Стив Бери
Парижка вендета (14)

13

Дания

Сам гледаше Торвалдсен с дълбока тревога. Спомнил си думите на своя инструктор в Сикрет Сървис: „Развълнуваш ли човека, той започва да мисли. Ядосаш ли го, той се прецаква“.

А Торвалдсен беше ядосан.

— Тази вечер ти уби двама души — изтъкна Малоун.

— Ние знаехме, че ще се стигне до това.

— Кои „ние“?

— Джеспър и аз.

Сам погледна към мълчаливия Джеспър, който очевидно беше съгласен с тези думи.

— Бяхме готови и чакахме — добави Торвалдсен. — Миналата седмица се опитах да те открия, но ти не беше в града. Радвам се, че се върна, защото искам да се погрижиш за Сам.

— Как разбра за Кабрал и Ашби?

— От частните детективи, които наех. Работиха почти две години.

— Никога не си споменавал за тях.

— Не засягаше отношенията ми с теб.

— Ти си мой приятел. Мисля, че ги засяга.

— Може би си прав — кимна Торвалдсен. — Но аз избрах да действам сам. Преди няколко месеца научих, че Ашби се е опитал да подкупи Елена Рико. Тя отказала, а той наел хора да я застрелят. Нея, Кай и още много други, за да прикрие истинската причина за престъплението.

— Доста крайно решение — отбеляза Малоун.

— Но достатъчно ясно като послание към наследника на Рико, който проявява доста по-голяма сговорчивост.

Сам мълчеше и слушаше, смаян от промяната в живота си. Само преди две седмици той беше незначителен агент в Сикрет Сървис и се занимаваше с проследяването на съмнителни парични преводи, безнадеждно затънал в огромния лабиринт на електронните база данни. На практика това бяха проверки на сведенията, получени от оперативни агенти. Самият той отдавна мечтаеше да се включи в оперативната работа, но никой не му предлагаше подобен шанс. Беше убеден, че може да се справи — за това свидетелстваше поведението му в книжарницата на Малоун, но сега, гледайки труповете на пода, изпита известни съмнения. Дали би могъл да убие тези хора, както го бяха направили Торвалдсен и Джеспър?

Безмълвно наблюдаваше как Джеспър разгъва два големи чувала до труповете. Фактически той никога не беше виждал застреляни хора. Не беше подушвал ръждивия мирис на кръвта, не беше надзъртал в безжизнено изцъклени очи. Дали можеше да се оправи с труповете, както го направи Джеспър, напъхвайки ги в чувалите спокойно и с някакво хладно безразличие?

— Кой е Греъм Ашби? — попита Малоун. — Сам ми спомена нещо за него, доколкото разбрах, по твое настояване.

В гласа му се долавяше загриженост и раздразнение.

— Аз мога да отговоря — обади се Сам. — Ашби е много богат, от стар английски род, наследник на огромно състояние. Никой не може да каже на колко възлиза то, защото повечето от активите му са скрити. Преди няколко години е било разкрито участието му в „Търсачи на изгубени антики“, група хора, които крадат вече откраднати произведения на изкуството и ги търгуват помежду си.

— Помня — кимна Малоун. — Заговори се за тях, когато откриха Кехлибарената зала.

— Заедно с още куп изгубени съкровища, намерени при претърсването на домовете на участниците — кимна Сам. — Ашби бил замесен, но нищо не било доказано. Армандо Кабрал работил за един от тях. Тези хора се занимавали с реалното колекционерство. — Той направи кратка пауза и добави: — Или с кражбите, в зависимост от гледната точка.

Малоун започна да включва.

— Ашби е имал неприятности, свързани с „колекционерството“ в Мексико Сити, така ли?

— Именно — кимна Торвалдсен. — Делото набирало сила. Елена Рамирес Рико била на прав път. Успяла да направи връзката между Кабрал и Ашби и затова се стигнало до решението да бъде ликвидирана.

— Има и още — подхвърли Сам.

Малоун се извърна към него.

— Ашби е свързан и с друга тайна групировка, която работи в по-големи мащаби.

— Твърдение на оперативния агент или заключение на уебдизайнера? — недоверчиво го погледна Малоун.

— Това е истината — тръсна глава Сам. — Главната им цел е да предизвикат хаос в световната финансова система.

— Което се случва и без тяхна помощ — отбеляза Малоун.

— Ясно е, че ме смяташ за побъркан, но икономиката е много силно оръжие. Може би най-мощното оръжие за масово унищожение.

— Откъде знаеш за тази конспиративна група?

