Стив Бери
Парижка вендета (8)

7

Дания, 1:50 ч.

Хенрик Торвалдсен провери пълнителя и внимателно остави бойната карабина на масата. Седеше под солидните букови греди на тавана в банкетната зала на имението. Древните ризници и картините по стените излъчваха благородство. Около тази маса се бяха събирали прадедите му в продължение на четиристотин години.

До Коледа оставаха три дни. Колко време беше изминало от деня, в който Кай се беше качил на масата? Може би трийсет.

— Слез оттам, Кай! — заповяда съпругата му. — Веднага!

Момчето притича по дългата плоскост, докосвайки с длани позлатените гърбове на високите столове, наредени край нея. Торвалдсен гледаше как синът му заобиколя позлатената украса в средата на масата и скача в прегръдките му.

— И двамата сте невъзможни! — укорително каза съпругата му. — Абсолютно невъзможни!

— Коледа е, Лизет. Нека детето си поиграе. — Малкият се сгуши в скута му. — Той е само на седем, а тази маса е тук от векове.

— Нис ще дойде ли тази година, татко?

Кай беше влюбен в пакостливия елф, който според легендата беше облечен в сиви вълнени дрехи, шапка с пискюл, червени чорапи и бели дървени обувки. Той живееше на таваните на стари ферми и обичаше да си прави шеги.

— За всеки случай трябва да приготвим малко овесена каша.

Торвалдсен се усмихна. Беше чувал приказката от майка си, когато беше на годините на Кай. Според нея на Бъдни вечер на стълбите трябва да се остави купа с овесена каша, която ще умилостиви пакостливия елф. Разбира се, това беше още преди нацистите да избият почти всички мъже от фамилията Торвалдсен, включително баща му.

— Ще приготвим овесена каша — обеща Лизет. — А към нея ще прибавим печена гъска, червено зеле, картофи и оризов пудинг с канела.

— С вълшебния бадем? — прошепна Кай.

— Да, съкровище — разроши кестенявата коса на момчето съпругата му. — С вълшебния бадем. А ти трябва да го откриеш.

Двамата с Лизет не пропускаха да скрият бадема на място, където момчето може да го намери. Самият Торвалдсен обичаше Коледа, тъй като, макар и евреин, баща му изповядваше християнството и семейството не пропускаше нито един празник. Всяка година Лизет украсяваше елхата с ръчно направени играчки от клечки и слама, която по традиция показваха на детето чак след вечерята на Бъдни вечер, на която пееха коледни песни.

Боже, колко много обичаше Коледа! До смъртта на Лизет. А после, след убийството на Кай преди две години, празникът изгуби всякакво значение за него. Оттогава времето се превърна в изтезание. Всяка година сядаше тук, начело на голямата маса, и мълчаливо се питаше защо животът е толкова жесток.

Тази година нещата бяха по-различни.

Протегна ръка и погали черния метал на пушката. В Дания бойните карабини бяха забранени, но той отдавна не се интересуваше от законите.

Възмездие. Това искаше.

Седеше сред дълбоката тишина. Всичките четирийсет и една стаи на имението Кристиангаде тънеха в мрак. Напоследък мракът все повече го привличаше. Той скриваше деформирания му гръбнак, никой не можеше да види лицето му с цвят на обгорял орех. Не беше нужно да подстригва буйната си посребрена коса и рунтавите вежди. В мрака само сетивата имаха значение.

А неговите бяха изострени. Очите му обходиха потъналата в мрак зала, спомените отново го завладяха. Виждаше Кай навсякъде. Лизет — също. Беше човек с огромно богатство, власт и влияние. Единици бяха държавните глави и коронованите особи, които си позволяваха да отхвърлят исканията му. Колекцията му от порцелан бе сред най-добрите в света. Макар да не изповядваше юдаизма, той беше верен приятел на Израел. Миналата година беше рискувал всичко, за да провали плановете на един зловещ фанатик да унищожи тази благословена страна. В същото време подпомагаше благотворителни каузи в различни части на света с милионите на фамилното богатство.

Той обаче беше последният Торвалдсен. Имаше няколко далечни роднини, но и те бяха дяволски малко. Оцелялата през вековете фамилия беше на път да изчезне. Но не преди възмездието.

Той долови отварянето на входната врата, последвано от стъпки по коридора. Невидим стенен часовник отмери два след полунощ. Стъпките спряха на няколко метра от него.

— Току-що се включиха сензорите — обяви мъжки глас.

Джеспър беше с него от дълги години, бе свидетел на радостите и болката, съпътстващи живота му. И ги беше преживял заедно с него.

— Къде? — попита Хенрик.

— Югоизточният квадрат, близо до бреговата ивица. Двама нарушители, които се насочват насам.

— Не си длъжен да го правиш — обади се с тих глас Торвалдсен.

— Трябва да се приготвим.

Възрастният мъж се усмихна. Беше доволен, че старият му приятел не може да го види. През последните две години се беше борил с противоречиви чувства, бе участвал в проекти и каузи, които само временно му позволяваха да забрави гнева и болката, които се бяха превърнали в постоянни негови спътници.

— Нещо от Сам? — попита той.

— Нищо след последното му обаждане. Но Малоун звъня два пъти. Не вдигнах, както ми нареди.

Което означаваше, че Малоун е направил точно онова, което очакваше от него. Беше подготвил капана с изключително внимание. А сега възнамеряваше да го щракне с нужната прецизност.

— Време е да посрещнем гостите — каза Торвалдсен и протегна ръка към карабината.