Стив Бери
Парижка вендета (56)

55

Торвалдсен направи пълен кръг от северната до западната част на площадката. На витрината вдясно бяха изложени восъчните фигури на Густав Айфел и Томас Едисон, „потънали“ в оживен разговор сред декорите на някогашния кабинет на прочутия инженер. Тишината се нарушаваше единствено от тихото свирене на вятъра.

Ашби не се виждаше никъде. Торвалдсен направи още няколко крачки, после изведнъж се закова на място. Стъклената врата на изхода беше затворена. Но той много добре помнеше, че беше останала отворена след изкачването на групата. Пристъпи към нея и натисна бравата. Беше заключена. Може би някой от обслужващия персонал я бе заключил, помисли си той. Но защо? Кулата щеше да бъде отворена за посетители след броени минути. Нямаше смисъл да се заключва една от двете врати, които водеха до най-горната площадка.

Обърна се и тръгна към другата врата, която се намираше в източната част. Но и тя се оказа заключена. До ушите му достигна гласът на Елиза Ларок, която очевидно се беше вживяла в ролята на екскурзовод.

— На около три километра оттук можете да видите Дома на инвалидите. Там е саркофагът на Наполеон. Изглежда, на площада има някаква суматоха.

Торвалдсен напрегна взор. Пред църквата гореше някакво превозно средство, заобиколено от пожарни и полицейски автомобили. Други коли блокираха достъпа до площада. Дали това имаше някаква връзка със заключените врати? — запита се той. Понякога съвпаденията не са никакви съвпадения.

— Мадам Ларок — подвикна той, опитвайки се да привлече вниманието й.

Тя се обърна.

— И двете врати са заключени.

— Как е възможно? — учуди се тя.

Той реши да й отговори по друг начин.

— Имам и друга тревожна новина.

В очите й се появи безпокойство.

— Лорд Ашби е изчезнал.

* * *

Останал на първата площадка, Сам се питаше какво се случва на двеста седемдесет и пет метра над главата му. След като гостите поеха към върха на кулата, той незабелязано се присъедини към персонала и се включи в приготовлението на официалния обяд.

— Какво става? — прошепна Меган, докато двамата подреждаха чиниите и сребърните прибори на една от масите.

— Тези хора кроят нещо голямо — шепнешком отвърна той.

— Няма ли да ме осветлиш?

— Не сега. Достатъчно е да знаеш, че сме били прави.

Масите бяха готови. Ноздрите на Сам потрепнаха от апетитната миризма на задушени зеленчуци и телешко печено. Беше гладен, но сега не беше време за ядене. Зае се да подрежда столовете.

— Вече половин час са горе — отбеляза Меган.

Трима от охраната наблюдаваха работата на помощния персонал. Сам си даваше сметка, че не може да остане в залата. Беше забелязал реакцията на Торвалдсен, когато го видя сред персонала. Вероятно се бе запитал какво става, тъй като по изрично настояване на Стефани възрастният датчанин не беше уведомен за присъствието на американците. Сам беше доста озадачен, но си премълча. Стигнал до заключението, че е крайно време да престане да спори с началниците си.

Главният стюард даде знак на всички да напуснат залата. Сам и Меган излязоха през главния вход като всички останали. Наредено им бе да чакат в съседния ресторант, откъдето щяха да ги повикат да почистят след обяда. Той вдигна глава към дебелите релси, боядисани в сиво-кафяво. Отгоре бавно се спускаше асансьор. Меган също го видя. Забавиха крачка и спряха край предпазния парапет на няколко крачки от входа на ресторанта. Другите членове на персонала бързаха да се скрият на топло.

Асансьорът спря на тяхната площадка. Вратата му се отваряше от другата страна на площадката, така че той и Меган бяха извън полезрението на пътуващите. Сам си даде сметка, че разполагат с броени секунди, преди да привлекат вниманието на главния стюард или на охраната, заела позиция от двете страни на входа на залата. На площадката се появи Греъм Ашби. Сам. Високата му фигура бързо изчезна надолу по стълбите.

— Май се е разбързал — отбеляза Меган.

— Тръгвай след него, но гледай да не те хванат! — внезапно заповяда Сам.

— Защо? — изненадано го погледна тя.

— Просто го направи!

Нямаше време за спорове и Сам се приготви за действие.

— А ти къде отиваш? — подвикна след него Меган.

— Качвам се на върха.

* * *

Малоун изобщо не чу затръшването на вратата на хеликоптера над главата си, но усети как макарата започва да се развива. Прилепил ръце към тялото си, той полетя надолу с изпънати крака. Усещането за пропадане беше омекотено от стоманеното въже. Само след няколко метра прогнозата на втория пилот се сбъдна и тялото му започна да се люшка на вятъра. Чесната летеше на двайсетина метра под него. Макарата продължаваше да се развива и той бавно се спускаше към крилото. Леденият въздух хапеше лицето му. Пилотският гащеризон и шапката предлагаха някаква защита, но носът му замръзна и зъбите му започнаха да тракат.

Краката му докоснаха крилото. Корпусът на чесната леко се наклони, но бързо се стабилизира. Малоун внимателно се оттласна и махна с ръка да отпуснат въжето. Това му позволи да започне маневра към вратата на пилотската кабина.

Миг по-късно равновесието му беше нарушено от порив на ледения вятър. Тялото му се люшна. Той се хвана с две ръце за стоманеното въже и успя да се насочи обратно към самолета. После отново направи знак да отпуснат макарата.

