Стив Бери
Парижка вендета (7)

6

Корсика

Ашби се върна на борда на „Архимед“ в компанията на корсиканеца. След като бе успял да привлече пълното му внимание на върха на крепостната кула, мъжът вече не му създаваше проблеми.

— Заведи го в салона и го настани удобно — заповяда на Гилдхол той и изкачи трите стъпала от тиково дърво към осветения басейн. Все още държеше в ръка книгата от дома на корсиканеца.

Миг по-късно се появи капитанът на яхтата.

— Потегляй на север покрай брега с пълна скорост — заповяда му Ашби.

Капитанът кимна и се оттегли.

Стройният черен корпус на „Архимед“ беше дълъг седемдесет метра. Двата мощни дизелови двигателя развиваха максимална скорост от двайсет и пет възела. Яхтата можеше да прекоси Атлантическия океан без зареждане с напълно задоволителните двайсет и два възела в час. Върху шестте палуби бяха разположени три апартамента, отделен апартамент за собственика, офис, модерна кухня, сауна, фитнес зала и всички останали удобства на един луксозен кораб.

Отдолу долетя грохотът на двигателите.

В главата му отново изплува онази септемврийска нощ на 1943 г.

Метеорологичната прогноза предвиждаше хубаво време и тихо море. Рибарската флотилия на Бастия дремеше в пристанището. Само една моторна гемия пореше спокойните води на залива. Според някои тя плаваше към Кейп Суд и река Голо в южния край на Кейп Корс — дълъг и тесен горист полуостров в най-северната точка на Корсика. Други бяха на мнение, че гемията се е насочила към няколко различни точки на североизточното крайбрежие. В момента, в който започна обстрелът на двата американски изтребителя Р-39, на борда имаше четирима германски войници. Хвърлената бомба се взриви на няколко метра от гемията. Пилотите се оттеглиха, без да я потопят. Някъде в този район бяха скрити шест големи дървени сандъка. Четиримата германски войници успяха да се спасят на брега, подпомогнати от пети, който ги чакаше там.

„Архимед“ се плъзна напред.

Щяха да са там след не повече от трийсет минути.

Ашби се изкачи на горната палуба и влезе в големия салон, обзаведен с бяла кожена мебел и дебел берберски килим в кремав цвят. Имението му в Англия от XVI век беше претъпкано с антикварни вещи, но тук предпочиташе модерното обзавеждане.

Корсиканецът седеше на едно от канапетата с чаша питие в ръка.

— Харесва ли ви ромът? — попита Ашби.

Мъжът мълчаливо кимна, очевидно все още разтърсен от развоя на събитията.

— Това е любимата ми напитка. Правят го само от прясно изстискан сок.

Яхтата бързо набра скорост. Острият й нос пореше водата.

Ашби хвърли книгата за Наполеон на коженото канапе до госта си.

— След последния ни разговор свърших доста работа — започна той. — Няма да ви отегчавам с подробности, но вече съм сигурен, че златото на Ромел е пристигнало тук, придружавано от четирима войници. Още един ги е чакал на брега. Те скрили съкровището, но не разкрили местонахождението му, преди да бъдат разстреляни от Гестапо като дезертьори. За съжаление петият не е знаел местонахождението на сандъците. Оттогава местните ги търсят, като същевременно разпространяват фалшива информация. Съществуват десетки противоречиви версии, които само усилват объркването. Една от тях ми предложихте и вие при последния ни разговор. — Той замълча за момент, после добави: — Същото направи и Густав…

Той си наля два пръста ром и седна на канапето срещу корсиканеца. Разделяше ги ниска масичка с дървени крака и стъклен плот. После взе книгата, разтвори я и продължи:

— А сега искам помощта ви, за да решим този малък ребус.

— Ако можех, отдавна щях да го направя.

Ашби се усмихна.

— Четох някъде, че когато Наполеон станал император, първата му работа била да изхвърли всички корсиканци от администрацията на острова. Смятал, че не може да им има доверие.

— Наполеон също е бил корсиканец.

— Точно така, но вие сте лъжец, господине. Прекрасно знаете как да решите този ребус и аз ви моля да започваме.

Корсиканецът опразни чашата си.

— Не биваше да се захващам с вас — каза той.

