Стив Бери
Парижка вендета (44)

43

Лондон

18:40 ч.

Ашби потърси с поглед златистозеления шал от „Харъдс“, който би трябвало да е някъде там, в мрака, сред стотината бледи лица. Повечето хора около него бяха туристи, които слушаха пискливия глас на екскурзовода, обясняващ за мъждивата светлина на газените фенери и мъглата през една августовска нощ на 1888 г., в която Джак Изкормвача всял ужас сред проститутките в пиянския квартал Ийст Енд.

Изглежда, от Изкормвача се интересуваха само чужденците. Ашби се съмняваше, че хората наоколо биха платили в своите страни, за да ги развеждат по стъпките на някакъв масов убиец.

Намираше се в Уайтчапъл в източния край на града и крачеше по един от оживените тротоари. Вляво, отвъд уличното платно, се издигаше лондонският Тауър, чиито каменни стени бяха ярко осветени. Някогашният широк крепостен ров беше превърнат в море от изумруденозелена зимна трева. Откъм Темза подухваше студен ветрец, в далечината се открояваше добре осветеният Тауър Бридж.

— Добър вечер, лорд Ашби.

Жената пред него беше дребна, с късо подстригана коса, някъде около шейсет и типична американка. На врата си беше вързала златистозелен шал, точно според уговорката. Е, хубаво.

— Вие сте нова — отбеляза той.

— Аз ръководя операцията.

Тази информация привлече вниманието му. По време на разходките си из Лондон беше провеждал няколко срещи с представителя на американското разузнаване, когото познаваше. Заедно обикаляха забележителностите на града — Британския музей, Шекспировия Лондон, Мейфеър, а сега и зоната, в която беше действал Джак Изкормвача.

— А коя сте вие? — небрежно попита той.

— Стефани Нел.

Групата пред тях спря, за да изслуша екскурзовода, който сочеше близката сграда и обясняваше, че точно там била открита първата жертва на Изкормвача. Стефани го хвана за ръка и го помъкна след тълпата.

— Срещата ни като част от тази група е доста символична — подхвърли тя. — Джак Изкормвача също е тероризирал хората и не е бил заловен.

Ашби не се усмихна на опита й да иронизира.

— Ако вече нямате нужда от помощта ми, аз съм готов веднага да прекратя участието си — сухо отвърна той.

Групата отново тръгна напред.

— А пък аз си давам сметка, че свободата ви е цената, която ние сме принудени да платим — рязко отвърна тя. — Което не означава, че ми харесва.

Ашби си наложи спокойствие. Тази жена и хората, които представляваше, трябваше да бъдат ухажвани още поне двайсет и четири часа, докато успееше да открие книгата.

— Доколкото си спомням, бяхте ме уверили, че имаме съвместно участие в тази операция — отбеляза той.

— Точно така. И вие обещахте, че ще ни предоставите информацията днес. Аз съм тук, за да я чуя с ушите си.

Групата спря на друго забележително място.

— Утре Питър Лайън ще взриви църквата в „Инвалидите“ — тихо каза той. — Точно на Коледа, като демонстрация.

— На какво?

— Елиза Ларок е фанатичка, която сляпо се придържа към древна мъдрост, изповядвана от фамилията й в продължение на векове. Това е доста объркана история, която лично на мен ми се струва несъществена, но на сцената се появи някаква френска екстремистка организация, която е готова да поеме отговорността. Нали знаете, че винаги има по някоя такава…

— Тази за какво се бори?

— Бори се по-скоро срещу френски закони, които дискриминират имигрантите в страната. Преди години Франция бе наводнена от имигранти от Северна Африка, които бяха добре като гастарбайтери. Днес обаче те са десет процента от населението и отдавна им е омръзнало да бъдат потискани. Искат да демонстрират своето недоволство, а Ларок разполага с нужните средства. Питър Лайън играе ролята на посредник.

— Искам да разбера целите на партньорството им.