Чесната беше модел „Скайхок“ с крила в горната част на корпуса. Елероните бяха монтирани отгоре на фюзелажа, свързани с диагонални стоманени въжета. За да влезе в кабината, той трябваше да се плъзне под крилото. Направи знак на пилота да намали скоростта на хеликоптера, за да може да се спусне още малко. Човекът интуитивно разбра какво се иска от него и изпълни маневрата по изключително прецизен начин. Тялото на Малоун се изравни с илюминаторите и той надникна във вътрешността на кабината.

Задните седалки бяха демонтирани и цялото пространство беше запълнено с увити във вестник пакети. Вятърът го люшна, сухият въздух проникна под очилата му. Малоун махна да го спуснат още малко и пръстите му се вкопчиха в задкрилките. Краката му потърсиха опора в колесника, тялото му се плъзна под крилото. Тежестта му наруши аеродинамиката, задкрилките и елероните автоматично се задействаха. Въжето продължаваше да се развива, образувайки нещо като широка примка под самолета. После спря. Явно вторият пилот беше разбрал, че липсва тяга.

Малоун притисна лице в стъклото на страничното прозорче и напрегна очи.

На пасажерската седалка лежеше малка сива кутийка. От нея излизаха кабели, които чезнеха под арматурното табло. Отново насочи вниманието си към пакетите отзад. Няколко от тях лежаха непосредствено зад облегалките на пилотските кресла, опаковката им беше разкъсана. Отдолу се виждаха солидни блокчета с виолетов цвят.

Пластичен експлозив, най-вероятно C-83. С изключителна мощност на детонацията.

Трябваше му време, за да реши как да проникне в кабината. Но в следващата секунда видя, че въжето започва да се прибира. Екипажът явно беше решил да го изтегли, а позицията под крилото не му позволяваше да им направи знак да спрат. Вече не можеше да мисли за връщане. Миг преди въжето да го изтегли от укритието, той щракна предпазителя на кръста си и освободената кука продължи пътя си нагоре. Той вкопчи едната си ръка в задкрилките, а с другата посегна към резето. Вратичката се отвори. Проблемът беше в ъгъла. Позицията му беше малко по-напред от вратата, чиито панти бяха на сантиметри от лицето му. Но самата тя се отваряше напред. Въздушната струя на витлото работеше срещу него, притискайки вратата към рамката.

Пръстите на лявата му ръка се вкопчиха във външния ръб, а дясната остана вкопчена в задкрилките. Периферното му зрение улови очертанията на хеликоптера, който се снижаваше за по-добра видимост. Успя да отвори вратата срещу вятъра, но се оказа, че пантите й позволяват да се разтвори само на деветдесет градуса. Отворът беше твърде малък, за да успее да се промуши вътре.

Оставаше само един начин. Малоун сграбчи дръжката на вратата с две ръце. Тялото му се люшна напред в момента, в който течението натисна вратата. Парашутът му се блъсна в корпуса, а гърбът му се оказа заклещен на долния ръб. Но ръцете му останаха вкопчени в дръжката. Бавно и с цената на огромни усилия десният му крак се прехвърли през ръба, после тялото му се сви на кълбо и се претърколи в кабината. За късмет пилотската седалка беше издърпана максимално назад. Той затръшна вратата и изпусна въздишка на облекчение.

Щурвалът продължаваше ритмичното си движение наляво и надясно.

Индикаторът за посоката на движение на арматурното табло показваше, че самолетът продължава да лети на северозапад. Управлението явно се осъществяваше от снабден с подробна летателна карта джипиес, свързан с автопилота. Но след кратък оглед на инструментите пред себе си Малоун установи, че автопилотът е изключен. Странно. Много странно.

Някакво движение вляво го накара да извърне глава. Хеликоптерът беше заел позиция само на метър-два от края на крилото. На стъклото на пасажерската кабина беше залепен лист с едро изписани цифри. До него Стефани докосваше шлемофона на главата си, а след това сочеше цифрите. Той разбра. Радиостанцията на чесната беше отдясно на арматурното табло. Включи я и бързо набра честотата, изписана на листа. После смъкна вълнената шапка от главата си и си сложи слушалките.

— Този самолет е претъпкан с експлозиви.

— Точно това исках да чуя — мрачно отвърна Стефани.

— Дайте да го приземим — обади се президентът Даниълс.

— Автопилотът е изключен, но…

В този момент чесната изведнъж се люшна надясно. Това не беше корекция, а пълна промяна в курса. Щурвалът зае крайно предно положение, после се върна обратно. Педалите работеха сами, а лостът за управление предприе маневра за стръмно набиране на височина.

След още един остър завой джипиесът показа промяна на курса в западна посока. Височината на полета достигна 2700 метра, а скоростта се закова малко над сто възела.

— Какво става? — попита Стефани.

— Това нещо е изключително интелигентно — изръмжа Малоун. — Току-що направи завой на шейсет градуса.

— Французите са изчислили курса ти, Котън — обади се Даниълс. — Летиш право към „Инвалидите“.

Не, не е вярно, поклати глава Малоун. Французите нещо бъркат. Припомняйки си какво беше изпаднало от онази пазарска торбичка снощи, той вече беше открил крайната дестинация. Наведе се и се взря през предното стъкло. В далечината смътно се очертаваше истинската мишена.

— Целта изобщо не е „Инвалидите“ — процеди през зъби той. — Този самолет се насочва към Айфеловата кула.