Стив Бери
Парижка вендета (80)

Бележка на автора

Работата по тази книга ме отведе във Франция, а после и в Лондон. В продължение на няколко дни двамата с Елизабет бродехме из Париж, за да се запознаем с всички места, описани в книгата. Аз не обичам подземията, а тя трудно понасяше височината на Айфеловата кула. Но оставяйки невротичните си състояния настрана, ние успяхме да намерим всичко, за което бяхме дошли. Както в предишните ми седем книги, сюжетът на тази също беше обект на създаване, комбиниране, коригиране и отстраняване на много нереални ситуации.

Сега е време да теглим разделителната черта между фактите и измислиците.

През 1799 г. генерал Наполеон Бонапарт действително завладял Египет. Той управлявал тази страна за известен период от време, чакайки подходящия момент да се завърне във Франция и да я подчини на абсолютната си власт. Разбира се, че е посетил пирамидите, но няма доказателства да е влизал в някоя от тях. Съществуват сведения, че е направил това в Голямата пирамида в Газа и е излязъл дълбоко разтърсен. Но те не са потвърдени от никой уважаващ себе си историк. Историята обаче беше прекалено изкушаваща и аз включих интерпретацията си в пролога на книгата. Събитията във вътрешността на пирамидата с участието на загадъчния прорицател (Глава 37) са изцяло моя измислица. Но мъдреците на Наполеон съществували реално. Именно те открили една неизвестна до онзи момент цивилизация и поставили основите на науката египтология.

Не успях да посетя Корсика, но по всичко личи, че това е едно изключително интересно място. Бастия (Глава 2 и 14) е описана толкова коректно, колкото са ми позволили снимките. Мисля, че това се отнася и за Кап Корс с древните наблюдателни кули и манастирски сгради. Златото на Ромел също е съществувало реално. То изчезва в края на Втората световна война и пръст в тази работа имат корсиканците (както е описано в Глава 6). Петият участник и закодираното послание на Наполеон в книгата от XIX век са единствените добавки, които съм си позволил. Въпросното съкровище и до ден-днешен не е открито.

Моя измислица е и „Възелът на маврите“, споменат в Глава 6, 12 и 39, но системата за кодиране съм заимствал от „Изгубените тайни на свещения кивот“ от Греъм Филипс. Оттам използвах и Псалмите с техните многобройни интерпретации. Конкретните части от тях са цитирани точно, тъй като съдържат в себе си достатъчно тайнственост.

Реален е и Парижкият клуб, описан в Глава 4. Той е добронамерена организация на няколко от най-богатите държави в света, създадена, за да помага за Преструктурирането на дълговете на развиващите се страни. Парижкият клуб на Елиза Ларок няма нищо общо с него. Историческите му връзки с Наполеон са художествена измислица.

Инцидентът в Египет, при който Наполеон става свидетел на убийството на майка с малко дете (Глава 4), се е случил в действителност, но през въпросния ден той не е намерил никакви ръкописи. Те са моя измислица.

Всичко, което се споменава за фамилията Ротшилд (Глава 5 и 24), представлява исторически факт. Тя действително е финансирала крале, правителства и войни, трупайки огромни печалби.

Луис Етиен сен Дьони (Глава 16) е служил вярно на Наполеон. Той придружава господаря си както на Елба, така и на Света Елена, където прилежно записва всичките му мисли и разсъждения (Глава 40). Наполеон му завещал 400 книги от личната си библиотека (Глава 16,17 и 24) и му заповядал да ги съхранява, докато синът му навърши шестнайсет години. Добавката на едно конкретно заглавие (описващо историята на Меровингите) е мое дело, също като начинът, по който Сен Дьони се освобождава от колекцията (Глава 16).

Париж е описан точно от начало до край (започвайки от Глава 18), включително книжарницата „Шекспир и компания“ на Левия бряг на Сена, срещу „Нотр Дам“.

За основа на конспиративните теории на Сам Колинс и Меган Морисън добра работа свърши книгата на Г. Едуард Грифин със заглавие „Създанието от остров Джекил: втори поглед към Управлението на Федералния резерв“. Тя ме насочи и към Изпълнителна заповед №11110 (Глава 24), издадена от президента Кенеди малко преди да бъде убит.

