Стив Бери
Парижка вендета (37)

36

Париж

24 декември, понеделник

11:00 ч.

Малоун влезе в църквата, залепена за страничната стена на „Инвалидите“. Типичната барокова сграда с дорийски колони, единичен фронтон и внушителен позлатен и остъклен купол бе втората по височина постройка в цял Париж. Бе построена от Луи XIV като молитвен храм в прослава на френската монархия, но на по-късен етап Наполеон я бе превърнал в гробница за загиналите по бойните полета. Тук бяха погребани трима от най-прочутите военачалници в историята на Франция — Тюрен, Вобон и Фош. През 1861 г. към тях се присъединил и самият Наполеон, а по-късно там били погребани синът му и двамата му братя.

Вътрешността на храма беше претъпкана с хора въпреки Бъдни вечер и факта, че бяха отворили едва преди час. Табелата на входа предупреждаваше посетителите да свалят шапките си и да говорят тихо, макар че тук отдавна нямаше религиозни служби.

Малоун преспа в „Риц“, възползвайки се от съобразителността на Торвалдсен, който му беше запазил стая. Но вместо жадувания сън беше станал жертва на неспокойни мисли и истински кошмари. Малоун се безпокоеше за Сам, надявайки се, че Стефани е поставила нещата под контрол. Но повече се тревожеше за Торвалдсен. От личен опит знаеше, че вендетата може да струва скъпо, и то не само в пари. Все още не знаеше как да възпре приятеля си, но беше сигурен, че трябва да го направи.

И то бързо.

Той пристъпи към мраморния парапет и вдигна глава към високия купол, откъдето го гледаха евангелисти, апостоли и френски крале. Точно под тях лежеше саркофагът на Наполеон.

Беше добре запознат с подробностите. Останките на императора лежаха в седем ковчега, поставени един в друг. Два оловни, а останалите от махагон, желязо, абанос, дъб и накрая най-външният, изработен от червен порфир — материала, използван за строежа на римските гробници. С дължина почти четири метра и висок близо два, външният саркофаг бе украсен с лаврови венци и бе поставен върху пиедестал от зелен гранит. Около него на многоцветна мозайка бяха изписани най-великите победи на Наполеон.

Очите му опипаха навалицата във вътрешността на църквата и се спряха върху фигурата на Греъм Ашби. Англичанинът отговаряше на описанието, което му беше дала Стефани. Стоеше встрани от тълпата, облегнат на извития парапет.

Преди час Торвалдсен му бе съобщил, че агентите му са проследили Ашби от Лондон до Париж, а после и дотук. До него стоеше красива жена с дълга разпусната коса. Малоун неволно си помисли за друга блондинка, привлякла вниманието му преди около две седмици. Една от онези погрешни преценки, която почти му коства живота.

Тази блондинка стоеше с опрени в парапета бедра. Извила гръб, тя сочеше нагоре към внушителния антеблеман и обясняваше нещо на Ашби. Това би трябвало да е Каролайн Дод, за която също беше получил сведения от Торвалдсен. Любовница на англичанина, с дипломи по средновековна история и литература. Появата й тук беше доказателство, че Ашби очаква някакво важно откритие.

Шумът се усили и той извърна глава. През отворения портал нахлуваше море от хора.

Погледът му се плъзна с възхищение по мраморните колажи наоколо. Куполът беше стъпил върху величествени коринтски колони, между които се издигаха символите на монархията. Те напомняха на посетителите, че някога мястото е било храм на кралете, а днес се беше превърнало във вечен дом на един велик император.

— Наполеон умира на Света Елена през 1821 година — долетя гласът на някакъв екскурзовод, застанал начело на група немски туристи. — Англичаните го погребват там, в съвсем обикновен гроб и без никакви почести. Но в своята последна воля императорът изрично заявява, че иска останките му да почиват край бреговете на Сена, сред обикновените хора, които винаги е обичал. През 1840 година крал Луи-Филип решава да изпълни волята му и го пренася в родината. С този ход той иска да успокои общественото мнение и да помири народа на Франция с неговата история. По това време Наполеон вече се е превърнал в легенда. И така, на 15 декември 1840 година кралят организира пищна церемония за посрещане на тленните останки на императора в „Инвалидите“. За реконструкцията на църквата и превръщането й в криптата, която виждате, са били нужни двайсет години.

