Стив Бери
Парижка вендета (43)

42

Англия

14:40 ч.

Ашби погледна часовника си. Неговото бентли беше преодоляло разстоянието между летище „Хийтроу“ и Сейлън Хол за малко повече от час. Веднага забеляза, че работниците по поддръжката на имението продължаваха общото почистване на терена, въпреки че фонтанът с моржа и езерото с изкуствения водопад бяха изпразнени за зимата. Основната сграда беше такава, каквато е била през XVIII век, като се изключат конюшнята, кухнята и крилото за прислугата. Горите и пасищата наоколо си бяха същите. Принадлежащите към имението земи някога са били блата, но прадедите на Ашби бяха успели да облагородят долината със стотици декари ливади, скрити зад високи огради. Той се гордееше с красотата и уединението на имота си — едно от последните частни имения във Великобритания, което не зависеше от приходите от туризма.

И никога нямаше да зависи от тях.

Бентлито спря в дъното на извитата алея, покрита със ситен чакъл. Прозорците блестяха на слънцето. От извитата стряха надничаха оплезени гаргойли с брадви в ръце, които сякаш се заканваха на евентуалните агресори.

— Мисля да се заема с едно малко проучване — информира го Каролайн, след като влязоха в къщата.

Много добре. Той трябваше да помисли. Двамата с мистър Гилдхол се насочиха към кабинета му и той побърза да се настани зад писалището. Денят беше приключил катастрофално.

По време на краткия полет от Париж беше запазил мълчание, отлагайки неизбежното. Но сега вече нямаше как да не набере мобилния телефон на Елиза Ларок.

— Надявам се, че имаш добри новини — каза в слушалката тя.

— За съжаление не. Книгата не беше там. Може би са я преместили заради ремонта. Открих витрината и експонатите в нея, но книгата за Меровингите не беше сред тях.

— Информацията, която ми предоставиха, беше изключително точна.

— Но книгата я нямаше. Не можеш ли да провериш още веднъж?

— Разбира се, че мога.

— Надявам се, че ще успеем да поговорим насаме преди началото на срещата в Париж.

— Ще бъда на кулата в девет и половина.

— Доскоро.

Той остави слушалката и погледна часовника си. До срещата с американската му свръзка оставаха четири часа. Надяваше се това да бъде последният разговор между тях, защото се беше уморил да жонглира. Искаше да се добере до съкровището на Наполеон. Силно се беше надявал, че ще открие ключа към него в книгата, която се съхраняваше в „Инвалидите“. Но проклетите американци го бяха изпреварили. Довечера щеше да се наложи да се пазари с тях. Защото утре щеше да бъде късно.

* * *

Елиза Ларок изключи телефона и се замисли върху думите на Хенрик Торвалдсен. Ако съм прав, той ще ви каже, че не е успял да намери онова, което търсите. Че не е било на мястото или нещо подобно.

Какво й беше казал след обяда, малко преди да си тръгнат от ресторанта? Вие сама трябва да решите дали ви лъже, или казва истината.

Намираше се на сигурно място в дома си в Маре, недалеч от мястото, на което Парижкия клуб провеждаше своите срещи. Той беше във владение на семейството й от средата на XIX век. Елиза беше израснала между елегантните му стени, а и сега прекарваше голяма част от времето си тук. Източниците й във френското правителство бяха сигурни, че книгата се намира именно в музея. Не особено ценна реликва, с малка историческа стойност, ако не се брои фактът, че е била част от библиотеката на Наполеон, спомената поименно в завещанието му. Не бяха проявили особено любопитство и не задаваха въпроси. Поведението им едва ли щеше да се промени и след като узнаеха за изчезването на книгата, защото отдавна бяха разбрали, че могат да разчитат на щедростта й само ако си държат езика зад зъбите.

Започна да се пита какво да прави с Торвалдсен веднага след като си тръгна от „Гран Вефур“. Датският милиардер се беше появил изневиделица, и то с информация, която тя нямаше как да игнорира. Явно беше запознат с бизнеса й, а и оракулът беше потвърдил намеренията му. Сега и Ашби постъпи точно според предвижданията му. Реши, че повече не бива да пренебрегва предупрежденията. Извади картичката с телефонния номер на Торвалдсен и го набра.

— Реших да ви поканя да се присъедините към групата — каза в слушалката тя, след като насреща вдигнаха.

— Много любезно от ваша страна — отвърна Торвалдсен. — Предполагам, че Ашби ви е разочаровал.

— Да кажем, че пробуди любопитството ми. Свободен ли сте утре? Клубът ще се събере на важно съвещание.

— Аз съм евреин и не празнувам Коледа.

— Нито пък аз. Ще се съберем в залата „Густав Айфел“ утре сутринта в десет. Намира се на първата площадка на кулата. Зала е много хубава, след заседанието ще похапнем.

— Звучи много добре.

— Ще се видим там.

Елиза прекъсна връзката.

Утре. Денят, който отдавна очакваше. Възнамеряваше да обясни подробно на съмишлениците си какви поуки за семейството й се съдържат в древните папируси. Част от тях беше споделила с Торвалдсен по време на днешния обяд, но умишлено бе пропуснала да спомене за предупреждението. В общество без война не може да се поддържа масова психоза и страх. Войната не може да бъде заместена от никакви социологически, екологични, научни или културни заплахи. Досегашният опит доказва, че те не могат да бъдат нито достатъчно продължителни, нито достатъчно съдържателни. Те са нещо като черната чума, която преди години е била заплаха от глобален мащаб. Но подобни заплахи, възникващи при неизвестни условия и неподлежащи на контрол, не носят полза. Всяка заплаха трябва да бъде контролирана. В крайна сметка това беше същността на идеята. Да се изплашат хората до степен на пълно подчинение, а после да се извлече печалба от страха. Най-доброто решение е простото решение. Измисляш някаква заплаха и се възползваш от предимствата й. Те са безброй и са като ключа за регулиране на яркостта на осветлението. За щастие в съвременния свят все пак съществува един надежден враг, който може да галванизира общественото настроение.

Тероризмът.

Както тя бе казала на Торвалдсен, точно тази заплаха беше подействала в Америка и нямаше причини да не подейства и другаде. Утре щеше да се разбере дали написаното в папирусите отговаря на истината. Тя щеше да осъществи онова, за което бе мечтал Наполеон. В продължение на двеста години нейното семейство се беше възползвало от чуждите политически провали. Поцо ди Борго беше дешифрирал достатъчно от древните ръкописи, за да научи децата и внуците си, че няма значение кой твори законите. Държиш ли парите, притежаваш и властта.

Утрешният ден ще бъде един експеримент. Ами ако е успешен? Е, тогава ще последват и други.