Стив Бери
Парижка вендета (70)

69

Малоун се промъкна между тежките букови крила на портала на църквата „Сен Андре“. Типичен парижки храм с високи фронтони и апсиди, крепени отвън с помощта на подпорни каменни арки. Готическо съвършенство от най-чист вид.

Дървените скамейки от двете страни на централната пътека бяха запълнени от посетители. Въздухът беше хладен въпреки включеното отопление. Повечето хора бяха с палта. Мнозина носеха раници, чанти и пазарски торбички. Това означаваше, че задачата му да открие евентуална бомба или друго оръжие става хилядократно по-трудна.

Той се плъзна с небрежна крачка встрани от тълпата. Вътрешността на храма беше изпълнена с многобройни, потънали в сянка ниши. Освен че поддържаха покрива, високите колони предлагаха удобно прикритие за евентуалния атентатор.

Малоун стискаше пистолета в джоба си, готов за мигновена реакция. Но срещу какво? Телефонът му започна да вибрира. Той се оттегли зад близката колона и го включи.

— Тук службата свърши и хората се разотиват — съобщи Стефани.

Отново го обзе чувството, което го стисна за гърлото още с влизането в храма.

— Тръгвай насам — прошепна в отговор той.

* * *

Ашби се насочи към главния олтар. Бяха проникнали през една от страничните врати на базиликата, в непосредствена близост до вътрешното стълбище, което започваше от криптата и свършваше над олтара. Централното пространство беше запълнено с дълги редици дървени столове, стигащи чак до главния вход. Северната стена беше заета от огромен прозорец розетка, потъмнял от настъпващия здрач. Между местата за богомолците и стените бяха разположени многобройни саркофази, облицовани с мраморни плочи. Паметниците и статуите описваха почти пълен кръг около нефа.

— Желанието на Наполеон е било съкровището да стигне до сина му — започна с треперещ глас Каролайн. — То било скрито много добре, за да е достъпно единствено за хората, които императорът е избрал.

— Така би постъпил всеки човек с голяма власт — кимна Лайън.

Дъждовните капки звучно барабаняха по медния покрив.

— След петгодишно изгнание той разбрал, че умира и никога няма да се върне във Франция — продължи младата жена. — Затова направил опит да съобщи местонахождението на сина си.

— Чрез книгата, която онази американка ти предаде в Лондон? — попита Лайън, обръщайки се към Ашби.

Той кимна.

— Нали я беше получил от Ларок? — изненадано вдигна глава Каролайн.

— Излъгал те е — сухо поясни Лайън. — Но това вече няма значение. С какво е толкова важна тази книга?

— В нея има закодирано послание.

Предлага информацията си твърде бързо, помисли си Ашби, но нямаше как да я спре.

— Мисля, че успях да дешифрирам последното послание на Наполеон — добави Каролайн.

— Разкажи ми — рече Лайън.

* * *

Сам видя как Торвалдсен обърна гръб на Меган, а тя изскочи под дъжда и се затича към мястото, на което беше заел позиция — под една от носещите колони на външната стена. Притисна гръб към влажния камък и зачака. Нервите му бяха толкова опънати, че изобщо не усещаше студа.

Меган изскочи иззад ъгъла.

— Къде си тръгнала? — тихо попита той.

Тя ахна от изненада.

— По дяволите, Сам! Уплаши ме до смърт.

— Какво става?

— Приятелят ти се готви да направи голяма глупост!

Той беше на същото мнение.

— Какво беше онова тракане?

— Ашби разби портала в компанията на още двама души.

Сам пожела да научи повече за придружителите на англичанина. Не познаваше описаната от Меган жена, но мъжът явно бе онзи от туристическото корабче. Питър Лайън. Трябваше незабавно да се свърже със Стефани. Бръкна в джоба си за телефона.

— В тези машинки са монтирани проследяващи устройства — посочи апаратчето Меган. — Вероятно вече знаят къде се намираш.

Едва ли, помисли си той. Стефани и Малоун са заети с новите машинации на Лайън, докато той самият беше изпратен да се грижи за Торвалдсен, а не да се изправи срещу издирван терорист.

Пътуването дотук му беше отнело двайсет минути с метро. Значи се намираше далеч от центъра на Париж, в някакво почти безлюдно и удавено от дъжда предградие.

Това беше проблемът, с който трябваше да се справи. Сам, никога не забравяй, че глупостта може да те убие. Норстръм, Бог да го благослови, беше прав. Но Хенрик се нуждаеше от помощта му.

