Стив Бери
Парижка вендета (74)

73

Дочул гласа на Каролайн, Ашби изпусна дълбока въздишка на облекчение. Лайън бавно свали пистолета.

— Седни на този стол! — заповяда му той. — И да не си мръднал от него!

Ашби светкавично прецени, че не може да се добере до единствения изход от базиликата, и предпочете да изпълни заповедта.

— Хей, нима си въобразяваш, че тя наистина ще се върне? — подвикна гласът от тъмното.

Вместо да отговори, Лайън се обърна и тръгна към олтара.

* * *

Сам не можеше да повярва, че Меган нарочно подмамва Лайън към себе си. Какво стана с онова не мога, което беше изхлипала под дъжда? Очите му проследиха фигурата на Лайън, който крачеше по централната пътека между редовете празни скамейки с пистолет в ръка.

— Ако всичките ми приятели скочат от моста, аз няма да скоча с тях, а ще се стремя да бъда отдолу, за да ги уловя — каза Норстръм.

Сам направи опит да осмисли тези думи.

— Истинските приятели са заедно дори когато падат — продължи Норстръм.

— А ние истински приятели ли сме?

— Разбира се.

— Тогава защо винаги повтаряш, че ще дойде време да си тръгна?

— Защото така ще стане. Но приятелите си остават приятели въпреки разстоянието, защото сърцата им са близо едно до друго. Не забравяй, Сам, че и най-добрия ти приятел някога е бил непознат за теб.

Преди два дни Меган Морисън беше непозната, но сега рискуваше живота си. За него? Или за Торвалдсен? Беше без значение.

Заедно щяха или да успеят, или да се провалят.

Реши да използва единственото оръжие, с което разполагаше. Същото, което беше използвала Каролайн Дод. Съблече мокрото си палто, грабна един от близките столове и го запрати по Питър Лайън.

* * *

Торвалдсен видя стола, който описа дъга над пътеката и полетя към Лайън. Кой още е тук? Меган беше в галерията над олтара, Дод трепереше от страх на метър от него, а Ашби бе близо до западния трансепт.

Лайън видя стола и светкавично се отмести встрани. Столът с трясък се стовари върху мраморния под. В следващия миг той изстреля един куршум по посока на епископския трон.

* * *

Сам напусна укритието си в мига, в който Лайън избегна летящия стол. Хукна наляво, между колоните и саркофазите, насочвайки се към мястото, където стоеше Ашби.

Тресна втори изстрел. Куршумът звънна в камъка на няколко сантиметра от дясното му рамо. Това означаваше, че е разкрит. Ново звучно пропукване. Този път куршумът рикошира малко пред него и нещо го парна в лявото рамо. Острата болка го накара да залитне и да се просне на пода. Претърколи се и направи опит да огледа щетите. Левият ръкав на ризата му беше разкъсан и бързо потъмняваше от кръв. Прониза го остра болка в главата. Повторният оглед показа, че не е ранен, а само одраскан. Но болката беше ужасна.

Сам притисна с длан лявото си рамо и бавно се изправи.

* * *

Торвалдсен се опита да види по кого бе стрелял Лайън. Явно това беше човекът, който беше хвърлил поредния стол. Миг по-късно зърна тъмна фигура. Тя се стрелна към другата страна на паметника, който му служеше за укритие.

Дод също я видя и панически побягна, търсейки укритие сред редицата саркофази, делящи я от централната пътека.

В последния момент Торвалдсен успя да види лицето на човека, който прелетя покрай него. Сам.

Разнесоха се още два изстрела, последвани от шума на падащо тяло. Не! Моля те, Господи, не! Той се прицели в Питър Лайън и натисна спусъка.

* * *

Ашби приклекна, търсейки по-сигурно укритие. Храмът се тресеше от безразборна стрелба, идваща от различни посоки. Той видя как Лайън се хвърля на пода и търси укритие между дървените столове.

Къде изчезна Каролайн? Защо не се връща?

* * *

Торвалдсен не можеше да допусне Сам да пострада. Намесата на Меган беше повече от достатъчна. Каролайн Дод беше изчезнала, вероятно към отворения портал, отвъд който бурята вилнееше с пълна сила. След секунда Лайън щеше да реагира. Приведен ниско над каменния под, той хукна в посоката, в която беше изчезнал Сам.

* * *

Малоун скри глава между ръцете си. Оглушителната експлозия разтърси храма, прозорците задрънчаха. Но бомбата беше избухнала на три метра под земята, пред входа за криптата. От това силата й беше значително намаляла. Над стълбището се изви гъст облак дим и прах.

Малоун вдигна глава. Хората наоколо изглеждаха добре.

Миг по-късно настана паника и всички се втурнаха към изхода. Свещеникът изчезна зад олтара, следван от двамата млади помощници.

Малоун се изправи. Нападателят със сигурност беше избягал, непосредствената опасност беше отминала. Сред оредяващата тълпа изплува фигурата на Стефани, опряла пистолета си в ребрата на Дългия нос.

През портала нахлуха трима униформени полицаи. Единият от тях зърна автоматичния пистолет в ръцете на Стефани и моментално разкопча кобура си. Колегите му направиха същото.

— Baissez votre arme. Immédiatement — изкрещя първият. Хвърли оръжието, веднага!

В църквата се появи цивилен агент, който заповяда на полицаите да свалят оръжието. Те се подчиниха. Миг по-късно се втурнаха напред и щракнаха белезниците на Дългия нос. Стефани се обърна и тръгна по централната пътека.

— Добър улов — похвали я Малоун.

— Твоето хвърляне беше още по-добро.

— Какво правим сега? — попита той. — Явно получихме последното послание на Лайън.

— Прав си.

В ръката му се появи мобилен телефон.

— Май е време да си поговорим с Хенрик — промърмори той. — По всяка вероятност Сам е някъде около него.

Беше изключил апарата в таксито, с което пътуваха към църквата. Сега видя, че на екрана е изписано пропуснато обаждане, направено преди двайсетина минути. Торвалдсен. Беше го търсил след предишния им разговор. Забеляза индикацията за гласова поща и натисна бутона за прослушване.

— „Аз съм Меган Морисън. Бях заедно със Сам на Айфеловата кула когато се появихте вие. Хенрик ми даде телефона си и в момента набирам номера, от който сте го търсили. Надявам се, че вие сте Котън Малоун. Лудият старец влезе в «Сен Дьони», където се намира Ашби. Англичанинът е в компанията на един мъж и една жена. Според Сам мъжът е Питър Лайън. Той също влезе в храма. И двамата се нуждаят от помощ. Отначало реших, че ще оставя Сам да си се оправя, но… Просто не мога. Той със сигурност ще пострада. Ще вляза след него. Реших, че трябва да ви съобщя.“

— Трябва да отидем там! — напрегнато рече Малоун.

— Разстоянието е не повече от десетина километра, а трафикът е ужасен — поклати глава Стефани. — Информирах парижката полиция и те обещаха веднага да изпратят хора. В момента един хеликоптер се насочва насам, за да ни вземе. Може би вече е навън. Улицата е разчистена, за да може да кацне.

Тази жена мислеше за всичко.

— Не мога да изпратя там полицията с включени сирени — обясни тя. — Трябва да пипнем Лайън, защото това е единственият ни шанс. Наредих им да действат тихо.

Умно, помисли се Малоун. Но не и за хората в храма.

— Трябва да ги изпреварим — добави Стефани.

— Ами тогава да тръгваме.