Стив Бери
Парижка вендета (34)

33

17:15 ч.

След продължително пътуване от долината на Лоара до центъра на Париж лимузината спря пред хотел „Риц“. По пътя Торвалдсен почти не бе свалил телефона от ухото си, за да планира следващите си ходове.

Сега той потръпна от студения следобеден въздух и побърза да влезе в прочутото с антиките си фоайе на хотела. Много обичаше историята за освобождението на „Риц“ от нацистите през 1944 г., станало с прякото участие на Хемингуей. Въоръжените с автомати войници от взвода на писателя щурмували хотела и започнали основно претърсване. След като се уверили, че нацистите отдавна са си плюли на петите, те се наредили на бара и започнали да пресушават чаша след чаша сухо мартини. По-късно управата решила да нарече заведението „Барът на Хемингуей“ в чест на прочутия писател.

Торвалдсен бутна вратата и се озова в уютното помещение с топла дървена ламперия, кожени мебели и неповторимата атмосфера на един различен исторически период. По стените висяха рамкирани фотографии, направени лично от Хемингуей. Уютът се подсилваше от тихата музика на пиано.

Той зърна своя човек на една от масичките и с бърза крачка се насочи към него.

Доктор Жозеф Мурад беше преподавател в Сорбоната, уважаван експерт по Европа от епохата на Наполеон. Преди година, узнал за интересите на Ашби, Торвалдсен му беше предложил работа на постоянен хонорар.

— Какво уиски пиеш, обикновено или малцово? — попита той, светкавично отгатнал съдържанието на чашата пред Мурад.

— Просто исках да усетя вкуса на питие за двайсет и две евро — отвърна ученият и с усмивка добави: — Освен това знам, че ще бъде за твоя сметка.

— Прав си — кимна Торвалдсен. — А сега разказвай.

Английските му агенти го бяха хванали на телефона в колата и му бяха докладвали за разговора в кабинета на Каролайн Дод, записан от предварително поставените подслушвателни устройства. След като прецени, че тези детайли надхвърлят познанията му, Торвалдсен веднага позвъни на Мурад и му предаде чутото. Половин час по-късно ученият се обади и му предложи да се видят на четири очи.

— Въпросната книга със сигурност се споменава в завещанието на Наполеон — започна той. — Винаги съм се учудвал на този факт. Библиотеката му на Света Елена съдържа над 1600 тома, но той, странно защо, завещава четиристотин от тях на Сен Дьони, изрично споменавайки заглавието „Кралството на Меровингите в периода 450–751 г. след Христа“. Максимата „какво липсва“ в действие.

Торвалдсен замълча, очаквайки обяснението.

— Става въпрос за една теория в археологията — поясни ученият. — „Какво липсва“ означава „какво е важното“. Ще ти дам един пример: ако фундаментите на три статуи са квадратни, а този на четвъртата — кръгъл, именно тя е важната. Правилността на тази максима е доказвана многократно, особено когато става въпрос за церемониални или религиозни произведения на изкуството. Поименното присъствие на въпросната книга в завещанието на Наполеон несъмнено има важно значение.

Последваха подробности от историята на Меровингите. Торвалдсен мълчеше и слушаше. Водачите им, първият от които бил Меровех, от когото взели и името си, обединили франките. После поели на изток и покорили германските си братовчеди. През пети век Кловис разбил римляните, завзел Аквитания и изтласкал визиготите в Испания. После приел християнството и обявил за своя столица Париж — малко градче на бреговете на Сена. Плодородните и удобни за отбрана земи около Париж получили наименованието Франция. Меровингите били странен народ — имали странни обичаи, носели дълги коси и бради и погребвали мъртвите си със златни пчели. Постепенно управляващата фамилия се превърнала в династия, след което се разпаднала със смайваща бързина. През седми век реалната власт била в ръцете на дворцовите администратори — Каролинги, наричащи себе си „управници на двореца“, които постепенно унищожили Меровингите.