— Но харесвате парите ми, нали? — сви рамене Ашби. — Аз също не би трябвало да се занимавам с вас.

— Направихте опит да ме убиете горе на кулата!

— Не — усмихна се Ашби. — Просто исках да привлека цялото ви внимание.

Корсиканецът не беше впечатлен.

— Дойдохте при мен, защото знаехте, че само аз мога да ви дам отговорите — каза той.

— Сега е времето да го направите.

През последните две години беше изследвал всички възможни версии, разпитвайки малцината косвени свидетели, които все още бяха живи. В резултат бе научил само едно: никой всъщност не беше сигурен, че златото на Ромел изобщо съществува. Историите за транспортирането му от Африка към Германия изобилстваха с пропуски и противоречия. Според най-достоверната от тях всичко започнало в тунизийското градче Габес, на около сто и петдесет километра от либийската граница. Там бил разквартируван щабът на Африканския корпус. Германците съобщили на трите хиляди евреи, населяващи градчето, че ще пощадят живота им срещу „шейсет центнера злато“. Евреите получили четирийсет и осем часа за събиране на откупа. Златото било натоварено в шест дървени сандъка, които отплавали с кораб за Италия. Там Гестапо поело нещата в свои ръце. Четирима войници получили заповед да придружат съкровището до Корсика. Никой не знаел какво точно съдържат сандъците, но евреите в Габес и околностите му били доста богати. Местната синагога била място за поклонение в продължение на стотици години и получавала щедри дарения — най-вече скъпоценности.

Дали там е имало злато? Никой не можеше да каже. Въпреки това получило прозвището „Златото на Ромел“, то бе и е смятано за едно от най-значителните съкровища, останали от времето на Втората световна война.

Корсиканецът протегна празната си чаша и Ашби се надигна да я напълни. Стори го щедро, кехлибарената течност стигна почти до ръба.

Гостът отпи една солидна глътка.

— Зная за шифъра — промърмори Ашби. — Наистина гениален и изключително удобен за тайни послания. Доколкото ми е известно, го наричат „Възелът на маврите“…

За откривател на шифъра се смяташе Паскал Паоли, борец за независимостта на Корсика от XVIII век, днес национален герой. Той открил начин за тайна и сигурна комуникация със сподвижниците си, адаптирайки метода на маврите, които в продължение на векове подлагали острова на пиратските си набези.

— За целта са нужни две еднакви книги — поясни Ашби. — Едната остава при вас, а другата отива при лицето, с което искате да комуникирате. От вашата подбирате точните думи на посланието, които са кодирани с цифри. Те отбелязват номерата на съответните страници, редове и думи. Сами по себе си цифрите не означават нищо, ако не притежавате подходящата книга.

Ашби остави чашата си на масата, извади от джоба си лист хартия и го сложи върху стъкления плот.

— Тук са цифрите, които ви предадох при последната ни среща.

Пленникът му придърпа листчето.

XCV  CCXXXVI  CXXVIII  CXCIV  XXXII
IV          XXXI     XXVI  XVIII           IX
VII            VI          X           II           XI

— Нищо не ми говорят — каза корсиканецът.

— Стига вече! — поклати глава Ашби. — Крайно време е да прекратите тези игри. Прекрасно знаете, че това са координатите на скритото злато.

— Тази вечер проявявате към мен пълно неуважение, лорд Ашби! — най-сетне избухна корсиканецът. — Провесихте ме надолу с главата от онази кула, нарекохте ме лъжец, а после заявихте, че Густав също ви е излъгал! Да, аз разполагах с тази книга. Но цифрите, които лежат пред мен, нямат нищо общо с нея. В момента пътуваме към място, което не си направихте труда да споменете пред мен. Ромът ви е отличен, яхтата ви е страхотна, но въпреки това аз настоявам за обяснение!

През целия си съзнателен живот Ашби беше издирвал съкровища. Въпреки традициите в семейството си той предпочиташе приключението пред финансовите операции със сигурна печалба. Често се случваше да открие отговорите с цената на върховни усилия. Понякога плащаше на информатори, а понякога — както в сегашния случай — просто попадаше на верния отговор.

— С най-голямо удоволствие ще дам обяснения — кимна той.