Стив Бери
Парижка вендета (76)

75

— Торвалдсен? — смаяно прошепна Ашби.

— Стани! — заповяда датчанинът.

Той бавно се изправи. Дулото продължаваше да е насочено в него.

— Ти ли стреля по Лайън?

— Не исках той да свърши работата, заради която съм тук.

— А каква е тя?

— Да те убия!

* * *

Сам долови гласовете, долитащи откъм изхода на трийсетина метра от него. Но ехото под високия свод и шумът на бурята му попречиха да различи думите. Беше сигурен, че единият от тях принадлежи на Торвалдсен. По всяка вероятност приятелят му най-сетне се беше изправил лице в лице със смъртния си враг.

Но Лайън все още беше тук. Той със сигурност беше разбрал, че само един от тримата му нападатели е въоръжен, защото останалите двама не се бяха включили в стрелбата.

Миг по-късно видя фигурата на южноафриканеца, която напусна укритието си до олтара и изчезна зад близките статуи, поемайки по посока на гласовете. Сам бързо го последва.

* * *

Малоун погледна часовника си. Вятърът подмяташе хеликоптера и обливаше илюминаторите с плътни струи дъждовна вода. Умът му работеше на високи обороти, сякаш в синхрон с въртенето на роторите. Летяха с максимална скорост към предградието Сен Дьони, а под тях се стелеше сивата мрежа на парижките улици. Отдавна не се беше чувствал толкова безпомощен. Стефани погледна часовника си и вдигна четири пръста. До края на пътуването оставаха по-малко от пет минути.

* * *

Торвалдсен си даваше сметка, че трябва да действа бързо, но искаше мръсникът да разбере защо ще умре.

— Преди две години, Мексико Сити — дрезгаво прошепна той. — Синът ми беше един от седмината, които бяха простреляни по твоя заповед от хората на Амандо Кабрал. Убих го. Сега е твой ред.

— Допускате сериозна грешка, хер Торвалдсен…

— Хич не се и опитвай! — сряза го датчанинът. — Не обиждай паметта на сина ми с лъжите си! Знам всичко за случилото се. Две години те търся. Най-после ми падна в ръцете.

— Нямах никаква представа какво е намислил Кабрал, повярвайте ми! Исках да отправя предупреждение към онези прокурори, нищо повече!

Торвалдсен направи крачка назад към саркофага на Франсоа. Сложната плетеница от колони и арки предлагаше удобно прикритие от Лайън, който вероятно вече се промъкваше насам. Време е да сложиш точка, рече си той. Още сега.

* * *

Притиснал с длан раната си, Сам продължаваше пътя си към вратата. Лайън не се виждаше никъде. Когато го зърна за последен път, той пресичаше пространството пред олтара на двайсетина метра от Торвалдсен и Ашби. Трябваше да рискува и да предупреди приятеля си.

— Лайън се промъква към теб, Хенрик! — извика той.

* * *

Ашби изпадна в паника. Трябваше на всяка цена да напусне това проклето място. Двама мъже с пистолети искаха смъртта му. Трети току-що предупреди за приближаването на Лайън.

— Чуй ме, Торвалдсен! Не съм убил сина ти!

Екна изстрел, ушите му писнаха. Подскочи от изненада, след което осъзна, че Торвалдсен беше стрелял в пода близо до левия му крак. Острият звук от съприкосновението на метала с камъка го накара да се олюлее. Понечи да хукне към вратата, но веднага се овладя. Беше наясно, че ще умре още на първата крачка.

* * *

Сам чу изстрела.

— Стой на място, жалко изчадие! — изкрещя гласът на Торвалдсен. — Даваш ли си сметка какво си направил? Той беше най-прекрасният син на света, но ти не се поколеба да го застреляш като куче!

Сам спря, за да оцени ситуацията. Действай разумно, заповяда си той. Спомни си съветите на Норстръм. Той винаги е бил разумен. Пропълзя към близката колона и предпазливо надникна. Лайън беше заел позиция на няколко метра от него, използвайки прикритието на друга колона. Стоеше неподвижно, гледаше и слушаше.

* * *

— Казах ти да не мърдаш! — изръмжа Торвалдсен. — Следващият куршум няма да улучи пода!

Отдавна чакаше този момент. Безброй пъти си беше задавал въпроса как ще се почувства, когато най-сетне се изправи очи в очи с убиеца на Кай. Но не забравяше и предупреждението на Сам. Терористът беше някъде наблизо.