— Някои от нас се интересуват накъде върви светът. Един мой познат в Париж разкри тази афера. Все още са в началото, пробват се на различните валутни пазари. Дребна работа, забележима само за хората, които следят нещата отблизо.

— Такива като теб и приятелите ти, а? Вероятно сте предупредили началниците си, но те не са ви обърнали внимание. Предполагам, че не сте им предложили достатъчно доказателства.

— Точно така — кимна Сам. — Но те наистина действат и Ашби е един от тях.

— Запознах се със Сам преди около година, Котън — намеси се Торвалдсен. — Попаднах на неговия уебсайт и нестандартните му теории, най-вече на мнението му за Ашби. Много неща изглеждат убедителни. — Възрастният мъж се обърна към Сам и се усмихна. — Той е умен и амбициозен. Но ти със сигурност умееш да забелязваш подобни качества, нали?

— Добре, добре — ухили се Малоун. — И аз съм бил млад. Предполагам, че Ашби знае за интереса ти към него, а също и за Сам.

— Не мога да твърдя — поклати глава Торвалдсен. — Гостите ни тази вечер са били изпратени от Кабрал, когото умишлено провокирах. Не бях сигурен, че мишената ще бъде Сам. Надявах се, че гневът на Кабрал ще бъде насочен към мен, но за по-сигурно казах на Сам да се обърне към теб в случай на нужда.

Джеспър започна да влачи единия от чувалите към вратата.

— Дошли са с яхта — добави Торвалдсен. — Утре ще я открият изоставена някъде в Йоресунд, далеч оттук.

— А сега какво мислиш да правиш? — попита Малоун.

Торвалдсен изведнъж задиша учестено и Сам разтревожено го погледна.

— Ашби предпочита да се сдобива със съкровища и произведения на изкуството, които или са неизвестни, непотърсени, или крадени — отвърна накрая Торвалдсен. — По този начин избягва юридическите битки, адвокатите и най-вече пресата. Аз си направих труда да проуча „Търсачи на изгубени антики“. Оказа се, че действат отдавна и го правят доста умно, като крадат онова, което вече е откраднато. Човекът на Ашби се казва Гилдхол и още работи за него. Непосредствено след разкриването на „Търсачите“ Кабрал бил нает от Ашби за изпълнението на някои по-специфични задачи, а именно прибирането на неща, останали извън полезрението на специализираните органи. Ашби притежава техния списък, който е наистина внушителен. Но той може би вече се е заел с нещо много по-мащабно. — Торвалдсен се извърна към Сам. — Твоята информация е много полезна. До този момент не виждам грешка в анализите ти за Ашби.

— Но не виждаш и финансова конспирация, така ли? — подхвърли Малоун.

— Ашби има приятели навсякъде — сви рамене датчанинът. — Нищо чудно, тъй като е собственик на една от най-големите английски банки. Честно казано, моето разследване се ограничава само до връзките му с Кабрал…

— Но защо са тези игри? — прекъсна го Малоун. — Защо просто не го убиете? Така ще сложите точка на всичко.

Отговорът беше очевиден за Сам.

— Защото ми вярвате — забързано рече той. — Защото знаете, че конспирация съществува!

Лицето на Торвалдсен светна от задоволство за пръв път от доста време насам.

— Никога не съм казвал, че не ти вярвам.

— Какво знаеш, Хенрик? — попита Малоун. — Ти никога не действаш на тъмно. Кажи ми какво криеш!

— Сам, помогни на Джеспър да пренесе втория труп до лодката — обърна се към Колинс Торвалдсен. — Моят приятел остарява, макар да не го признава. Вече не е пъргав както някога.

На Сам не му стана много приятно, но си даде сметка, че Торвалдсен иска да говори с Малоун насаме. Все пак беше външен човек и не можеше да има претенции. И тук, както в Сикрет Сървис, той беше дребна риба. Беше изпълнил молбата на Торвалдсен да се свърже с Малоун, но и му беше помогнал при неутрализирането на нападателите в книжарницата. Тоест беше доказал, че има качества. В първия момент понечи да протестира, но после се отказа. През последната година беше казал твърде много неща на началниците си във Вашингтон, което бе достатъчно, за да го уволнят. Отчаяно му се искаше да участва в плановете на Торвалдсен. Преглътна гордостта си и се подчини.

Когато Джеспър се върна, той пристъпи към него.

— Нека ти помогна.

Малоун проследи с очи първия му опит да се докосне до труп в найлонов чувал, после подхвърли:

— Какво още знаеш за финансовата групировка, която спомена преди малко?

— Приятелят ми във Франция със сигурност знае повече — отговори Сам.

— Тя има ли си име?

— Да. Парижкият клуб.