Стив Бери
Парижка вендета (17)

16

Ашби ликуваше. Златото на Ромел беше на сигурно място в трюмовете на „Архимед“. По груба сметка стойността му беше някъде между шейсет и седемдесет милиона евро, а може би и сто, предвид поскъпването му на международните пазари. Прогнозата на лъжливия корсиканец се беше оказала точна. Планираше да го разтовари в Ирландия и да го остави на съхранение в някоя от банките си, далеч от очите на британските инспектори. Не беше необходимо да го обръща в кеш. Поне засега. Цената му продължаваше да се покачва, освен това златото винаги си е добра инвестиция. В момента той притежаваше достатъчно количество от него, за да финансира евентуална бъдеща операция.

Общо взето, нощта беше отлична. Ашби се насочи към големия салон на яхтата. Чашата с рома на корсиканеца все още стоеше на масичката между кожените канапета. Ашби я взе, излезе на палубата и я хвърли в морето. Беше отвратен от мисълта, че може да пие от същата чаша, която беше използвал онзи лъжец и измамник. Наглият тип беше планирал да задигне златото плюс неговия милион евро. И дори когато осъзна, че е разкрит, пак продължи да лъже.

— Сър?

Обърна се. Гилдхол стоеше на вратата на салона.

— Тя е на телефона.

Очакваше обаждането й. Влезе в съседната стая — уютно и добре затоплено помещение с полирана ламперия, удобни меки мебели и шкафове с инкрустации. Седна на едно от креслата и вдигна слушалката.

— Добър вечер, Греъм — прозвуча гласът на Елиза Ларок.

— Още ли си във въздуха? — попита на френски той.

— Да. Но полетът се оказа много приятен. Синьор Мастрояни се съгласи да подпише съглашението. Ще депозира парите незабавно, така че очаквай трансфер.

— Инстинктът не те подведе, а?

— Той ще бъде отлично попълнение. Проведохме един много хубав разговор.

Ако не друго, Елиза Ларок умееше да убеждава. Беше се появила в английското му имение и цели три дни бе излагала различните съблазнителни възможности. Проверката показа, че тя произхожда от стара и много богата фамилия. Корсиканските й предци бяха сред първите аристократи, които благоразумно избягали от Френската революция, а после се върнали в най-подходящия момент. Икономиката беше нейната страст. Притежаваше научни степени от три европейски университета и управляваше лично семейните концерни, действащи на пазара на безжичните комуникации, петролодобива и недвижимите имоти. Според списание „Форбс“ състоянието й надхвърляше двайсет милиарда. Лично той смяташе тази цифра за прекалено висока, но не пропусна да отбележи факта, че Ларок никога не я беше опровергала. Тя живееше в Париж и в семейното имение, разположено в долината на Лоара. Никога не се беше омъжвала — според него още един странен факт. Твърдеше, че любимите й неща в живота са класическата живопис и съвременната музика. Още една странна комбинация.

Недостатъци? Преди всичко готовността й към насилие. Според нея насилието беше отговор на всички възникнали проблеми.

Самият той нямаше нищо против да прибягва до него — събитията от тази нощ го доказаха, но по принцип предпочиташе да се въздържа.

— Как върви уикендът ти? — попита Ларок.

— Наслаждавам се на едно много приятно плаване в Средиземно море. Обичам яхтата си. Кара ме да изпитвам дълбоко удоволствие, но за съжаление я използвам доста рядко.

— За мен подобно удоволствие е прекалено бавно, Греъм.

Всеки от тях обичаше играчките си. Ларок обожаваше самолетите. Доказателство беше новият Гълфстрийм, с който наскоро се беше сдобила.

— Ще присъстваш ли на заседанието в понеделник? — попита Елиза.

— В момента плаваме към Марсилия, откъдето ще взема самолета.

— Значи ще се видим там.

Ашби остави слушалката.

След като той внесе своята първоначална членска вноска за участие в групата й в размер на двайсет милиона евро, двамата с Ларок направиха чудесен екип. За съжаление през четирите години, които последваха, финансовият му портфейл значително изтъня и това го принуди да се обърне към дълбоките фамилни резерви. Дядо му без съмнение би го нахокал за рискования ход, докато баща му щеше да вдигне рамене и да каже: „Ами вземай, след като се налага“. Това раздвоение бе в основата на сегашната му финансова предпазливост. И двамата отдавна бяха покойници, но стремежът му да удовлетвори желанията и на двамата оставаше.

След изобличаването на „Търсачи на изгубени антики“ той направи всичко възможно да блокира действията на Европол. За щастие доказателствата бяха недостатъчни, а неговите връзки — доста силни. Личната му колекция остана неразкрита и все още беше на негово разположение. За съжаление обаче тя никога нямаше да бъде включена в активите му.

Слава богу, сега държеше в ръцете си значително количество злато. И това решаваше проблемите. Поне за близкото бъдеще.

На стола до него лежеше книгата на корсиканеца „Наполеон: от Тюйлери до Света Елена“. Един от стюардите я беше пренесъл от салона заедно с куфарчето банкноти.

