Стив Бери
Парижка вендета (30)

29

Долината на Лоара

Елиза беше сериозно разтревожена от усложненията, възникнали през последните няколко часа. След уговорката да се срещнат отново на следващия ден, Торвалдсен беше заминал за Париж.

В момента тя се нуждаеше от съвет. Беше поръчала да запалят огъня. Палавите пламъчета хвърляха златисти отблясъци върху мотото, издълбано в мраморния плот: „Ще ни запомнят, ако успеем да построим този замък“.

Беше седнала в едно от тапицираните кресла. Вдясно беше стъклената витрина с четирите папируса. Тишината се нарушаваше единствено от пропукването на горящите пънове. Бяха й казали, че тази вечер може да завали сняг. Елиза обичаше зимата. Особено тук, в провинцията, близо до всичко скъпо на сърцето й.

Два дни.

Ашби се подготвяше в Англия. Преди месеци му беше възложила серия от задачи, разчитайки на предполагаемия му опит. Но в момента се питаше дали не му се беше предоверила. Много зависеше от това, което той правеше. Всъщност всичко.

Беше успяла да отклони въпросите на Торвалдсен и не му разреши да разгледа папирусите. Все още не беше заслужил тази привилегия. Както и всички останали членове на клуба. Те съдържаха свята за фамилията й информация, доставена лично от Поцо ди Борго. Неговите агенти ги откраднали от сандъците, предназначени за Света Елена като част от личните вещи на Наполеон. Императорът забелязал липсата им и написал официален протест, но вината беше хвърлена върху английските тъмничари. Освен това никой не се интересувал от тях.

По онова време Наполеон вече бил лишен от всякаква власт. Всички европейски лидери искали само едно — бърза, но естествена смърт за някога всемогъщия император. Никакви съдебни фарсове, никаква екзекуция — събития, които биха го превърнали в мъченик. Заточението на отдалечения остров изглеждало най-добрият начин да се постигне желаният резултат. И наистина го постигнало. Наполеон действително бавно гаснел. Пет години по-късно бил мъртъв.

Елиза стана и пристъпи към остъклената витрина. Очите й се спряха върху четирите папируса, надеждно скрити в кожените си калъфи. Съдържанието им беше преведено отдавна и тя помнеше наизуст всяка дума. Поцо ди Борго веднага разбрал неговото значение, но той живял в постнаполеоновата епоха. По онова време Франция била разтърсвана от бунтове, изпитвала недоверие към монархията, но все още била неспособна на демокрация. Тогава папирусите били безполезни.

Беше искрена, когато каза на Торвалдсен, че не знае кой е авторът на тези документи. За нея най-важен беше техния смисъл.

Издърпа едно чекмедже до витрината. Вътре се съхраняваше оригиналният превод от коптски на френски. Само след два дни щеше да сподели текста с членовете на Парижкия клуб. Сега просто разпръсна гъсто изписаните на машина листове и потъна за пореден път в тяхната дълбока мъдрост и невероятна простота.

Войната е прогресивна сила, която създава по естествен път неща, които не биха възникнали по друг начин. Свободното мислене и нововъведенията са само две от многобройните положителни последици от войната. Тя действа като активна обществена сила, като средство за стабилизация и зависимост. Вероятността от война гради най-здравия фундамент на всяка власт, чиято тежест нараства правопропорционално със заплахата от война. Субектите на агресия с готовност ще се оставят да бъдат покорени, ако агресорите им гарантират закрила и сигурност. Авторитетът на властта се стопява и изчезва в момента, в който изчезват заплахата от война или обещанията за закрила и сигурност. Войната осигурява масовото покорство на хората както никоя друга институция. Без война централната власт просто не може да съществува. Управленческите способности на всеки лидер зависят пряко от уменията му да води война. Колективната агресия е позитивна сила, която потушава недоволството и същевременно осигурява обществена лоялност. Войната е най-добрият способ за канализиране на колективната агресия. Трайният мир е ненужен на централната власт, постоянната и безкрайна война — също. Най-подходяща е заплахата от война, защото тя предлага чувство за външна необходимост, без което не може да съществува никоя централна власт. Временната стабилност може да се роди единствено от подготовката на обществото за поредната война.

Смайващо съвременни мисли на един ум от древността, поклати глава Елиза.

Външната заплаха е необходимо условие за съществуването на централната власт. Тя трябва да бъде достоверна и достатъчно голяма, за да внушава силен страх в обществото. Без този страх властта лесно ще рухне. Преходът на обществото от войната към мира не може да се осъществи, ако владетелят не запълни социологическата и политическата празнота, създадена от липсата на война. Трябва да се намерят заместители на колективната агресия, които да бъдат реални и убедителни.

Елиза постави превода върху витрината.

По времето на Поцо ди Борго, в средата на XIX век, нямало подходящи заместители. По тази причина властвала войната. Отначало под формата на регионални конфликти, а после се стигнало до два световни сблъсъка. Днес нещата са различни. Налице са многобройни заместители. Дори прекалено много. Дали беше избрала правилния? Трудно бе да се каже.

Тя седна отново в креслото. Имаше още нещо, което трябваше да узнае. Бе извадила оракула от торбичката непосредствено след отпътуването на Торвалдсен. Сега с трепет разтвори книгата и се подготви с няколко дълбоки вдишвания и издишвания. После прегледа списъка с въпросите и избра онзи, който й се стори най-подходящ: Какъв ще се окаже приятелят, на когото вярвам и разчитам — верен или коварен? На мястото на думата приятел изписа Торвалдсен, а след това зададе въпроса на глас към пламтящата камина.

Затвори очи, за да се концентрира.

После грабна химикалка, начерта пет реда вертикални линии и започна да попълва комбинацията.

●

●●

●●

●●

●

Направи бърза справка със схемата и установи, че отговорът на въпроса се намира на страница Н.

Приятелят ти ще бъде щит срещу всякакви опасности.

Тя затвори очи. Беше се доверила на Греъм Ашби, без да го познава достатъчно. Единственото, което знаеше за него, беше, че е наследник на старо богатство и е известен търсач на съкровища. Но въпреки това му беше дала уникален шанс, предлагайки му неизвестна на никого информация, свързана със семейството й и най-вече с Поцо ди Борго, която би трябвало да помогне за откриването на съкровището на Наполеон.

Ди Борго беше посветил безуспешно последните двайсет години от живота си на тази цел. Вследствие на провала си беше полудял. Но след него бяха останали важни записки, които тя предаде в ръцете на Греъм Ашби. Глупава грешка? Отново си помисли за предсказанието на оракула по отношение на Торвалдсен.

Приятелят ти ще бъде щит срещу всякакви опасности.

Но дали щеше да е така?