Стив Бери
Парижка вендета (41)

40

Елиза изпитваше истинска наслада от разговора с Хенрик Торвалдсен по време на обяда. Той беше интелигентен човек с бърз ум, който не си губеше времето в празни разговори. Умееше да слуша, попиваше фактите и ги подреждаше според тяхната важност, а после правеше бързи заключения. Точно като нея.

— Наполеон проумял, че войната носи полза на обществото. Тя мобилизирала най-добрите му мислители и ги карала да мислят по-добре. Той открил, че когато заплахата е реална, учените стават много по-продуктивни, производството — по-ефективно, а народът — по-послушен. Открил и друго — когато били под заплаха, хората приемали всякакви нарушения от страна на правителството, стига да бъдели надеждно защитени. Но продължителната война била разрушителна. На народа му дошло до гуша от нея, враговете му се умножили. И в крайна сметка той изгубил способността си да управлява.

— Не виждам как войната може да бъде нещо положително — поклати глава Торвалдсен. — Лошото в нея е твърде много.

— Да, тя носи смърт, разруха, опустошение. Но винаги е съществувала. Как е възможно нещо толкова гадно да продължава да съществува? Отговорът е прост: войната дава резултати. На нея се дължат всички велики постижения на човечеството. Нека вземем за пример последния световен конфликт. Благодарение на него ние се научихме да делим атома и да летим в космоса, да не говорим за огромния напредък в електрониката, науката, медицината и строителството. И всичко това, докато се избивахме по безпрецедентен начин.

— Има истина в думите ви — кимна Торвалдсен.

— Нещата са още по-драматични. Да вземем историята на Америка. Икономиката на тази страна се движи като по часовник — след цикъл на разцвет следват рецесия и депресия. Тук има една забележителна закономерност. Всички депресионни цикли започват след прекомерни военни разходи. Те се наблюдават след войната от 1812 година, след Гражданската война през шейсетте години на деветнайсети век и след испанско-американската война в началото на двайсети век. Великата депресия през трийсетте години започва след Първата световна война, когато Америка изпада в изолация и практически разпуска армията си. За да излезе от нея, й е била необходима нова световна война.

— Говорите като експерт.

— Наистина съм изучавала това явление и заключенията са ясни. Войната прави възможно стабилното управление на обществото. Тя му осигурява ясна необходимост от политическо управление. Липсата на война слага край на националния суверенитет — една концепция, която Наполеон е разбрал много добре. Той е първият съвременен лидер, който е оценил нейното значение.

Ресторантът на „Гран Вефур“ започваше да се опразва. Времето за обяд наближаваше края си и хората бавно се насочваха към изхода.

— Наполеон е планирал преход към мирновременен живот не само за Франция, но и за всички окупирани територии — продължи Елиза. — Но той си е давал сметка, че за целта ще му трябва подходящ заместител на войната. За съжаление по негово време такъв не е съществувал.

— Какво би могло да замести войната?

— Трудно е да се каже, но не е невъзможно — сви рамене тя. — Идеята е да се създаде алтернативен враг. Реална или фиктивна заплаха, срещу която обществото да се обедини. Например масовото унищожение, предизвикано от ядрените оръжия. Върху това се крепеше цялата концепция на Студената война. Никоя от страните не предприе конкретни действия, но всяка от тях похарчи милиарди за подготовка. По време на Студената война правителствата процъфтяваха. Американската федерална система преживя невиждана експанзия. В периода между 1950 и 1990 година западната цивилизация достигна високи върхове. Човекът стъпи на Луната благодарение на Студената война. Ето ви един подходящ заместител на войната.

— Добър пример — кимна Торвалдсен.

— Имам и други, макар и не толкова добри. Глобалното затопляне, недостигът на храни и прясна вода. Доста популярни теми през последните години. Но засега те не са достатъчно убедителни или актуални, за да се превърнат в световна заплаха. Работа може би ще вършат мащабни програми в областта на здравеопазването, образованието, общественото строителство и транспортът. Но те трябва да бъдат наистина всеобхватни, да засягат цялото население и да използват огромен ресурс. Но това едва ли може да се случи. Дори една ограничена война изисква огромни ресурси. Разходите за подготовка и за отбрана отдавна са достигнали безумно високи нива. С тях не може да се сравнява нито една общественополезна програма, въпреки че по света се изразходват стотици милиарди долари за здравеопазване и социално осигуряване. В крайна сметка те се оказват недостатъчни, за да превърнат тези начинания в адекватен заместител на войната.