— Нима не ги виждате? — въздъхна Ашби. — Във Франция тече процес на демографски промени. Имигрантите от Алжир и Мароко се превръщат в сериозен проблем. Днес те са повече французи, отколкото африканци, но ксенофобски настроената десница и секуларистката левица ги ненавиждат. Ако раждаемостта в страната продължи да нараства със сегашните темпове, след две десетилетия имигрантите ще станат повече от французите.

— Какво общо има взривяването на „Инвалидите“ с тази неизбежна тенденция?

— Всичко опира до символиката. Въпросните имигранти не искат да търпят статута си на второ качество хора. Те искат джамии, свобода, влияние и власт. Това, което имат всички останали. Но французите не желаят да им го дадат. Наскоро научих, че са били приети много закони, целящи да държат имигрантите на разстояние. — Ашби направи кратка пауза. — В допълнение трябва да изтъкна, че през последните години Франция е залята от вълна антисемитизъм. Евреите отново се страхуват.

— И за това ли са виновни имигрантите? — попита Стефани.

— Може би част от тях — сви рамене той. — Лично за мен далеч по-виновни са радикално настроените французи. Но политическата десница и крайната левица правят добър ход, като хвърлят вината за всички неблагополучия на Франция върху имигрантите.

— Все още не сте отговорили на въпроса ми.

Туристическата група отново спря, за да изслуша обясненията на екскурзовода.

— Елиза провежда експеримент — поясни той. — Търси начин да насочи националистическата агресивност на французите към нещо различно от войната. Нападението срещу един национален паметник — в случая гроба на любимия на французите Наполеон, когото лично тя дълбоко мрази — ще доведе според нея до рязко изостряне на колективната агресивност. Така поне го обясни пред мен…

— А тя защо мрази Наполеон?

— Знам ли? — сви рамене Ашби. — Предполагам, че става въпрос за семейна традиция. Един от прадедите й подел корсиканска вендета срещу Наполеон. Аз така и не успях да разбера причините.

— Парижкият клуб наистина ли ще проведе среща утре на Айфеловата кула?

— Не сте си губили времето — одобрително кимна той. — Но нямаше ли да е по-разумно да ме попитате направо, за да проверите дали казвам истината?

— Бързам — отвърна Стефани. — Което обаче не означава, че вярвам на всяка ваша дума.

— Нетърпение, арогантност — поклати глава Ашби. — Защо? Винаги досега съм оказвал пълно съдействие на вашите хора.

— Само когато пожелаехте — отсече тя. — Умишлено сте задържали информацията за предстоящата терористична акция.

— На мое място и вие бихте постъпили така. Но сега вече знаете и разполагате с достатъчно време, за да се подготвите.

— Нищо не знам. Как ще бъде осъществена атаката?

— Нима очаквате да знам и това, за бога? — учуди се Ашби.

— Вие сте човекът, който е сключил сделка с Лайън.

— Уверявам ви, че този дявол изобщо не обича подробностите. Иска да му се посочи дата и парите да му бъдат преведени. Никакви други обяснения.

— Това ли е всичко?

— „Инвалидите“ ще бъдат затворени за празника. Поне няма да се тревожите за евентуални жертви.

Тя не изгледаше успокоена от тази новина.

— Все още не сте отговорили на въпроса за Парижкия клуб.

— Да, утре сутрин действително ще се съберем на Айфеловата кула. Елиза е наела залата на първата площадка. Някъде около обяд планира всички да се изкачим на върха. Както вече споменах, Лайън винаги се придържа към точно разписание. Взривяването ще стане по пладне, а членовете на клуба ще го наблюдават от възможно най-добрата позиция.

— Те знаят ли какво ще се случи?

— Не, за бога — поклати глава той. — Знаем само тя, аз и нашият южноафриканец. Предполагам, че повечето от тях ще бъдат втрещени от ужас.

— Но няма да имат нищо против евентуалните печалби, нали?

Групата продължи напред и потъна още по-дълбоко в недрата на мрачния лондонски квартал.