Малоун се отдалечи от мраморния парапет, освобождавайки място на германците, които се стълпиха около него, отправили погледи към внушителния саркофаг долу. Зад тях напираха още хора. Той забеляза един мъж, който се присъедини към Ашби. Среден на ръст, с безизразно лице и рядка посивяла коса. Слабата му фигура беше облечена в тъмно палто.

Гилдхол.

От Торвалдсен беше научил някои неща и за него. Тримата се отдалечиха от парапета и се насочиха към изхода.

Импровизирай!

Така постъпват агентите, беше казал той на Сам. Сега поклати глава. Да, точно така.

* * *

Ашби излезе от храма и тръгна покрай извитата външна стена. Не след дълго стигна до дългата колонада с топове отпред, която осъществяваше връзката с Дома на инвалидите. Комплексът се състоеше от две църкви, параден площад, военен музей, вътрешна градина и елегантна еспланада, простираща се на почти километър от северната фасада до бреговете на Сена. Построен през 1670 г. от Луи XIV като пансион и болница за инвалидите от войната, комплексът се състоеше от множество многоетажни сгради, истински шедьоври на френската класика.

Тук историята повтаряше онова, което се беше случило в Уестминстър. Ашби си представи ранното утро на 14 юли 1789 г., когато разгневената тълпа бе помела постовете и бе атакувала подземния оръжеен склад, за да разграби пушките и мунициите, с които по-късно бе щурмувала Бастилията и бе дала началото на Великата френска революция. Тези сгради, някога обитавани от седем хиляди ветерани от войните, днес бяха обикновена туристическа атракция.

— Има ли начин да проникнем в музея? — попита Каролайн.

От снощи насам Ашби беше провел три телефонни разговора с Елиза Ларок. Слава богу, тя беше успяла да се добере до наистина важна информация.

— Мисля, че няма да имаме проблеми — отвърна той.

Излязоха на Парадния площад — калдъръмен правоъгълник с размери шейсет на сто метра, ограден от всички страни с двуетажни галерии. Бронзова статуя на Наполеон охраняваше входа на Църквата на войниците. На това място Дьо Гол беше целунал Чърчил в знак на благодарност за помощта по време на Втората световна война.

Ашби посочи една от строгите фасади — повече впечатляваща, отколкото привлекателна.

— Някогашната трапезария, в която са се хранили ветераните. Сега там се помещава Военният музей. — Ръката му посочи съседната сграда. — Там също е музей. В него се намира онова, което ни интересува.

Фасадата беше оградена със строително скеле. Според сведенията на Ларок в момента се ремонтираше част от музея. Два етажа с исторически експонати, които щяха да останат затворени до пролетта. Работата включваше обновяване на фасадата и основно преустройство на главния вход. Но днес беше Бъдни вечер. Почивен ден.

* * *

Малоун пое по една от дългите галерии. На всеки три метра имаше по една затворена врата, пред която беше поставено тежко оръдие. Насочи се към източната галерия, подминавайки Църквата на войниците. Зави зад ъгъла и видя временния вход на сградата. Ашби и придружаващите го стояха в противоположния край на Парадния площад, близо до затворената част на музея, в който се съхраняваха исторически предмети от XVII и XVIII век, плюс произведения на изкуството от Луи XIV до Наполеон. Служител в сива униформа охраняваше временния вход, през който се стигаше до стълбището към третия етаж. Там имаше няколко отворени зали и малка книжарница.

Малоун пое по стълбите, опирайки се на солидния дървен парапет.

Асансьорната шахта на първия етаж беше препречена от две кръстосани дъски. Пред нея имаше няколко палети с разглобено скеле. Встрани се виждаха временни метални врати, боядисани в бяло. Върху тях имаше лепенки с надпис „Вход забранен“. Табелата на стената сочеше, че зад затворените врати се намират изложбените зали, свързани с Наполеон I. Малоун пристъпи към една от тях и натисна бравата. Вратата се отвори.

Беше информиран, че никой не си прави труда да заключва, тъй като вечер цялата сграда се запечатва, а в музейните зали няма нищо особено ценно.

Той направи крачка напред, позволявайки на вратата да се захлопне зад гърба му и да го изолира от външния шум. Много се надяваше, че няма да съжалява за онова, което предстоеше да се случи през следващите няколко минути.