— Бъди разумен, Торвалдсен — проплака Ашби. — Нима не разбираш, че Лайън ще убие и двама ни?

Датчанинът само можеше да се надява, че Сам и Меган ще пазят гърба му, въпреки че изобщо не би трябвало да са тук. Почувства се странно. Милиардите евро, които притежаваше, не можеха да му свършат никаква работа. Беше попаднал на място, където важаха законите на вендетата. Пред очите му се появи лицето на Кай. Първо като дете, после като юноша. Беше обещал на Лизет да направи всичко възможно, за да го превърне в мъж. Фамилията Торвалдсен имаше 400-годишна история, бе преживяла войни и нещастия, включително опитите на нацистите да я изтрият от лицето на земята. Когато се роди Кай, той беше на седмото небе. Фамилията имаше своят наследник. Никога не беше държал детето да бъде непременно момче. Важното беше да е здраво и да расте, за да продължи рода. Само за това се беше молил.

Пази се, татко. Ще се видим след няколко седмици. Последните думи, които чу от Кай по телефона. А няколко седмици по-късно той наистина го видя. В ковчег. Благодарение на нищожеството, треперещо на няколко крачки от него.

— Никога ли не ти е минавало през ума, че аз ще направя всичко възможно, за да отмъстя за сина си? — попита той. — Нима си се мислил за толкова умен и важен, че безнаказано да убиваш хора?

Ашби мълчеше.

— Отговори ми! — изкрещя Торвалдсен.

* * *

Ашби беше на края на силите си.

Старецът насреща му беше побъркан. Обсебен от омраза. Единственият начин да избегне опасността беше да се изправи срещу нея. Особено след като забеляза Питър Лайън, който беше заел позиция зад една от колоните и хладно наблюдаваше развоя на събитията. По всичко личеше, че и Торвалдсен си даваше сметка за присъствието му.

Също като останалите двама, които бяха приятели на датчанина.

— Направих каквото трябва! — заяви Ашби.

— Точно така. И уби сина ми.

— Не съм имал подобни намерения. Интересувах се единствено от прокурорката. Но Кабрал се престара. Нямаше нужда да избива всичките онези хора.

— Имаш ли деца? — попита Торвалдсен.

Ашби поклати глава.

— Значи не можеш да ме разбереш.

Трябваше да печели време. Лайън все още не се намесваше и продължаваше да стои зад колоната. Но къде бяха останалите?

— Наблюдавах те в продължение на две години — продължи Торвалдсен. — През това време ти се проваляше във всичко, с което се залавяше. Губеше пари от всичките си бизнес начинания. Банката ти има сериозни проблеми, активите ти са почти изчерпани. Беше ми забавно да гледам как двамата с любовницата ти се опитвате да откриете съкровището на Наполеон. Затова сте тук, нали?

Този глупак предоставя твърде много информация на Питър Лайън, помисли си Ашби.

— Грешиш, Торвалдсен — отново се опита да проведе разговор той. — Аз разполагам с неограничени активи, но те не са там, където предполагаш. Само преди няколко дни се сдобих със сто милиона евро в злато.

Искаше Лайън да се увери, че няма смисъл да го убива.

— Не ми трябват парите ти! — викна Торвалдсен.

— Но на мен ми трябват — обади се Лайън, напусна укритието си зад колоната и стреля в гърдите на възрастния мъж.

* * *

Сам се закова на място, чул звука от изстрел с пистолет със заглушител. Не успя да чуе нищо от разговора, тъй като се намираше на петнайсетина метра от участниците в него. Надникна към нефа. Питър Лайън беше изчезнал.

* * *

Торвалдсен не усети проникването на куршума в гърдите си, но излизането му от обратната страна беше придружено от разкъсваща болка. После координацията между мозък, нерви и мускули се прекъсна. Краката му се подгънаха, главата му се изпразни. Това ли беше почувствал Кай? Така ли беше загинало момчето му? Каква гадост!

Очите му се обърнаха с бялото нагоре. Тялото му се сгърчи. Дясната ръка изпусна пистолета, той рухна и главата му се удари в мраморния под. Всяко поемане на въздух му причиняваше непоносима болка. Направи опит да овладее болката в гърдите си. Всички звуци се стопиха някъде далеч. Очите му престанаха да виждат. Светът избледня и изчезна.