Стив Бери
Парижка вендета (73)

72

Торвалдсен чакаше приближаването на Каролайн Дод, която се придвижваше към южния портал на базиликата, като ловко използваше многобройните ниши в каменната стена. Той приклекна, продължавайки да стиска пистолета. Свободната му ръка се протегна напред, готова да сграбчи жертвата. Не можеше да й позволи да избяга. В продължение на цяла година беше прослушвал записите на разговорите й с Ашби. Явно не знаеше много неща, но не беше невинна.

Той се притисна към късата страна на мраморния саркофаг, украсен с изящна ренесансова резба. Дод се насочваше към дългата му страна, използвайки за прикритие статуята зад него. И двамата бяха скрити зад високата колонада. Торвалдсен изчака жената да се изравни с него, после я сграбчи за врата и притисна длан към устата й. Събори я на пода, опря дулото в шията й изсъска:

— Или ще мълчиш, или ще те издам на онзи с пистолета! Кимни, ако разбираш какво ти казвам.

Каролайн Дод се подчини и той разхлаби хватката си. Тя рязко се отдръпна от него.

— Кой сте вие, по дяволите?

Въпросът беше зададен с искрица надежда, която не убягна от вниманието му. И той реши да се възползва от нея.

— Човекът, който може би ще ти спаси живота!

* * *

Без да отмества поглед от дулото на пистолета, Ашби успя да запази хладнокръвното изражение на лицето си. Дали не беше настъпил последният му миг? Лайън нямаше причини да запази живота му.

— Каролайн! — отново извика той. — Моля те, върни се! Иначе този човек ще ме убие!

* * *

Торвалдсен не можеше да позволи на Питър Лайън да извърши онова, за което беше стигнал чак дотук.

— Кажи на Лайън да дойде и да те хване! — прошепна на Каролайн той.

Тя категорично отказа с поклащане на глава. Явно се нуждаеше от известна доза увереност.

— Той няма да дойде, но така Ашби ще спечели малко време.

— Откъде знаете кои сме?

Сега не беше време за обяснения. Торвалдсен насочи пистолета в главата й и сухо нареди:

— Направи го, или ще те застрелям!

* * *

Сам реши да предприеме нещо. Трябваше да разбере дали Меган е жива и здрава. Не бе забелязал движение горе на стълбите зад олтара. Лайън изглеждаше загрижен единствено за Каролайн Дод и принуждаваше Ашби да я накара да се върне в западния край на нефа.

Може би сега трябва да действам, помисли си Сам. Докато Лайън е зает с други проблеми.

В следващия миг някъде отгоре се разнесе гласът на Меган:

— Не улучи, мръснико! — предизвикателно извика тя.

Какво става, по дяволите?

* * *

— А ти коя си? — извърна се към тъмното Лайън.

Ашби също се интересуваше от отговора на този въпрос.

— Иска ти се да знаеш, а?

Думите й отекваха в каменните стени и ехото не позволяваше да се установи точното й местоположение, но Ашби предположи, че е някъде горе, в галерията.

— Ще те убия! — изръмжа Лайън.

— Но първо трябва да ме намериш. Което означава да гръмнеш почитаемия лорд Ашби, който ти прави компания.

Какво става? Откъде знаеше името му тази жена?

— А мен познаваш ли ме? — вдигна глава Лайън.

— Разбира се. Ти си Питър Лайън, прочутият терорист.

— За американците ли работиш?

— Работя за себе си.

Ашби забеляза, че Лайън е доста объркан. Пистолетът остана насочен в гърдите му, но вниманието му беше привлечено от женския глас.

— Какво искаш? — попита южноафриканецът.

— Да ти одера кожата.

— Мнозина мечтаят за това — ухили се Лайън.

— Така се говори. Но аз съм тази, която ще го направи.

* * *

Торвалдсен слушаше размяната на реплики между Меган и Лайън. Веднага разбра, че тя се опитва да обърка терориста, принуждавайки го да допусне грешка. Доста безразсъдно от нейна страна. Същевременно беше принуден да признае, че младата жена бе преценила ситуацията изключително точно. В резултат на нейната намеса Лайън беше изправен пред три заплахи едновременно — Ашби, Каролайн и непознат глас. И трябваше да направи някакъв избор.

Пистолетът му остана насочен в главата на Каролайн Дод. Не можеше да позволи на Меган да поеме подобен риск. Опря дулото в челото на Дод и прошепна:

— Кажи му, че ще се покажеш!

Тя поклати глава.

— Всъщност няма да го направиш — добави той. — Искам само да го подмамиш насам, за да мога да го застрелям!

Жената се замисли, после кимна. Все пак той държеше пистолета.

— Добре, Лайън, връщам се! — извика тя.

* * *

Малоун започна да си пробива път между богомолците, заели близките пейки. Смяташе, че разполага с минута-две, тъй като Дългия нос явно беше планирал да се измъкне навън преди експлозията. Но това време беше почти „изядено“ от самарянката, която се беше опитала да му върне „забравената“ раница.

Той се добра до централната пътека и се насочи към олтара. Отвори уста да изкрещи предупреждение, но миг по-късно побърза да я затвори. Тревогата щеше да доведе до паника. Единственият му шанс беше да изхвърли бомбата.

Очите му се плъзнаха по множеството, но не пропускаха и архитектурата на храма. Близо до олтара той забеляза парапет на стълбище, което най-вероятно водеше до криптата. Всички стари църкви разполагат с крипти. Свещеникът забеляза раздвижването и прекъсна проповедта.

Малоун протегна ръце към раницата. Нямаше време да провери дали е прав, или греши. Грабна я с две ръце и механично установи, че е доста тежка. После се завъртя и я хвърли надолу по каменните стъпала. За миг успя да зърне открехнатата желязна врата на три метра под земята, зад която се процеждаше слаба светлина.

— Всички да легнат! — изкрещя той, обръщайки се с лице към дървените скамейки. — В църквата има бомба! Залегнете с лице към пода! Използвайте скамейките за прикритие!

Някои от богомолците светкавично изпълниха заповедта, други стояха прави и объркано го гледаха.

— Лягайте по очи и…

Бомбата експлодира.