Стив Бери
Парижка вендета (62)

61

Ашби чакаше обясненията на Каролайн, която очевидно се забавляваше.

— Ако трябва да вярваме на легендата, единствено Наполеон е знаел къде е скрито съкровището — започна тя. — Решил да сподели тайната със сина си едва когато осъзнал, че ще умре на Света Елена. — Тя посочи ръкописния текст. — Съкровището принадлежи на Дагобер и на Сион, където той лежи мъртъв. Всичко е много просто.

Може би е просто за доктор по историческите науки, но не и за мен, помисли си Ашби.

— Дагобер е крал на Меровингите, управлявал в началото на седми век. Той обединил франките и превърнал Париж в своя столица. Последният от династията на Меровингите, който упражнявал реална власт. Кралете след него били слаби владетели, наследявали трона като деца и живеели кратко, колкото да създадат наследник от мъжки пол. Реалната власт се държала от няколко благороднически фамилии.

Съзнанието на Ашби все още беше ангажирано с опасностите, свързани с Питър Лайън и Елиза Ларок. Не му се слушаха истории от древността, искаше да действа. Направи сериозни усилия, за да прояви търпение. Тази жена никога не беше го разочаровала.

— Дагобер построил базиликата „Сен Дьони“ северно от Париж и бил първият крал, погребан в нея. — Каролайн замълча за момент и тихо добави: — И все още е там…

Ашби се опита да си спомни онова, което му беше известно за катедралата. Първоначално била изградена върху гроба на Сен Дьони — местен епископ, когото през III век римляните превръщат в мъченик, а парижаните го обожествяват. Сградата е изключителна като замисъл и строителство и се смята за едно от най-ранните творения на готическата архитектура в света. Според един негов познат французин в сградата има най-много кралски надгробни паметници в света. Тогава това изобщо не му беше направило впечатление. Може би бе трябвало. Особено по отношение на един от тях.

— Никой не знае дали Дагобер действително е погребан там — уточни Каролайн. — В първоначалния си вид катедралата била построена през пети век, а той управлявал през седми. Даренията му за разширяването на храма били толкова значителни, че през деветнайсети век вече всички го възприемали като негов създател. През тринайсети век монасите му отделили специална погребална ниша, за да изразят почитта си към него.

— Там ли е Дагобер, или не е там?

— Какво значение има? — сви рамене тя. — И до ден-днешен нишата се смята за негов гроб. И той е там. Мъртъв.

Значението на тези думи бавно проникна в съзнанието му.

— И Наполеон е вярвал в това?

— Не виждам причини да е мислил другояче.

* * *

Малоун втренчено гледаше думичката, изписана с едри букви на екрана и подчертана от три удивителни.

БУУУМ!!!

— Много интересно — обади се Стефани.

— Лайън е маниак — промърмори той.

На екрана се появи ново съобщение.

ДЕН ЗАКЪСНЕНИЕ, ДОЛАР ПО-МАЛКО, КАЗВАТ АМЕРИКАНЦИТЕ.

ДО СЛЕДВАЩИЯ ПЪТ

— Нещата започват да се влошават — заяви Малоун. В очите на Стефани се четеше нещо повече от смущение и той прекрасно знаеше какво си мисли тя.

Няма Парижки клуб, няма Лайън. Няма нищо.

— Не е чак толкова лошо — отбеляза той.

— Пак си намислил нещо, а? — вдигна глава тя, моментално уловила дяволитите пламъчета в очите му.

— Да — кимна той. — Струва ми се, че най-после знам как ще пипнем този призрак.

* * *

Ашби се втренчи в снимката на паметника на Дагобер, която Каролайн беше свалила от интернет. Типична готика върху широк постамент.

— Той описва легендата за отшелника Йоан, според която той сънувал, че демоните открадват душата на Дагобер, която по-късно била спасена от светците Дьони, Морис и Мартин.

— И този паметник се намира в базиликата?

