Стив Бери
Парижка вендета (50)

49

Малоун напусна криптата на Наполеон и се заизкачва по мраморното стълбище, украсено в горния край с две бронзови фигури на погребални духове. Единият беше с корона и държеше в ръка везната на правосъдието, а другият имаше меч и глобус. Стефани го чакаше пред олтара с извити колони, напомнящи на олтара на Бернини в катедралата „Свети Петър“.

— По всичко личи, че Хенрик е успял да получи покана за клуба — промърмори тя.

— Той изпълнява мисия. Предполагам, че го разбираш.

— Разбирам го. Но и аз изпълнявам мисия. Предполагам, че ти също го разбираш. Искам Питър Лайън.

Той огледа пустата вътрешност на храма.

— Тази работа не ми харесва. Лайън знае, че сме по следите му. Самолетът на „Хийтроу“ бе безполезен за него още от самото начало.

— Но той знае и друго — ние няма как да разкрием картите си.

Това беше причината, поради която църквата в „Инвалидите“ не беше обкръжена от полиция, а болницата и пансионът не бяха евакуирани. Ултрамодерното хирургическо отделение продължаваше да приема ветерани, а стотина от тях живееха постоянно в сградите около църквата. Още снощи там беше започнало дискретно претърсване за експлозиви. Нищо не издаваше, че в тези постройки може да има проблем. Обявяването на тревога би елиминирало всички шансове за залавянето на Лайън и разкриване на връзката му с Парижкия клуб.

Но задачата се оказа доста трудна за изпълнение. „Инвалидите“ заемаха огромна площ в десетки многоетажни сгради. Твърде много места за поставяне на експлозиви.

Радиостанцията в ръката на Стефани пропука и мъжки глас я повика по име.

— Открихме нещо — обяви той.

— Къде?

— В купола.

— Идваме веднага.

* * *

Торвалдсен стисна протегнатата ръка на Ашби и разтегли устни в пресилена усмивка.

— Радвам се да се запозная с вас.

— Аз също. Много съм слушал за вашата фамилия и изпитвам дълбоко възхищение към порцелана ви.

Той прие комплимента с леко кимане. Съзнаваше, че Елиза Ларок го наблюдава отблизо и следи всяка негова реакция. Затова извика на помощ всичките си умения и продължи да играе ролята си.

— Разбрах от Елиза, че желаете да се присъедините към нас — подхвърли Ашби.

— Струва ми се, че начинанието ви заслужава внимание.

— Уверявам ви, че групата е много добра. Все още сме в началото, но тези събирания са изключително полезни.

Торвалдсен отново огледа залата. В нея присъстваха седем членове, включително Ашби и Ларок. Приключили с подготовката на събитието, хората от обслужващия персонал безшумно изчезнаха през вратата в дъното. През остъклената стена нахлуваше ярка слънчева светлина и падаше меко върху червения килим и плюшените мебели.

Ларок призова присъстващите да заемат местата си, а Ашби се отдалечи. Торвалдсен тръгна към близката маса, но не пропусна да отбележи присъствието на младия сервитьор, който подреждаше допълнителни столове пред сцената вдясно. В първия момент си помисли, че е сбъркал, но после внимателно огледа лицето му и разбра, че няма грешка. Беше Сам Колинс.

* * *

Малоун и Стефани поеха по студената желязна стълба, която беше вместена в тясното пространство между външната и вътрешната стена. Самият купол представляваше сложна конструкция. Отвътре се виждаше само един от двата реда прозорци. В него беше вграден още един купол, отворен в горната част. Той пропускаше дневна светлина през второ ниво прозорци. Гениалната, наподобяваща гнездо конструкция можеше да се види само отгоре.

Стигнаха до платформата под горния купол, над която се кръстосваха носещите греди — част от тях дървени, а други метални, поставени по-късно. Още една желязна стълба водеше до втората платформа между тях. От нея се стигаше до трета, разположена директно под остъклената горна част на купола. Намираха се близо до най-високата точка на храма, издигаща се на сто метра над земята. На втората платформа ги чакаше един от френските им колеги, който работеше в „Инвалидите“ вече няколко часа.

— Там — подвикна той и посочи нагоре.

* * *

Елиза беше доволна. На срещата присъстваха всичките седем членове на клуба, плюс Хенрик Торвалдсен. Всеки от тях си избра място за сядане. Беше настояла да поставят две маси, тъй като не желаеше никой да се чувства притеснен. Самата тя не обичаше да седи натясно, може би защото през целия си съзнателен живот беше живяла сама. Разбира се, това не означаваше пълен отказ от мъжки ласки. Но мисълта, че някой би пожелал да споделя интимните й мисли и желания, я изпълваше с отвращение.

Беше наблюдавала много внимателно реакцията на Торвалдсен при срещата му с Греъм Ашби. И двамата се държаха нормално — като хора, които се срещат за пръв път. Тя погледна часовника си. Време бе да започват. Понечи да привлече вниманието на гостите, но в същия момент Торвалдсен се приближи към нея и тихо попита:

— Четохте ли сутрешното издание на „Паризиен“?

— Купих си го, но нямах време да го прегледам.

— В такъв случай погледнете — каза той и извади от джоба си малка вестникарска изрезка. — От страница дванайсета, горната колона вдясно.

Очите й бързо пробягаха по материала, който съобщаваше за вчерашна кражба от Военния музей, който беше част от Дома на инвалидите. Ставаше въпрос за изчезнал експонат от Наполеоновата зала, която в момента беше затворена за ремонт. Една книга. „Кралството на Меровингите в периода 450–751 г. след Христа“.

Въпросното издание не било особено ценно и по тази причина останало неприбрано. Излагането му в музея се дължало единствено на факта, че било изрично споменато в завещанието на императора. В момента музейните работници извършвали инвентаризация, за да разберат дали липсват и други предмети.

Тя вдигна глава и заби очи в лицето на Торвалдсен.

— Откъде сте сигурен, че това може да ме засяга?

— В замъка ви вече споменах, че съм си направил труда да проуча не само вас, но и него.

В главата й отново се появи вчерашното му предупреждение.

Ако съм прав за него, той ще ви каже, че не е успял да вземе някаква вещ, към която проявявате интерес. Че не е била там или нещо подобно.

Точно това бяха думите, които чу от устата на Греъм Ашби.