Стив Бери
Парижка вендета (60)

59

Малоун лежеше на тревата, която зимата бе превърнала в кафяво сено, и наблюдаваше приземяването на хеликоптера. Вратата на кабината се отвори и Стефани скочи на земята, следвана от втория пилот. Той се освободи от въжетата и бавно се изправи. Бе забелязал тревогата в очите й.

— Кажи на французите, че сме квит.

Тя се усмихна.

— Всъщност кажи им, че ми дължат услуга.

Вторият пилот започна да събира парашута.

— Лайън се перчеше по най-нахален начин — продължи той. — Още в Лондон ни подхвърли онези купички сувенири и дори не си направи труда да скрие гадните си жълти очи. Направи всичко възможно, за да се конфронтира с мен. Но при всички случаи ситуацията беше печеливша за него. Ако спрем самолета, лепва всичко на Ашби. Ако не го спрем, клиентът е доволен. Мисля, че му е било все едно какво ще се случи… — Замълча за момент, после добави: — Но ние трябва да открием Ашби.

— Имаме друг, по-сериозен проблем — промълви Стефани. — Когато прелетяхме над кулата, успях да зърна Хенрик.

— Със сигурност ме е видял в кабината на чесната — въздъхна Малоун.

— И аз си помислих същото.

Вторият пилот размаха ръце, за да привлече вниманието на Стефани, и посочи радиостанцията й. Тя се отдалечи на няколко крачки, каза нещо в микрофона и се върна.

— Имаме пробив — каза тя и посочи хеликоптера. — Успели са да засекат сигналите, изпращани към онези самолети от наземна локация.

* * *

Изпълнявайки инструкциите на Стефани да се пази от разкриване, Сам напусна горната част на кулата в мига, в който хората от охраната отключиха вратите. Стигна на първата площадка далеч преди членовете на Парижкия клуб да се спуснат долу и да влязат в залата. Така стана свидетел на конфронтацията между Хенрик и Елиза Ларок. Не чуваше какво си говорят, но ясно усети напрежението между тях, особено когато възрастният датчанин рязко се дръпна от нея. Стефани не се обаждаше, а и той не виждаше начин отново да се вмъкне в залата. Затова реши, че е време да изчезва.

Някой беше направил почти успешен опит да разбие онзи самолет в Айфеловата кула. Присъствието на хеликоптера във въздуха беше доказателство, че военните са били в течение на плановете му.

Трябваше да се свърже със Стефани.

Разхлаби вратовръзката и разкопча яката на ризата си. Цивилните му дрехи бяха в полицейския участък под южния пилон, където двамата с Меган се бяха преоблекли. Спря се в средата на първата площадка и отправи поглед надолу. Дълга опашка от хора чакаха отварянето на кулата. Ако самолетът се бе блъснал в кулата, със сигурност щеше да има стотици, а може би хиляди жертви. Учуди се, че властите не бяха прибягнали до евакуация. Всъщност хаосът на върха на кулата изобщо не беше стигнал дотук. Долу цареше спокойствие, сякаш нищо не се беше случило. Инстинктивно усети, че Стефани Нел има пръст при вземането на това решение. Отдалечи се от парапета и започна да се спуска по металните стъпала. Хенрик Торвалдсен не се виждаше никъде. И по-добре, помисли си Сам. Никак не му се искаше да се сблъска с него, поне не тук.

Мобилният телефон в джоба му започна да вибрира някъде по средата на стълбата. Стефани беше снабдила него и Меган с апаратите, вкарвайки в паметта им собствения си номер.

Той измъкна телефона и натисна зеленото бутонче.

— Следвам Ашби с такси — съобщи Меган. — Извадих късмет, че попаднах на свободна кола. Той избяга навреме, но спря, за да проследи полета на самолета към кулата. Беше шокиран, Сам.

— Всички бяхме шокирани.

— Нямам предвид това. Той беше шокиран, защото самолетът не улучи кулата.

* * *

Елиза се обърна с лице към групата, но противоречивите мисли, които се блъскаха в главата й, й пречеха да се концентрира.

— Какво се случи горе? — попита един от членовете.

— Хората от охраната водят разследване, но по всичко личи, че онзи самолет е имал някаква повреда. За щастие всичко завърши благополучно.

— Защо бяха заключени вратите на терасата?

Тя нямаше как да им каже истината.

— Скоро ще получим отговор и на този въпрос.

— Какво означаваха думите на хер Торвалдсен, че този самолет е съдбата ни и че всички ще умрем? А после добави, че лорд Ашби има пръст в това?

Кошмарни въпроси, на които въпреки всичко тя трябваше да намери отговор.

— Предполагам, че между двамата е имало лична вражда, но аз не подозирах за нея. Веднага след като разбрах, помолих хер Торвалдсен да оттегли членството си в клуба и той прие. Изпраща ви искрените си извинения за причиненото неудобство.

— Това не обяснява думите му горе — поклати глава Робърт Мастрояни.

— Според мен те бяха плод на въображението му. Омразата му към лорд Ашби наистина трябва да е била много силна.

Този отговор изобщо не задоволи най-новия член.

— Къде е Ашби? — рязко попита той.