— Обикновено моралът не играе никаква роля, когато се гони печалба — поклати глава Ашби.

— А сега ми кажете онова, което наистина искам да знам. Как ще се свържем с Лайън?

— Както го направих аз.

— Не е достатъчно. Искам да ми бъде предаден.

— И как според вас ще стане това? — спря Ашби. — Виждал съм го само веднъж, и то напълно дегизиран. Свързва се с мен само когато той пожелае.

Говореха тихо, държейки се на известно разстояние зад групата. Беше му студено, въпреки че бе облякъл най-дебелото си вълнено палто и подплатени ръкавици. При всяко издишване от устата му излиташе облаче пара.

— Ще трябва да измислите нещо — подхвърли Стефани. — Особено предвид факта, че ние няма да ви дадем под съд.

Той моментално усети скритата заплаха.

— На това ли дължа честта за тази среща? Появихте се, за да ми отправите ултиматум, защото вашият човек не е достатъчно авторитетен да го направи, така ли?

— Край на играта, Ашби. Ползата от вас бързо се стопява. Предлагам ви един начин да повишите цената си.

Той току-що го беше направил, но нямаше никакво намерение да го споделя с тази жена. Предпочете да попита за онова, което наистина го интересуваше.

— Защо вашите хора прибраха онази книга от „Инвалидите“?

— За да ви покажем, че в ръководството на операцията е настъпила промяна — усмихна се тя. — Че се въвеждат нови правила.

— Имам късмет, че вие сте толкова отдадена на професията си, а?

— Наистина ли вярвате, че съществува някакво скрито съкровище на Наполеон?

— Елиза Ларок е убедена.

Тя бръкна под палтото си, извади малък пакет и му го подаде.

— Приемете го като израз на доверието ми към вас.

Ашби опипа книгата през ръкавиците си, а очите му се напрегнаха да прочетат заглавието под слабата светлина на близката улична лампа. „Кралството на Меровингите в периода 450–751 г. след Христа“. Изданието, което беше изчезнало от изложбената зала в „Инвалидите“.

— А сега ми дайте онова, което искам — отсече Стефани Нел.

Туристическата група спря пред кръчмата „Десетте камбани“ и екскурзоводът започна да обяснява, че в заведението са намирали подслон повечето от жертвите на Джак Изкормвача, включително и самият той. След това обяви петнайсет минути почивка, по време на която гостите можеха да пийнат по едно питие в заведението.

— Свършихме ли? — попита Ашби. Беше крайно време да потегли към Сейлън Хол и Каролайн.

— До утре.

— Ще направя всичко възможно да получите онова, което искате.

— Надявам се — отвърна тя. — Така ще помогнете и на себе си.

След тези думи жената, представила се като Стефани Нел, рязко се обърна и изчезна в мрака. Ашби сведе поглед към книгата. Нещата най-после започнаха да се подреждат.

— Добър вечер, лорд Ашби.

Неочакваният поздрав дойде отзад. Бе произнесен с гърлен нисък глас. Ашби рязко се обърна. Под разсеяната светлина на уличната лампа се мярна гъста червеникава коса и тънки вежди. Той видя белязаното лице, орловия нос и очилата. Мъжът беше облечен като всички наоколо — с дебели зимни дрехи, шал и ръкавици. В едната му ръка се поклащаше пазарна торбичка от „Селфриджис“ с въжени дръжки. После Ашби видя очите, в които горяха оранжеви пламъчета.

— Появявате ли се някога в един и същ външен вид?

— Никога — отвърна Питър Лайън.

— Сигурно не ви е лесно при отсъствието на каквато и да било самоличност.

— Нямам проблем със самоличността, защото много добре знам кой съм и какво представлявам.

Този път гласът му прозвуча с почти безупречен американски акцент.

Ашби усети, че го обзе тревога. Питър Лайън не би трябвало да е тук.

— Ние с вас трябва да си поговорим, лорд Ашби.