— Да, в съседство с олтара — кимна Каролайн. — Незнайно как е оцелял от вандализма на Френската революция. Преди осемнайсети век в „Сен Дьони“ са били погребвани почти всички крале. Но по време на революцията повечето от бронзовите им паметници били претопени, а онова, което останало, било разбито на части и разхвърляно в градината на храма. Тленните останки на бурбонските владетели били прехвърлени в близкото гробище.

Тази отмъстителност го накара да си помисли за Елиза Ларок.

— Французите са доста гневни хора, нали?

— Наполеон сложил точка на вандализма и възстановил храма — поясни тя. — По негова заповед „Сен Дьони“ отново се превърнал в гробница за крале и императори.

Той долови многозначителността на думите й.

— Значи добре е познавал базиликата, така ли?

— Вниманието му със сигурност е било привлечено от историята на Меровингите — кимна Каролайн. — Там са били погребани много техни крале, включително Дагобер.

Вратата на апартамента се отвори. Гилдхол влезе и леко кимна. Мъжете от фамилията Мъри бяха на път. В душата на Ашби нахлу облекчение. Винаги предпочиташе да е заобиколен от верни хора. Нещо трябваше да се направи по отношение на Елиза Ларок. Не можеше непрекъснато да се озърта и да се пита дали не е настъпил последният му час. Дали не можеше да сключи сделка? С тази жена можеше да се преговаря. Разбира се, тя вече знаеше, че той беше направил опит да я ликвидира. Всъщност нямаше значение. По-късно щеше да се заеме с нея. Сега важното беше друго.

— Хайде, скъпа, изплюй камъчето — усмихна се той. — Какво ще се случи, когато отидем да разгледаме тази базилика?

— Нека ти отговоря на място.

— А имаш ли отговор?

— Мисля, че да.

* * *

Торвалдсен слезе от таксито. Сам го чакаше на отсрещния тротоар в компанията на някаква жена. Хенрик пъхна ръце в джобовете на палтото си и тръгна към тях. По трите платна на широкия булевард нямаше почти никакво движение, а луксозните бутици от двете му страни бяха затворени за празниците.

Сам изглеждаше нервен и неспокоен, докато му представяше жената и обясняваше коя е тя.

— В голяма каша сте се забъркали — каза Торвалдсен, след като изслуша объркания му разказ.

— Нямахме голям избор — отвърна Меган Морисън.

— Ашби още ли е вътре? — попита той и посочи хотела.

— Да, освен ако не се е измъкнал през задния вход — каза Сам.

Какво ли е намислил онзи интригант, запита се Торвалдсен, докато оглеждаше внушителната фасада на „Четири сезона“.

— Хенрик, аз се качих на върха на кулата веднага след като Ашби си тръгна — добави Сам. — Онзи самолет трябваше да убие членовете на клуба, нали?

— Точно така — кимна Торвалдсен. — А ти какво търсеше там?

— Теб. Исках да ти помогна.

Торвалдсен отново си помисли за Кай. Ако беше останал жив, синът му щеше да бъде горе-долу на възрастта на Сам. Много неща у младия американец му напомняха за сина му. Вероятно затова го харесваше. Заместител на обичта и всички останали психологически глупости, на които допреди две години не беше обръщал внимание. Но сега беше различно. В плътния облак на горчивината, която сякаш обвиваше всичките му мисли и чувства, все пак се долавяше тъничкото гласче на разума. И то му казваше да забави темпото, да се отдръпне настрана и да разсъждава. Обърна се към Сам и тихо каза:

— Дължим всичко на Котън. Именно той беше в кабината на самолета.

В очите на Сам се изписа смайване.

— Скоро ще разбереш, че той е изключително изобретателен човек, също като Стефани. — Торвалдсен замълча за миг. — Ти също… Ценя високо смелата ти постъпка.

Но сега не беше време за похвали.

— Спомена, че си във връзка със Стефани Нел, нали така?

Сам кимна.

— Познавате ли я? — изненадано го погледна Меган.

— Случвало се е да работим заедно — промърмори той.

— Тя е истинска кучка! — тръсна глава младата жена.

— Такава трябва да бъде.

— Не ми се искаше да й се обаждам — призна Сам.

— Допуснал си грешка. Тя трябва да знае за Ашби. Набери я. Аз също ще се включа в разговора.