Стив Бери
Парижка вендета (4)

3

Копенхаген

Малоун втренчено гледаше неясната фигура на Сам Колинс. Долу продължаваха да се трошат стъкла.

— Искат да ме убият — прошепна Колинс.

— Ако случайно не си забелязал, аз също съм насочил пистолет в главата ти!

— Хенрик ме изпрати при вас, сър.

Малоун трябваше да избира между опасността на крачка от него и онази два етажа по-долу. Бавно свали пистолета.

— И ти докара тези долу след себе си, а?

— Нуждая се от помощта ви. Хенрик ми каза да ви потърся.

До слуха му достигнаха три глухи пропуквания. Изстрели през заглушител. После входната врата с трясък се отвори. По дъсчения под прозвучаха тежки стъпки.

— Влизай там! — прошепна Малоун и махна към склада с дулото на пистолета.

Скриха се зад висока купчина кашони. Малоун си даваше сметка, че неизвестните нападатели ще поемат директно към последния етаж, привлечени от светлината. А когато открият, че там няма никой, ще започнат претърсването. Бедата беше, че нямаше никаква представа за броя на неканените гости.

Внимателно надникна иззад кашоните и успя да зърне сянката на площадката, която бързо изчезна нагоре. Направи знак на младия мъж да го последва, прекоси на бегом коридора и яхна месинговия парапет към следващата площадка. Колинс повтори действията му. Така стигнаха до последния парапет преди приземния етаж, на който се намираше книжарницата.

Колинс се насочи към него, но Малоун стисна ръката му и поклати глава. Фактът, че младият мъж бе готов да извърши подобна глупост, сочеше две неща: или наистина бе неопитен, или се преструваше, и то дяволски добре. Малоун не знаеше кое от двете, но нямаше време за губене, тъй като някъде горе имаше въоръжен човек.

Направи знак на Колинс да свали палтото си.

Върху мургавото лице на младия мъж се изписа моментно колебание. После той леко кимна и безшумно се съблече. Малоун смачка палтото на топка, възседна парапета и се плъзна надолу. Спря на метър от площадката, стисна пистолета и хвърли кълбото.

Разнесоха се няколко пропуквания и вързопът се разтърси от куршумите, които го пронизаха. Позицията на стрелеца бе ясна — вдясно, близо до витрината, където бяха разположени полиците с историческа и музикална литература.

Малоун се отпусна на едно коляно и стреля в тази посока.

— Сега! — извика той на Колинс, който, явно разбрал какво се иска от него, бързо скочи от стълбите и се шмугна зад близкия плот.

Даващ си сметка, че скоро ще имат още компания, Малоун пропълзя наляво. За късмет не бяха в капан, тъй като при последния ремонт беше настоял плотът да бъде отворен от двете страни. Пистолетът му нямаше заглушител и той се надяваше, че някой навън е чул изстрела. За съжаление Хобро Плац обикновено беше пуст от полунощ до зазоряване.

Той стигна до далечния край на плота и приклекна. Колинс направи същото. Малоун закова очи в стълбището, очаквайки неизбежното. Няколко секунди по-късно забеляза тъмната сянка на втория нападател, която се показа иззад ъгъла с насочен пистолет.

Малоун го простреля в ръката. Разнесе се тежко изпъшкване и пистолетът изчезна. Другият нападател прикри придвижването му към вътрешността на книжарницата със серия от няколко бързи изстрела.

Очертаваше се патова ситуация. Малоун беше въоръжен, непознатите — също. Те със сигурност разполагаха с повече муниции, тъй като той не бе успял да вземе резервния пълнител на беретата си. За късмет онези насреща нямаше как да го знаят.

— Трябва да ги предизвикаме — прошепна Колинс.

— А колко са?

— Май само двама.

— Няма как да сме сигурни — поклати глава Малоун и в съзнанието му отново изплуваха кошмарите. Един-единствен път в живота си беше допуснал грешката да не преброи до три.

— Не можем да седим и да чакаме!

— Бих могъл да те предам на онези двамата и да се върна в леглото! — мрачно го изгледа Малоун.

— Можете, но няма да го направите.

— Не бъди толкова сигурен.

Все още помнеше думите на младия мъж. Хенрик Торвалдсен е в беда.

Колинс се плъзна край него и свали пожарогасителя от стената. Измъкна предпазителя, напусна укритието на плота и започна да пръска във въздуха, по посока на нападателите. Преди Малоун да успее да го спре, той вече беше намерил укритие зад една от полиците с книги.

Нелош ход, но…

Отговорът беше четири бързи изстрела. Куршумите пронизаха мъглата и се забиха в дървото и каменната облицовка. Малоун отговори с единичен изстрел. Разнесе се трясък на разбито стъкло. Чу бързи, отдалечаващи се стъпки. Студеният въздух го блъсна в лицето. Нападателите бяха изчезнали през витрината.

Колинс свали пожарогасителя.

— Избягаха — подвикна той.

Малоун искаше да бъде сигурен. Приведен ниско над земята, той напусна укритието на плота и се прехвърли зад близката полица. Продължи нататък и скоро стигна до последния ред. Оттам успя да зърне пушека, излитащ през разбитата витрина в мразовития въздух. Поклати глава. Поредната бъркотия.

— Тези бяха професионалисти — изправи се зад гърба му Колинс.

— Откъде знаеш?

— Знам кой ги е изпратил — отвърна младият мъж и остави пожарогасителя на пода.

— Кой?

— Хенрик ще обясни — поклати глава Колинс.

Малоун се насочи към плота, вдигна слушалката и набра Кристиангаде — наследственото имение на Торвалдсен, на 15 километра северно от Копенхаген. Сигналът „свободно“ прозвуча няколко пъти. Обикновено вдигаше Джеспър, личният камериер на Торвалдсен, независимо от часа на обаждането. Телефонът продължаваше да дава свободно. Нещо не беше наред.

Малоун остави слушалката и реши да се подготви.

— Качи се горе — обърна се към Колинс той. — На леглото ми има една раница. Вземи я.

Сам се обърна и пое по стълбите.

Колата на Малоун беше паркирана няколко пресечки по-надолу, на Кристианбург, непосредствено до стените на Стария град. Той се наведе и взе един джиесем от долния рафт на плота.

— Да вървим.