— Много легенди, малко история — това е приказката за Меровингите — обобщи Мурад. — Но Наполеон бил силно привлечен от тях. Златните пчели по императорското му наметало са взети от техните атрибути. Меровингите били откровени грабители и отнасяли всичко ценно от завладените земи. Кралят разпределял плячката сред поданиците си. Имал неограничени права да се възползва от нея. Към тази концепция за кралска самоиздръжка се придържали от пети до петнайсети век, а през деветнайсети век Наполеон я възстановил.

— Мислиш ли, че тази книга за Меровингите е ключът към съкровището, което търси Ашби?

— Ще разберем само когато я видим.

— Дали все още съществува?

По време на подслушания разговор в кабинета на Каролайн Дод тя не беше споменала за местонахождението й. Вместо това беше раздразнила любопитството му, отлагайки подробностите за спалнята. За съжаление хората на Торвалдсен не бяха успели да монтират подслушвателни устройства в нея.

— Книгата със сигурност съществува — усмихна се Мурад. — Преди малко си направих труда да проверя. В момента е изложена в Дома на инвалидите, където е погребан Наполеон. Тя е част от дарението на град Санс, направено от Сен Дьони през 1856 година. По-късно книгите са предадени на държавата, но през 1871 година повечето от тях изгарят при големия пожар в „Тюйлери“. След Втората световна война оцелелите екземпляри са събрани в „Инвалидите“. За щастие сред тях е и книгата, за която говорим.

— Можем ли да я разгледаме?

— Не и без да отговориш на дълъг списък от въпроси, които едва ли ще ти бъдат приятни. Французите проявяват силна ревност към националните си съкровища. Научих от един колега, че книгата е изложена в музейната част на „Инвалидите“, но за съжаление залата е затворена за ремонт.

Торвалдсен веднага си даде сметка за препятствията, които трябва да бъдат преодолени — камери, блиндирани врати, жива охрана. Което едва ли би спряло човек като Греъм Ашби.

— Искам да си готов и да чакаш сигнал — каза той.

— Нещата се развиват по изключително интересен начин — засмя се професорът, отпивайки глътка уиски. — Наполеон със сигурност е искал да осигури сина си със солидно съкровище. Трупал го дълго време, съвсем като меровингски крал. Но после се проявил като модерен деспот и го скрил на място, известно само на него.

Каква примамка за търсачите на съкровища е всичко това, помисли си Торвалдсен.

— След като Наполеон бил изолиран на сигурно място на Света Елена, в някои английски вестници се появили твърдения, че императорът се „подсигурил“ с огромно съкровище — усмихна се Мурад. — Верен на себе си, той отговорил на обвиненията по типичния за него начин — публикувал подробен списък на „истинските съкровища“, натрупани по време на управлението му. Лувърът, Националната банка, парижката канализация и още много други модерни придобивки. Изключително смел ход от негова страна, признавам.

И действително е бил такъв, помисли си Торвалдсен.

— Можеш ли изобщо да си представиш какво съдържа това скрито съкровище? — попита Мурад. — Говори се за хиляди произведения на изкуството, които не видели бял свят, след като Наполеон ги заграбил. Да не говорим за държавните съкровища и частните колекции, от които също няма никаква следа. Огромни количества злато и сребро. Императорът отнесъл тайната си в гроба, но преди това поверил четиристотин книги от личната си библиотека на най-верния си слуга Луи Етиен Сен Дьони, който обаче едва ли имал представа за значението на една от тях. Той просто изпълнил волята на господаря си. Книгите загубили значението си след смъртта на сина на Наполеон през 1832 година.

— Но не и за Поцо ди Борго — заяви Торвалдсен.

От Мурад той беше научил всичко за прочутия родственик на Елиза Ларок и яростната му вендета срещу Наполеон.

— Той обаче не успял да разреши загадката — отбеляза професорът.

Така е, рече си Торвалдсен. Но една от далечните му наследнички упорито работеше да поправи тази грешка. А Ашби пристигаше в Париж. Торвалдсен вече знаеше какво трябва да направи.

— Ще взема тази книга! — обяви той.

* * *

Сам придружи Меган през страничния вход, от който се излизаше на покрита с чакъл алея, оградена от двете страни с високи дървета. През малък процеп в желязната ограда на музея излязоха на тротоара, по който бяха дошли в музея с Малоун. Прекосиха улицата и се насочиха към близката метростанция. След няколко смени на линиите се озоваха на Плас дьо ла Репюблик.