— Давате ли си сметка колко абсурдно звучат думите ви? — усмихна се Торвалдсен.

— Напълно. Но преходът към световен мир е изключително трудна задача. Ако за момент пренебрегнем предизвикателствата на управлението, ще бъдем изправени пред проблема с канализирането на колективната агресия.

— Като римляните, а? С гладиаторите и кървавите жертвоприношения в Колизеума?

— Римляните са били мъдри. Те са разбирали концепциите, за които говоря. За да се избегне разпадането на обществото по време на мир, трябва да бъдат създадени алтернативи на войната. За римляните това са били споменатите игри. Именно те са позволили на обществото им да процъфтява в продължение на векове.

Тя ясно усещаше нарастващия интерес у събеседника й.

— Дори владетелите в древността са разбирали, че в състояние на мир поданиците им не биха изтърпели онова, което търпят по време на война, хер Торвалдсен. Тази концепция важи с пълна сила и днес, в модерните демокрации. Отново ще ви дам за пример Америка. През петдесетте години на миналия век американското общество допусна потъпкването на Първата поправка към конституцията на страната, защото бе уплашено от настъплението на световния комунизъм. Свободата на словото изглеждаше нещо незначително в сравнение с въображаемата заплаха, идваща от Съветския съюз. Дори и в наше време имаме подобен случай — след 11 септември 2001 година в САЩ се приемат закони, които в друго време и при други обстоятелства американците с негодувание биха отхвърлили. Патриотичният закон ограничава по безпрецедентен начин личната свобода на гражданите. Законите за всеобщо наблюдение ограничават гражданските свободи. Особено отблъскващ е Законът за задължителната регистрация и идентификация. Но гражданите на САЩ позволиха тези нарушения в името на сигурността…

— Която е малко или повече въображаема.

— Точно така — усмихна се тя. — Именно за това говоря. Достоверната външна заплаха се равнява на разширената политическа власт — поне докато заплахата е достатъчно достоверна.

Елиза направи кратка пауза и тихо добави:

— Именно в тази формула се съдържа огромен потенциал за печалба.

* * *

— Хенрик няма да хареса нашата неспособност да разчетем тези драсканици — каза Малоун и посочи книгата в ръцете на Мурад.

— Имам една идея — внезапно вдигна глава той. — Хайде да влезем в Лувъра. Искам да проверя нещо.

* * *

Торвалдсен слушаше внимателно обясненията на Елиза Ларок, която очевидно беше отделила много време, за да обмисли плановете си. В един момент той реши да я насочи обратно към личността на Ашби и любезно подхвърли:

— Не ме попитахте за проблема с вашата сигурност…

— Предполагам, че ще ми кажете за него, когато сте готов — спокойно отвърна тя.

Той отпи глътка вино и подреди мислите си.

— Дълговете на Ашби са около трийсет милиона евро, повечето от които са негарантирани лични заеми с висока лихва.

— До този момент лорд Ашби е бил изключително коректен и откровен с мен. Изпълнява всичко, което поискам от него.

— Лорд Ашби е крадец. Знаете, че преди години беше забъркан с група незаконни колекционери на произведения на изкуството. Повечето от тях вече си получиха заслуженото…

— Участието му така и не беше доказано.

— Което изобщо не го оневинява. Знам със сигурност, че е бил замесен. Вие също. Именно по тази причина той е член на вашия клуб.

— И се справя много добре. В момента е в Париж, за да провери едни обещаващи сведения, които може би ще ни отведат до целта. Същата цел, за която съм готова да простя много неща, хер Торвалдсен.

* * *

Малоун последва професор Мурад в стъклената пирамида. Двамата слязоха с няколко ескалатора до входната врата на музея, където внушителна тълпа от хора чакаха реда си. Къде ли отиваме? — запита се той. Миг по-късно с облекчение установи, че професорът подминава дългата редица билетни гишета и тръгва към книжарницата встрани от входа.