Много интересно е Уестминстърското абатство в Лондон с неговия Ъгъл на поетите (Глава 19). Нощната туристическа обиколка по местата на Джак Изкормвача (Глава 43) съществува в действителност (аз самият участвах в такава обиколка).

Долината на Лоара е забележително място (Глава 20). Замъкът на Елиза Ларок е мое творение, въпреки че използвах за модел фантастичния замък „Шенонсо“, който също е построен на двата бряга на река Шер. Денонощното оживление в Латинския квартал в Париж е пресъздадено точно, също като музея „Клуни“ (споменат за пръв път в Глава 26) с многобройните си средновековни експонати (Глава 28). Комплексът „Домът на инвалидите“ и църквата към него (Глава 36) фигурират сред най-големите забележителности на Париж. Саркофагът на Наполеон (Глава 36) наистина е величествен. Когато бях там, военното крило на музея действително беше в ремонт и аз реших да го включа в историята (Глава 38). Художествена измислица е само изложената там книга за Меровингите (Глава 36 и 38). Хотел „Риц“ с неговия бар „Хемингуей“ (Глава 33) и ресторант „Гран Вефур“ (Глава 37) съществуват в действителност. Неотразимото очарование на парижките подземия за Меган Морисън практически отразяват моето лично смайване от тяхното съществуване.

Реална личност е и Поцо ди Борго (Глава 20,23 и 35). Като дете той бил сред близките приятели на Наполеон, но впоследствие се превърнал в най-заклетия му враг. Животът му е описан коректно, включително и клетвата му за корсиканска вендета. Той успял да убеди цар Александър да не подписва мирен договор с Франция — един акт, който поставил началото на края за Наполеон. Интересът му към скритите съкровища е плод на художествена измислица, също като фамилните му връзки с Елиза Ларок.

Абат Буонавита (Глава 25 и 46) действително е живял на Света Елена заедно с Наполеон, но напуснал острова малко преди смъртта на императора. Позволили му да изнесе няколко лични писма на Наполеон до съпругата и детето му. Добавката за тайните послания в тях е моя измислица. Истина обаче е посещението на принц Дьо Жоанвил на острова през 1840 г. (Глава 37) със задачата да пренесе тленните останки на императора във Франция. Правилно са цитирани изказванията на официалните лица, които са част от делегацията.

Особено интересна роля в тази история играе Айфеловата кула. Подобно на Сам, Стефани и Меган, аз също изкачих стотиците железни стъпала, водещи до първата и втората площадка (Глава 39). Кулата е предадена точно, включително и залата „Густав Айфел“ (Глава 39, 48 и 49). Реални са и изследванията върху изненадващия „ефект на целувката“ върху продължителността на живота, за които споменава Меган Морисън.

Четиринайсетте реда кодирана информация под формата на по-високо изписани букви (Глава 39 и 47) произхождат от легендата за Рен льо Шато, която използвам в романа „Наследството на тамплиерите“. Попаднах на двата ръкописа, докато събирах материал за него. Реших да ги включа в тази история, по простата причина че никой не ги е виждал в действителност, а и заради тайното послание, което се съдържа в тях: На крал Дагобер II и на Сион принадлежи съкровището и той лежи мъртъв до него. Изключих само титлата „втори“. Дагобер I е един от най-великите крале на Меровингите, надгробната му статуя се намира в базиликата „Сен Дьони“ (Глава 61). А Наполеон действително е изпитвал силно влечение към Меровингите (Глава 33). Тези факти, които на пръв поглед нямат нищо общо помежду си, някак изведнъж се подредиха в главата ми. Надявам се, че познавачите на историята на Рен льо Шато ще ми простят.

Базиликата „Сен Дьони“ е сред най-големите културни паметници на Франция. Местоположението й северно от центъра на Париж я оставя някак встрани от интереса на туристите. Това е много жалко, тъй като мнозина от тях така и не се запознават с изключителната й архитектура, която в много отношения засенчва самата „Нотр Дам“.