Сам пусна телефона обратно в джоба си.

— Нали не си намислил да влизаш вътре? — сякаш отгатна мислите му Меган.

— Трябва — поклати глава той, въпреки че осъзна колко глупаво звучи тази дума.

— Значи отново ще повториш онова, което направи на Айфеловата кула? — втренчено го погледна тя. — Качи се горе въпреки опасността да загинеш с всички останали?

— Нещо такова.

— Старецът иска да убие Ашби, Сам. Нищо не може да го спре.

— Аз мога.

— Господи — въздъхна тя. — Аз те харесвам, Сам. Наистина те харесвам. Но в момента се държиш абсолютно безумно!

Тя стоеше под дъжда с разкривено от емоции лице. В съзнанието му бавно изплува спомена за снощната им целувка под земята. Между тях имаше нещо. Връзка, привличане… Но в очите й се четеше друго.

— Не мога! — изхлипа тя, обърна се и побягна.

* * *

Торвалдсен търпеливо изчакваше подходящия момент. Ашби и спътниците му не се виждаха никъде в огромното тъмно помещение. Мракът навън беше не по-малко плътен и това му позволи да се прокрадне незабелязано във вътрешността на храма.

Една странична врата в южния край се отвори и той светкавично потърси укритие зад някаква триумфална арка с пищно украсен саркофаг, под която се виждаха две фигури от потъмнял мрамор. И двете лежаха с изпънати ръце и крака като каменни трупове. Бронзовата табела отпред информираше, че саркофагът е изработен през XVI век и в него са положени телата на крал Франсоа I и съпругата му.

Откъм високите готически колони в другия край долетяха гласове. На слабата светлина се очертаваха още няколко гроба и дървени, акуратно подредени скамейки. Гласовете долитаха до него отдалеч и бързо заглъхваха. Слухът му вече не беше както някога, а и трополенето на дъжда върху покрива пречеше.

Трябваше да се придвижи по-наблизо. Напусна скривалището си и пропълзя към следващия паметник, изобразяващ изящна женска фигура, малко по-дребна от предишните. Топъл въздух го лъхна от близката решетка на пода. От подгизналото му палто капеше дъждовна вода. Той извади пистолета от джоба му и внимателно си съблече палтото. Промъкна се към следващата колона, която разделяше южния трансепт от нефа, като внимаваше да не разбута столовете. Едно скърцане беше достатъчно, за да ликвидира предимството му.

* * *

Ашби слушаше треперещия глас на Каролайн, която, преодолявайки страха, разказваше на Лайън какво беше открила.

— Римските цифри представляват скрито послание — извади лист хартия от джоба си тя. — Това е шифър, наречен „Възелът на маврите“. Корсиканците са го заимствали от арабските пирати, които опустошавали бреговете на острова.

Лайън дръпна листа от ръцете й.

CXXXV  II   CXLII  LII  LXIII XVII
   II  VIII    IV  VIII    IX   II

— Обикновено цифрите указват страница, ред и дума от някакъв документ — поясни Каролайн. — Изпращачът и получателят разполагат с един и същи текст. Дешифрирането на посланието от някой друг е почти невъзможно, защото само те двамата знаят заглавието на книгата, която използват.

— Но ти си успяла — отбеляза Лайън.

— Наполеон изпратил цифрите на сина си през 1821 година. Тогава момчето било едва десетгодишно. Императорът му завещал четиристотин книги от личната си библиотека, като само една от тях е спомената със заглавието си. Но момчето трябвало да ги получи чак след като навърши шестнайсет. Шифърът е малко странен, защото съдържа само две групи цифри. Това означава, че те сочат единствено страница и ред. За да го разкодира момчето — или по-скоро майка му, на която фактически пише Наполеон — трябвало да знае заглавието на използвания текст. Той не може да бъде от самото завещание, защото майка и син не знаели за съществуването му. По онова време Наполеон бил все още жив.

Каролайн продължаваше да трепери от страх, но Ашби не се намеси.

— След доста размисъл стигнах до заключението, че императорът е използвал универсален текст, който винаги е на разположение — продължи тя. — А после осъзнах, че той е оставил конкретен знак къде да се търси.

Лайън беше искрено впечатлен.

— Явно притежаваш аналитичен ум — заяви той.

Комплиментът не беше в състояние да потисне страховете й.

Ашби чуваше тези неща за пръв път и слушаше с не по-малък интерес.

— Библията — прошепна Каролайн. — Наполеон е използвал Библията.