Двуетажният магазин беше претъпкан с информация. Хилядите книги бяха подредени по страни и исторически периоди. Мурад се насочи към френска секция и няколко маси, отрупани с томове за наполеоновата епоха.

— Често идвам тук — подхвърли ученият. — Книжарницата е чудесна. Никъде другаде не се съхраняват толкова много редки текстове.

Това мога да го разбера, помисли си Малоун. Библиофилите са еднакви навсякъде.

Приближи се към Мурад, който трескаво прехвърляше заглавията.

— Мога ли да помогна?

— Търся едно френско издание за Света Елена — отвърна Мурад, без да отделя очи от рафтовете. — Преди няколко седмици почти бях решил да си го купя, но… Аха, ето я… — Пръстите му сръчно издърпаха някаква книга с твърди корици. — Оказа се твърде скъпа, затова реших да й се порадвам от разстояние…

Малоун се усмихна. Този човек му харесваше, най-вече с липсата на каквато и да било претенциозност в поведението.

Мурад постави книгата на близката маса и я прелисти. Бързо откри онова, което търсеше, и помоли Малоун да разтвори книгата от „Инвалидите“ на страницата със странната забележка.

— Така си и мислех — промърмори той и заби показалец в книгата на масата. — Това е снимка на няколко бележки от Света Елена, направени по време на заточението на Наполеон. Знаем, че прислужникът му Сен Дьони е преписвал почти всичките записки на господаря си, тъй като той е имал ужасен почерк. — Махна с ръка и добави: — Сам можете да се уверите, че двете извадки, с които разполагаме, са почти идентични.

Малоун сравни текстовете. Почеркът действително съвпадаше. Същите закръглени букви „М“, наклонени „Е“, завъртулките под „Ф“, странно изписаните „А“, които приличаха на наклонено „Д“.

— Значи сте на мнение, че бележката в книгата за Меровингите е написана от Сен Дьони? — подхвърли той.

— Нищо подобно.

Малоун учудено го погледна.

— Прочетете обясненията под фотографията — рече Мурад и посочи книгата от Лувъра.

Той се подчини и бързо вдигна глава.

— Почеркът на Наполеон?

— Точно така — кимна Мурад. — Собственоръчно е написал бележката в книгата за Меровингите, а после изрично е наредил тя да бъде предадена на Сен Дьони за съхранение. Именно това прави текста важен за нас.

В главата на Малоун изплуваха обясненията на Торвалдсен, свързани с разговора между Ашби и Каролайн Дод. Тя също беше открила писмо, написано лично от Наполеон. И беше подчертала колко необичайно е това.

Той го сподели с Мурад.

— И аз си помислих същото — призна професорът. — Хенрик ми каза за този разговор. Нещата стават твърде любопитни.

Малоун се зае да изследва четиринайсетте реда, изписани с грозния почерк на Наполеон Бонапарт. Заключението беше очевидно.

— Тук е скрито някакво послание — обяви той.

* * *

Торвалдсен реши, че е време да забие ножа до кокала.

— А какво ще стане, ако Ашби не успее да изпълни обещанието си?

— Малцина са търсили съкровището на Наполеон както го е правил моят родственик — сви рамене Елиза Ларок. — Повечето хора са го смятали за мит, но аз се надявам да ги опровергая. Ако Ашби се провали, вината няма да е негова. Но той поне се опитва.

— Като същевременно ви заблуждава за финансовото си състояние.

— Признавам, че това е сериозен проблем — въздъхна тя и машинално опипа чашата пред себе си. — Не ми е приятно да го чувам, но вие все още не сте представили никакви доказателства за твърденията си.

— А ако Ашби открие съкровището и пропусне да ви информира?

— Не знам.

— И няма да узнаете.

— Умишлено ли ме дразните?

Той моментално разбра, че жената насреща му е усетила неизреченото обещание.

— По всичко личи, че онова, заради което Ашби е пристигнал в Париж, наистина е важно. Самата вие споменахте, че то може би е ключът. Но ако мнението ми за него е правилно, той ще ви информира, че не е намерил нищо, че го е нямало там, или ще ви даде някакво друго подобно обяснение. За вас остава да прецените дали лъже, или ви казва истината.