Взе я в ръце. Как е възможно едно напълно незабележимо дете от скромно корсиканско семейство да стигне до такова величие? В разцвета си френската империя разполагала с 600-хилядна армия, поданиците й били над 70 милиона, а под нейна окупация се намирали Германия, Италия, Испания, Прусия и Австрия. Вследствие на завоевателните войни Наполеон натрупал най-голямото богатство, познато на човешката история. Той бе грабил по безпрецедентен начин абсолютно всичко ценно, притежавано от окупираните държави — благородни метали, картини, скулптури, бижута, кралски одежди и атрибути, килими, монети. Всичко със стойност било конфискувано в полза на Франция.

След Ватерло голяма част от тези съкровища били върнати на притежателите им. Но не всички. Онова, което останало, постепенно се превърнало в легенда.

Ашби отвори книгата на страницата, която беше отбелязал преди няколко дни. Густав му я беше отстъпил доброволно, след като получи аванс от обещаните един милион евро. Авторът Луи Етиен сен Дьони бил прислужник на Наполеон в периода 1806–1821 г. Той придружил по своя воля господаря си в изгнание — първо на Елба, а по-късно и на Света Елена. Поддържал архива на императора, известен с нечетливия си почерк. Наполеон диктувал, а той записвал голяма част от неговите спомени. Почти всички документи на Света Елена били дело на неговата ръка. Ашби прояви голям интерес към мемоарите на Сен Дьони, които изчете от край до край още по време на плаването си от Франция. Вниманието му беше привлечено от един откъс, който в момента искаше да намери.

Негово Величество мразеше Света Елена — една английска точка върху картата на света, къс скала, брулена от ветровете и дъждовете. Мнението му за острова затвор беше категорично: „Мрачно и непривлекателно място. Трябваше да си остана в Египет“.

Въпреки страданията и трудностите на заточението той се крепеше от спомените за славното минало. „Направих всичко, за да превърна французите в първа нация на планетата. Имах амбицията те да надминат персите, гърците и римляните не само във военното дело, но и в областта на науката и изкуството. Франция се превърна в най-красивата и плодородна земя на планетата, готова да поеме управлението на света като древния Рим. И със сигурност щях да успея, ако не ми пречеха заговорници, конспиратори и хора с пари, но без морал. Не беше малко, че успях да управлявам по-голямата част от Европа, подчинявайки я на общи закони. С течение на времето, ръководени от едно справедливо, мъдро и просветено правителство, народите щяха да се обединят в общо семейство. Всеки отделен гражданин щеше да бъде подчинен на общите закони според личните си качества без никакви привилегии. Но имаше хора, на които това не се харесваше. Най-вече на лихварите, които експлоатират безумието и алчността на останалите. Моята главна цел беше завинаги да освободя Франция от дълговете, но те искаха обратното — да я натикат още по-дълбоко в пропастта. Заемите, които отпускат, не са предназначени за посрещане на текущите разходи, независимо дали са граждански или военни. Човек трябва да осъзнава докъде водят те, за да разбере опасността. Аз се борех срещу тях. Ако бях успял, финансистите никога не биха притежавали възможността да притискат правителствата и щяха да бъдат подчинени на обществото, а не на банкерите. Но ръката, която дава, винаги е по-силна от ръката, която взема. Парите нямат родина. Финансистите не са патриоти и нямат чувство за достойнство. Единствената им цел е печалбата.“

Ашби никога не си беше давал сметка за категорично отрицателното отношение на Наполеон към лихварството. Френските управници преди и след него охотно се бяха отдавали на изкушението да трупат дългове, което в крайна сметка ги беше довело до провал. А Наполеон бе против него. Което по ирония на съдбата също беше предопределило неговия край.

Вниманието му беше привлечено от друг пасаж в книгата. Прелисти жълтите шумолящи страници и откри въведението на един професор от Сорбоната, написано през 1922 г.

Сен Дьони умира през 1856 г. Град Санс получава в наследство част от материалите, в които той прославя своя император — това са два тома на Фльори дьо Шабулон със забележки в полетата, направени от Наполеон; два атласа с негови поправки, написани с молив; едно голямо фолио с военната му кампания в Италия, копие на „Кралството на Меровингите в периода 450–751 г. след Христа“, плюс някои лични вещи — шинел с еполети, кокарда от фуражка, парче от ковчега на Света Елена и клонче върба от дървото, растящо над гроба на императора. Последните му думи са многозначителни: „Дъщерите ми винаги трябва да помнят, че императорът е бил мой благодетел, а следователно и техен. Почти всичко, което притежавам, дължа на неговото благоволение“.

Ашби имаше представа за част от нещата, които Сен Дьони е оставил на град Санс. За двата тома на издателството, за атласите и фолиото за военната кампания в Италия. Но „Кралството на Меровингите“? Това беше ново. Дали в тази книга не се съдържаха отговорите, от които се нуждае?