река Шер. Елиза изпита дълбоко задоволство от топлината и уюта, които я обгръщаха. Над нощницата беше облякла плътен пеньоар, чиято топлина я караше да се чувства добре. Откриването на съкровището беше най-добрият начин да отмъсти за Поцо ди Борго, да затвърди и увеличи наследството на фамилията.

И да приключи с вендетата.

Кланът Ди Борго бил сред най-старите в Корсика. Като дете Поцо бил сред най-близките приятели на Наполеон. Но легендарният революционер Паскуале Паоли изкопал пропаст между тях, като предпочел фамилията Ди Борго пред Бонапарт, която била твърде амбициозна за вкуса му.

Откритата вражда започнала, когато младият Наполеон се кандидатирал за мястото на подполковник в доброволческите сили на Корсика в съперничество с един от братята на Поцо ди Борго. Недостойните машинации на кликата около Наполеон предизвикали омразата на Ди Борго. Окончателният разрив настъпил през 1792 г., когато фамилията Ди Борго застанала на страната на борците за независимост, а бонапартистите предпочели съюза с Франция. По-късно Поцо ди Борго оглавил гражданското правителство на Корсика. Когато Франция начело с Наполеон окупирала острова, Ди Борго избягал. В продължение на двайсет и три години той неуморно работел за унищожаването на заклетия си враг.

Въпреки опитите да ми затворят устата, да ме ограничат и потискат, няма как да ме изтрият от обществената памет. Френските историци ще бъдат принудени да разгледат имперския период на Франция и да ми отдадат заслуженото.

Арогантността на Наполеон се беше запечатала дълбоко в съзнанието й. Тиранинът очевидно беше забравил стотиците изпепелени села в Русия, Полша, Прусия, Италия и отвъд долините и планините на Иберия. Хилядите екзекутирани военнопленници, стотиците хиляди останали бездомни бежанци, безбройните жени, изнасилени от неговите войници. Ами телата на повече от три милиона войници, оставени да изгният по бойните полета на Европа? Ами милионите ранени или осакатени хора? И унищожените политически институции на няколкостотин страни, разбитата икономическа структура, страхът и ужасът навсякъде, включително и в самата Франция. Тя беше напълно съгласна с великия френски писател Емил Зола, изразено в края на XIX век: Каква лудост е да се мисли, че може да се попречи да се напише истината за историята.

А истината за Наполеон?

Унищожаването на германските градове държави, а по-късно обединяването им с Прусия, Бавария и Саксония бе създало благоприятна почва за зараждането на немския национализъм, който сто години по-късно доведе до възхода на Бисмарк и Хитлер, подпалили две световни войни.

Да ми отдадат заслуженото.

О, да. Точно това щеше да стане. В далечния край на галерията се чу потракването на кожени токове. Тя се обърна да посрещне камериера си. Очакваше това обаждане и знаеше кой е насреща. Прислужникът й подаде телефона и мълчаливо се оттегли.

— Добър вечер, Греъм.

— Имам отлични новини — обяви Ашби. — Проучванията дадоха резултат. Мисля, че открих връзката, която ще ни отведе до съкровището.

Елиза наостри уши.

— Но ще ми трябва известна помощ — добави той.

Тя го изслуша предпазливо и с подозрение, но постепенно се зарази от ентусиазма му.

— Ще ми трябва малко повече информация за „Инвалидите“ — каза в заключение Ашби. — Имаш ли начин да ми я осигуриш?

Умът й светкавично прецени възможностите.

— Да, имам.

— Така си и мислех. Пристигам утре сутринта.

Тя пожела да узнае още някои подробности, после призна:

— Добра работа, Греъм.

— Такава и трябва да бъде.

— А какво ще правим с коледната презентация?

— Ще бъде проведена по план, както настояваше.

Тя искаше да чуе точно това.

— В такъв случай ще се видим в понеделник.

— Непременно.

Пожелаха си „лека нощ“ и прекъснаха разговора.

Торвалдсен беше всял смут в душата й с твърдението, че Ашби е предател. Но до този момент англичанинът изпълняваше безупречно задачите, които му беше възложила. И то добре. Продължаваха да я измъчват съмнения. Два дни. Дотогава ще трябва да жонглира.

* * *

Стефани Нел влезе в студиото, а Меган затвори вратата след нея. Сам скочи на крака. По челото му избиха студени капчици пот.

— Не сме в Съединените щати! — възбудено обяви Меган. — Тук нямате никакви права!

— Наистина е така — кимна Стефани. — Но в момента само аз мога да попреча на парижката полиция да ви арестува. Ако искате, мога да си тръгна и да ги оставя да си свършат работата. А после ще си говорим в ареста.

— Какво съм направила?

— Притежание на оръжие, използване на оръжие на публично място, предизвикване на паника, повреда на държавна собственост, отвличане и въоръжено нападение. Пропускам ли нещо?

— Всички сте абсолютно еднакви — поклати глава Меган.

— Ще го приема като комплимент — усмихна се Стефани и се обърна към Сам. — Излишно е да уточнявам, че си загазил до ушите. Аз обаче разбирам част от проблема. Познавам Хенрик Торвалдсен и съм сигурна, че най-малкото е частично отговорен за появата ти тук.