— Този квартал се нарича Маре — обясни Меган, след като излязоха от метрото. Беше сменила синята униформа с яке, джинси и ботуши. — Някогашно тресавище, превърнато в жилищен квартал между петнайсети и осемнайсети век. После западнало. Днес отново се съживява.

Той я последва по оживена улица, от двете страни на която се издигаха високи елегантни сгради. Повечето от тях бяха с тесни фасади, но в замяна на това доста дълбоки. Доминираха розовите тухли, белият камък, сивите мраморни плочи и парапетите от ковано желязо. За празничното оживление допринасяха лъскавите бутици, парфюмерии, чайни и модерни художествени галерии.

— Голяма част от тези сгради бяха наскоро реставрирани — поясни Меган. — И мястото отново се оживи.

Сам продължаваше да се опитва да разбере що за птица е жената до него. Очевидно беше готова на всичко, за да докаже правотата си, но в музея беше демонстрирала впечатляващо хладнокръвие. Доста по-голямо от неговото. И това го безпокоеше.

— Някога тук е била централата на парижките тамплиери. Дори Русо е живял в района. Виктор Юго — също. Тук са били затворени Луи Шестнайсети и Мария Антоанета.

— А ние защо сме тук? — спря той.

Тя се обърна към него. Главата й стигаше до адамовата му ябълка.

— Ти си умен човек, Сам. Личи си от уебсайта и имейлите ти. Аз поддържам контакт с доста хора, които мислят като нас, но повечето от тях са откачалки. Но ти не си такъв.

— А ти?

— Сам ще решиш — засмя се тя.

Сам не забравяше, че пистолетът продължава да е под якето й — беше го пъхнала там на излизане от музея. Какво ли ще се случи, ако в този момент изведнъж реша да си тръгна? — запита се той. Жената насреща му беше стреляла срещу нападателите в музея с лекота и точност, които показваха, че умее да борави с оръжие.

— Хайде, води — промърмори той.

Свърнаха зад близкия ъгъл и продължиха покрай редицата от модерни сгради. Тук хората бяха по-малко. Някъде отдалеч долиташе грохотът на трафика.

— Ние казваме „стар като планината“, но парижаните предпочитат израза „стар като улиците“ — обясни Меган.

Той вече беше обърнал внимание на сините табелки по ъглите, на които бяха изписани имената на улиците.

— Всички имена имат определено значение. Или са в чест на някого, или съдържат информация за посоката, или сочат името на някой прочут обитател и неговата дейност. Но винаги имат значение.

Спряха на следващата пресечка. На синьо-бялата емайлирана табелка беше изписано Rue I’Araignee.

— Улицата на паяка — преведе си Сам.

— Охо, значи говориш френски.

— Оправям се.

— Разбира се, че се оправяш — тържествено обяви тя. — Но в момента си изправен срещу нещо, което ти е непознато. — Тя посочи тясната пресечка. — Обърни внимание на четвъртата къща.

Той се подчини. Червена тухлена фасада, редици високи тесни прозорци и железни парапети. Входът представляваше широка, украсена със скулптури арка, препречена от тежък позлатен портал.

— Построена е през 1395 година, реставрирана е през 1660-а — обясни Меган. — През 1777-а била обитавана от екип адвокати, чрез които са изпирали френски и испански пари, предназначени за американските революционери. Същите адвокати продавали и оръжие на английската армия срещу официално заверени обещания за доставка на тютюн и колониални стоки. Но след победата американците не изпълнили поетите ангажименти. Велика нация сме, нали?

Той замълча, предпочитайки да изчака продължението.

— Въпросните юристи дали под съд новообразуваната държава и в крайна сметка успели да си получат парите. През 1835 година. Упорити типове, а?

Той запази мълчание.

— През тринайсети век тук някъде се установили и ломбардските лихвари. Шайка негодници. Предлагали пари срещу огромна лихва и не правели компромиси с никого.

Тя отново посочи четвъртата къща, очите й за миг се спряха върху лицето му.

— Тук се събира Парижкият клуб.