Стив Бери
Парижка вендета (10)

9

Първоначалната преценка на Малоун се оказа правилна. Сам Колинс действително беше малко над трийсет. Неспокойно лице, наивно и същевременно решително, рядка, късо подстригана червеникаворуса коса, прилепнала като перушина към главата му. Говореше с лек австралийски или новозеландски акцент, но дикцията и синтаксисът бяха типично американски. Беше от онези нервни и амбициозни млади мъже, които много държаха да бъдат приемани като петдесетгодишни. Преди време и самият Малоун беше такъв.

С една забележка.

Всички те, включително Малоун, не бяха натрупали грешките, които ги очакваха през следващите двайсет години.

Сам Колинс очевидно беше обърнал гръб на кариерата си в Сикрет Сървис, а Малоун знаеше от личен опит, че когато се провалиш в някоя агенция за сигурност, останалите никога няма да ти подадат ръка.

Маздата направи остър завой и пое по пътя, който водеше навътре в сушата. Земята между магистралата и морето през следващите няколко километра принадлежеше на Хенрик Торвалдсен. Шестнайсет декара от нея се оказаха собственост на самия Малоун, който ги получи като неочакван подарък от датския си приятел.

— Няма да ми кажеш защо си в Дания, нали? — подхвърли той.

— Нека първо решим проблемите на Торвалдсен — отвърна Колинс. — Сигурен съм, че той ще отговори на всичките ти въпроси.

— Още инструкции от страна на Хенрик?

— Да — кимна след кратко колебание Колинс. — Нареди ми да ти отговоря така, в случай че попиташ.

Малоун мразеше да го манипулират, но навиците на Торвалдсен бяха такива. Трябваше да се съобразява с тях, ако иска да научи нещо.

Намали скоростта и колата се плъзна през отворените крила на портала с две бели къщички отстрани. Имението Кристиангаде беше построено преди четиристотин години в края на XVII век от един от предците на Торвалдсен, който изобретателно беше използвал тоновете торф за гориво за производството на фин порцелан. През XIX век компанията „Аделгат Гласверке“ била обявена за официален доставчик на стъкло и порцелан за датския кралски двор — привилегия, която беше запазила и до днес. Нейната продукция беше еталон за високо качество на целия европейски пазар.

Малоун пое по затревената алея с оголени дървета от двете страни. Сградата беше образец на типичен датски барок — три етажа от облицован с тухли варовик, над които се издигаше меден покрив. Едното крило гледаше към сушата, а другото към морето. Всички прозорци бяха тъмни — нещо нормално за късния нощен час.

Но входната врата беше открехната. Което беше необичайно.

Малоун паркира, слезе от колата и тръгна към входа с пистолет в ръка. Колинс го последва. Топлият въздух в къщата бе натежал от аромата на пури и на варени домати. Миризма, която Малоун познаваше добре от предишните чести посещения през последните две години.

— Хенрик? — подвикна Колинс.

Малоун рязко се обърна.

— Да не си полудял?

— Те трябва да знаят, че сме тук.

— Кои те?

— Онези, които са оставили вратата отворена.

— Именно. Затова си затваряй устата!

Малоун прекоси гладките плочи на антрето и стъпи на излъскания паркет в коридора, който извиваше покрай билярдната и оранжерията и свършваше пред кабинета на приземния етаж, частично осветен от бледите лъчи на зимната луна, които проникваха през прозорците. Трябваше да провери нещо. Тръгна към резбования шкаф за оръжие в дъното, изработен от същото кленово дърво като останалите мебели в салона. Добре знаеше, че в него са подредени поне една дузина ловни пушки, няколко пистолета, арбалет и три бойни карабини. Остъклените вратички на шкафа бяха отворени.

От него липсваха една бойна карабина и две ловни пушки. Докосна един от револверите: „Уелби“ с 20-сантиметрова цев, едно от любимите оръжия на Торвалдсен. Последните екземпляри от него бяха произведени през 1945 г. В ноздрите го удари острата миризма на оръжейна смазка. Провери барабана. Оказа се напълно зареден с шест патрона. Торвалдсен не обичаше да излага незаредени оръжия.

Подаде го на Колинс и едва чуто прошепна:

— Надявам се, че умееш да боравиш с това.

Колинс кимна. Напуснаха помещението през най-близката врата. Малоун пое по един коридор и не след дълго стигнаха до нещо като пресечка. От двете му страни се виждаха солидни врати, на голямо разстояние една от друга. Което означаваше, че помещенията зад тях са доста просторни. В дъното се виждаше врата с фронтон, през която се влизаше в спалнята на собственика. Торвалдсен мразеше стълбите и отдавна се беше преместил да спи на партерния етаж.

Малоун пристъпи към вратата и внимателно завъртя топката на бравата. Резбованата врата безшумно се отвори.

Той надникна в помещението. Различи очертанията на тежките мебели. Подът беше покрит с дебел килим, чийто външен край се намираше най-малко на пет крачки от вратата. Малоун напрегна взор по посока на леглото. Издутината между завивките може би означаваше спящо тяло. Но нещо не беше наред. Вниманието му привлече движение вдясно. На прага се появи неясна фигура.

Светлина заля стаята. Той вдигна ръка да предпази очите си и успя да зърне Торвалдсен с пушка в ръка. Дулото беше насочено в гърдите му.

Миг по-късно от гардероба се появи Джеспър с пистолет в ръка.

Едва сега Малоун забеляза телата. Двама души лежаха на пода зад широкото легло.

— Взеха ме за глупак! — съобщи Торвалдсен.

Малоун не беше особено възхитен от капана. На мишката никога не й е забавно.

— Има ли причини да съм тук? — попита той.

— Беше изчезнал някъде — отвърна Торвалдсен и свали оръжието.

— Лични проблеми.

— Говорих със Стефани и тя ми разказа всичко. Съжалявам, Котън, сигурно е било ужасно.

Малоун оцени загрижеността на приятеля си.

— Всичко е приключено и забравено — увери го той.

Датчанинът се отпусна на леглото и отметна завивките. Отдолу бяха струпани възглавници.

— За съжаление тези неща никога не приключват — въздъхна той.

Малоун посочи труповете.

— Тези ли нападнаха книжарницата ми?

Торвалдсен поклати глава и се извърна към Колинс.

— Добре ли си, Сам?

— Да. Котън ми помогна да се измъкна.

Малоун отбеляза болката в очите на приятеля си.

— Отне ми две години, Котън — прошепна Торвалдсен. — Но най-после успях да открия убийците на сина си.