В Глава 67 и 77 църквата е описана точно, включително реставрационните работи, които се извършваха по време на моето посещение там. Добавил съм само издълбаното в надгробната плоча маслиново дръвче и шахтата под него (Глава 77).

Законите, приети от американския Конгрес (Глава 51 и 52) и известни като Закон за модернизацията на финансовите услуги (на Грам, Лийч и Блайли) и Закон за модернизация на фючърсните сделки, са приети през 1999 и 2000 г. Днес много експерти са на мнение, че те представляват катастрофален опит за дерегулация на финансовите пазари и до голяма степен са причина за финансово-икономическата криза от 2008 г. Авторитетното телевизионно предаване „60 минути“ прави задълбочен анализ на тяхното въздействие.

Привържениците на конспиративните теории от години лансират идеята за огромните печалби на Осама бин Ладен от късата продажба на акции след нападението срещу Световния търговски център на 11 септември. В Съединените щати се провежда разследване, а статията във френския печат, за която споменавам в Глава 52, действително съществува. На практика обаче никой не може да докаже, че подобни продажби са били осъществени в действителност.

Идеята за извличане на печалби от хаоса (Глава 52) съвсем не е нова. Примерът с Югославия в Глава 24 е напълно реален. Политическата мъдрост в четирите древни папируса (Глава 27, 29 и 40) е адаптирана версия на текста в „Записки от Желязната планина“. Според този документ в началото на 1963 г. била създадена Група за специални проучвания, чиято задача била да изследва проблемите, които биха възникнали, ако САЩ навлязат в продължителен период на мир. Групата се събирала в противоатомното скривалище, известно като „Желязната планина“, в продължение на две години. Един от нейните членове — анонимен професор от Средния запад, решил да даде публичност на своите наблюдения. През 1967 г. те излизат на бял свят благодарение на издателство „Дайъл Прес“.

Книгата има голям успех и се превръща в бестселър. Но специалистите са единодушни, че като цяло „Записките“ са една огромна фалшификация. Малко по-късно „Книгата за рекордите на Гинес“ я окачествява като „най-успешната литературна измама“. Но въпреки това идеите за войната, мира и политическата стабилност във въпросните „записки“ са най-малкото интригуващи. Днес особено популярна е една от тях — а именно твърдението, че когато се намира под заплаха, съвременното общество е склонно да понася много по-големи ограничения, отколкото в нормално мирно време.

Оракулът на Елиза Ларок е действителен. „Книгата на съдбата“, притежавана и използвана от Наполеон, все още е под печат. Всички въпроси и отговори, цитирани в Глава 8, 10, 29 и 67, са извадени от оригиналния Оракул. Но самата му история (Глава 8) съдържа доста противоречия. Наполеон е бил много суеверен, съдбата е играла важна роля в решенията му (Глава 10), но дали наистина се е консултирал с оракула ежедневно? Никой не знае. Идеята обаче е безкрайно привлекателна.

Напълно вярно е твърдението на Елиза Ларок, че с изключение на Исус Христос няма друга историческа фигура, за която да са били написани повече книги, отколкото за Наполеон. Но въпреки това той си остава загадъчна личност. От една страна, императорът е компетентен администратор с изключителни възможности (според разсъжденията на Елиза Ларок в Глава 35), но от друга, е човек, който непрекъснато предава семейство, приятели, родина. Омразата му към финансистите и увеличението на държавния дълг е исторически факт (Глава 16). Освен това е привърженик на грабежите — нещо, което го превръща в един модерен Меровинг. Разбира се, той би отвърнал, че заграбеното от него е военна плячка, която по право му принадлежи. И може би ще е прав. Но въпросът дали е заделил нещо от тази плячка за лично ползване остава открит. Всъщност именно той играе централна роля в нашата история.

Никой не знае. И никой няма да узнае.

Но изследванията и споровете за живота на Наполеон ще продължават. Всяка книга, която го обяви за светец, ще бъде последвана от друга, която ще твърди точно обратното.

Но може би самият Наполеон го е казал най-добре:

Въпреки всички опити да ме ограничат, потиснат и заглушат, никой не може да ме изтрие от паметта на човечеството.