Сам не познаваше тази жена и не беше склонен да предаде единствения човек, който се отнасяше с уважение към него.

— Ще повторя въпроса на Меган. Какво искате? — хладно рече той.

— Искам съдействието ви. Ако го получа, мис Морисън, ще останете далеч от ареста. А ти, мистър Колинс, може би все още ще имаш шанс в кариерата си.

Сам не хареса снизходителния й тон.

— А ако вече не желая тази кариера?

Тя го дари с един от онези погледи, които бяха типични за началниците му. На хора, които установяват правилата и изискват безпрекословното им изпълнение.

— Нали мечтаеш да бъдеш оперативен агент? Поне така ми казаха от Сикрет Сървис. А аз ти предлагам този шанс, нищо повече.

— Какво искате от мен?

— Зависи от присъстващата тук мис Морисън — отвърна Стефани, обърна се към Меган и добави: — Може и да не повярвате, но аз дойдох, за да ви помогна. Затова предлагам да ми разкажете всичко, което ви е известно. Разбира се, като прескочите брътвежите за световна конспирация, с които баламосвате читателите на своя уебсайт.

— Котката си показва ноктите, а?

— И още как.

— Напомняте ми на мама — усмихна се Меган. — И тя се ежеше като вас.

— Намекваш май за годините ми — каза Стефани. — Което съвсем не означава, че съм ти симпатична.

— Пистолетът все още е в твоите ръце.

Стефани ги заобиколи, приближи се към кухненската маса и взе пистолета на Меган.

— В „Клуни“ бяха убити двама души, третият е в болница.

— Онзи от охраната ли? — попита Сам.

— Да — кимна Стефани. — Но ще прескочи трапа.

Новината му донесе огромно облекчение.

— А ти не се ли радваш, мис Морисън?

— Това не е мой проблем — отвърна Меган.

— Ти беше тази, която предизвика стрелбата — напомни й Стефани.

— Не. Аз бях една от мишените.

— Имаш ли представа за кого са работили убитите?

— За Парижкия клуб — отвърна Меган.

— Не е съвсем вярно. Наела ги е Елиза Ларок, за да следят примамката ти.

— Малко си изостанала по завоите.

— В такъв случай ми кажи онова, което не знам.

— Добре, умнице. Как ще реагираш, ако ти кажа, че знам какво ще се случи след два дни?

* * *

Торвалдсен седеше сам в хотелския си апартамент, отпуснал глава върху облегалката на стола. Малоун си беше тръгнал с обещанието още утре да му донесе книгата от „Инвалидите“. В момента Торвалдсен вярваше на приятеля си повече, отколкото на себе си.

Отпи глътка бренди от кристалната чаша и се опита да се отпусне. За щастие призраците в главата му си бяха дали почивка за през нощта. През живота си беше водил много битки, но тази беше различна. Отвъд личното, натрапчива, плашеща… Може би още утре щеше да се изправи очи в очи с Греъм Ашби и този миг щеше да бъде изключително труден. Трябваше да се държи любезно и дори да стисне ръката на човека, който беше убил сина му. Преди да настъпи моментът, не биваше да се издава с нищо.

Отпи още една глътка. В съзнанието му изплуваха мигове от погребението на Кай.

Ковчегът беше затворен поради тежките поражения от куршумите. Но той беше успял да зърне лицето му. Настоя да го види, за да го запомни завинаги. Защото знаеше, че няма да намери покой, докато не получи обяснение за жестоката му смърт.

Днес, две години по-късно, Торвалдсен знаеше истината. Броени часове го деляха от възмездието. Беше излъгал Малоун. Дори да успееше да настрои Елиза Ларок срещу Ашби, той твърдо бе решил да ликвидира мръсника със собствените си ръце. Никой друг нямаше право да го направи. Единствено той.

Именно така беше постъпил снощи, когато спря Джеспър и лично застреля Амандо Кабрал и спътника му. Нима се превръщаше в убиец? Не. Беше отмъстител. Но каква бе всъщност разликата?

Вдигна чашата срещу светлината, наслаждавайки се на цвета на брендито. После отпи нова глътка, този път по-голяма от предишната. Затвори очи. В съзнанието му се появиха разпокъсани спомени, които избледняха за миг, после се върнаха отново. Гладко и безшумно, като сменящи се слайдове. Устните му потръпнаха. Пред очите му изплуваха почти забравени образи. Спомени от предишен живот.

Кай беше погребан в семейното гробище, което беше част от имението. Редом с Лизет и десетки представители на фамилията Торвалдсен, почиващи там от векове. Синът му бе в обикновен сив костюм, с жълта роза на ревера. И Кай, и Лизет обичаха жълтите рози. В ноздрите го бе ударила особената миризма, която се излъчваше от ковчега. Леко кисела, леко влажна. Миризмата на смъртта.

Чувството за самота го връхлетя с нова сила. Опразни кристалната чаша. Тъгата го притисна със смазваща сила. Но съмненията го бяха напуснали. Да, Греъм Ашби щеше да умре от собствената му ръка.