— Изпратих го да свърши една неотложна работа — светкавично излъга Елиза. — Може би ще успее да се върне, преди да приключим срещата.

— На върха на кулата казахте друго — отбеляза друг от членовете. — Самата вие искахте да разберете къде е той.

Тези хора съвсем не са глупаци, напомни си тя. Не ги третирай като такива.

— Знаех, че трябва да си тръгне, но нямах представа, че вече го е направил.

— Къде го изпратихте?

— Да потърси тайното съкровище, за което ви споменах. Лорд Ашби го издирва от дълго време. Беше получил някаква нова информация и искаше да я провери.

Говореше тихо и спокойно, тъй като отдавна бе разбрала, че не е важно какво казваш, а как го казваш.

— Ще продължаваме ли? — попита друг от гостите.

— Разбира се, защо не? — престори се на изненадана тя.

— Въпреки че се разминахме на косъм от смъртта? — изгледа я Мастрояни.

Трябваше да разсее страховете им. Най-добрият начин беше да насочи разговора към бъдещите действия.

— Сигурна съм, че се излагате на риск всеки ден. Нали затова сме тук? Да направим опит да намалим до минимум този риск. Имаме да обсъждаме още много неща, да инвестираме милиони евро. Няма ли да е по-добре, ако насочим усилията си именно в тази посока?

* * *

Отпуснат в удобното кресло в задната част на кабината, Малоун се наслаждаваше на топлия въздух, с който го обливаше включеният радиатор.

— Сигналите към самолетите са били излъчвани от покрива на някаква сграда близо до „Нотр Дам“ — прозвуча в слушалките гласът на Стефани. — На остров Сен Луи, който е разположен точно зад катедралата. В момента полицията наблюдава сградата. Предавателят е засечен от наблюдателните постове на НАТО.

— Всичко това повдига един важен въпрос.

От изражението й стана ясно, че добре знае какъв е този въпрос.

— Знам за какво говориш. Всичко се случи дяволски лесно, което означава, че Лайън е поне на две крачки пред нас. Личи си, че гоним сянката му.

— По-лошо — поклати глава Малоун. — Сянката му ни води.

— Така е. За съжаление нищо друго не можем да направим.

* * *

Сам слезе от таксито и плати на шофьора. Беше се озовал на една пряка от Шанз-Елизе, в сърцето на търговски район с луксозни магазини — „Луи Вюитон“, „Ермес“, „Диор“ и „Шанел“. Последва инструкциите на Меган и стигна до осеметажната сграда на хотел „Четири сезона“, забележителна с архитектурата си от 20-те години на миналия век.

Огледа се и бързо откри Меган, която стоеше на отсрещния тротоар. Не беше имал време да се преоблече, но все пак бе успял да прибере палтото и дрехите си от полицейския участък на Айфеловата кула. Тя също беше облечена с униформената риза и черни панталони. Слава богу, че прибрах и нейните дрехи, помисли си с облекчение той.

— Благодаря ти — промърмори Меган и побърза да облече палтото си.

Тя цялата трепереше, но Сам изпита чувството, че това не се дължи единствено на студа. Протегна ръка и я погали по главата. Тя видимо се успокои.

— Качил си се на върха, нали?

Той кимна.

— Разминахме се на косъм, Сам!

Така беше. Но всичко отмина.

— Какво става тук?

— Ашби и хората му влязоха в хотела.

— Питам се какво можем да направим в момента.

Значително успокоена, а вероятно и стоплена, Меган се насочи към тясната уличка между двете сгради наблизо.

— Докато се преобличам, ти можеш да потърсиш отговор на този въпрос, Шерлок!

Той се усмихна на самоувереността й, давайки си сметка, че трябва да помисли и за своята. Вероятно щеше да има проблеми, след като установи връзка със Стефани и Малоун. Никой не му беше разрешавал да следи когото и да било. Разбира се, Стефани Нел едва ли е очаквала някакъв самолет да бъде насочен към Айфеловата кула. А той беше постъпил според ситуацията, успявайки да запази анонимността си. А може би не беше успял.

Торвалдсен най-вероятно го беше забелязал в залата. Но никой не го беше предупредил, че датчанинът ще се появи там. И решението дойде. Щеше да се обърне за инструкции към единствения човек, който беше потърсил помощта му.

* * *

Малоун скочи на тревата в момента, в който хеликоптерът се приземи на тревата зад „Нотр Дам“. На няколко метра от тях чакаше мъж, облечен в капитанска униформа.

— Вие се оказахте права — обърна се към Стефани той. — Собственикът потвърди, че преди седмица мъж с кехлибарени очи е наел един от апартаментите на четвъртия етаж с предплата за три месеца.

— Обезопасена ли е сградата? — попита тя.

— Обкръжили сме я отвсякъде, както пожелахте.

Малоун усети предишното напрежение. Тук нещо не беше наред. Лайън отново не си беше направил труда да прикрие следите си.

Той беше свалил мръсния гащеризон. На гърба му пак беше коженото яке, с беретата под мишница.

Лишен от избор, той въздъхна дълбоко.

— Да видим каква нова изненада ни е подготвил мръсникът.