Стив Бери
Парижка вендета (25)

24

Париж

Търпението на Малоун бързо се изчерпваше.

— Дай да зарежем глупавите игри на котка и мишка! — мрачно промърмори той. — Кой, по дяволите, те преследва?

— Нямате представа колко много хора съм ядосал!

— Глупости! — махна с ръка Малоун. — На никого не му пука. Влязох в сайта ти, но той е пълен боклук. Между другото, не е зле да потърсиш някое добро лекарство срещу параноя.

Фодрел рязко се завъртя към Сам.

— Нали каза, че някой проявява интерес? Че е широко скроен… Ама май не е този!

— Хайде, просветли ме — рече Малоун.

Тънките устни на Фодрел се разтеглиха в усмивка, разкривайки един златен зъб.

— Преди това възнамерявам да похапна — обяви той и махна на преминаващия сервитьор.

Малоун изслуша поръчката му — телешки бъбреци на тиган със сос от горчица, и усети как стомахът му започва да се бунтува. Искрено се надяваше да приключат разговора преди пристигането на храната. Самият той отказа да си поръча каквото и да било.

— Аз ще взема телешка пържола — внезапно се обади Сам.

— Защо? — изненадано го погледна Малоун.

— Защото съм гладен.

Малоун отвратен поклати глава, изчака отдалечаването на сервитьора и отново се обърна към Фодрел.

— Кажи ми, от какво се страхуваш?

— В този град има хора, които знаят всичко за мен.

Малоун си наложи да замълчи. Беше по-добре да остави глупака да дрънка с надеждата, че все пак може да каже нещо важно.

— Те ни карат да ги следваме, макар и несъзнателно — продължи Фодрел. — Те градят политика, за която не знаем нищо. Те създават потребностите ни и притежават начините за задоволяването им. Ние работим за тях, без да знаем, купуваме техните продукти и…

— Кои са те? — прекъсна го Малоун.

— Хора като онези, които работят в Управлението на Федералния резерв. Една от най-мощните групировки в света.

— Защо мислиш така? — попита Малоун, макар да знаеше, че не трябва да задава подобни въпроси.

Фодрел рязко се завъртя към Сам.

— Нали каза, че този човек е печен? Май ще се окаже, че няма понятие за какво става въпрос!

— Виж какво, от няколко години насам работя в Зона петдесет и едно, където се занимавам с аутопсии на извънземни — въздъхна Малоун. — Валутните проблеми са нови за мен.

— Много смешно! — нервно отвърна Фодрел. — Мислиш си, че всичко това е един хубав виц, нали?

— Защо не ми обясниш?

— Федералният резерв прави пари от въздух, а после ги превръща в кредити и начислява лихви. Американските данъкоплатци му дължат трилиони долари. Само годишната лихва върху този дълг, който между другото се контролира от частни инвеститори, е около осем пъти по-голяма от състоянието на най-богатия човек на света. Но тя никога няма да бъде погасена. Много хора стават отвратително богати от този дълг. Цялата работа е абсолютно незаконна. Ако ние с теб започнем да печатаме пари и ги отпуснем като заеми, ще влезем в затвора, нали?

Малоун си спомни част от нещата, които беше прочел в сайта на Фодрел. Президентът Джон Кенеди прави опит да закрие Управлението на Федералния резерв и издава Заповед номер 11110, с която нарежда на правителството да възстанови контрола си върху парите на държавата. Но три седмици по-късно става жертва на атентат. Властта преминава в ръцете на вицепрезидента Линдън Джонсън, който веднага отменя заповедта. Заинтригуван от това твърдение, Малоун си беше направил труда да открие въпросния документ 11110. Оказа се, че той не само не съдържа заповед за закриване на Управлението, а обратно — засилва и укрепва ролята на въпросната институция. Връзка между него и убийството на Кенеди просто не съществуваше. А и Джонсън никога не бе възстановил неговото действие. Десетилетия по-късно той отишъл в архивите заедно с купища остарели постановления.

Още конспиративни дрънканици, нищо повече.

— Какво знаеш за Парижкия клуб? — реши да премине към същността на въпроса той.

— Достатъчно, за да ме побият тръпки.

* * *

— Запитвали ли сте се някога каква е силата на парите? — попита Елиза, заковала поглед в лицето на Торвалдсен.

— Никога — сви рамене гостът. — Семейството ми ги е трупало в продължение на столетия. Е, известно ми е, че парите носят власт, влияние и комфорт…

— Плюс още много неща — спокойно добави тя. — Отличен пример в това отношение е Югославия.

В очите му блеснаха любопитни пламъчета.

— До осемдесетте години на миналия век в страната е на власт имперско-фашистки режим, който върши престъпления срещу човечеството — продължи тя. — След свободните избори през 1990 г. народът на Сърбия избира социалистическата партия, докато хората от другите югославски републики предпочитат прозападни правителства. Малко по-късно САЩ започват война срещу Сърбия. Но още преди това световната политика вече е отслабила Югославия, която притежава една от най-стабилните икономики в Източна Европа. Войната на САЩ срещу Сърбия и последвалото разпадане на Югославия разбива на пух и прах теорията, че икономиката от социалистически тип може да бъде нещо добро.

— Но Сърбия наистина се управляваше от опасен потиснически режим — отбеляза Торвалдсен.

— Кой твърди това? Медиите? Нима режимът в Сърбия бе по-опасен от този в Северна Корея, Китай или Иран? Но никой не обявява война на тези страни. „Вземаш кутийка кибрит и подпалваш горски пожар“. Това са думите на дипломат от онова време. Агресията срещу Сърбия бе широко подкрепяна от медиите, както и от влиятелни лидери от целия свят. Нищо чудно, че тя продължи повече от десет години. Крайната цел бе да се изкупи цялата икономика на бивша Югославия, и то на много изгодна цена.

— Това ли се е случило?

— Познавам доста инвеститори, извлекли огромни печалби от тази катастрофа.

— Искате да кажете, че събитията в Сърбия са били дирижирани?

— Образно казано, да. Не активно, а тайно, разбира се. Това доказва, че е напълно възможно да се извлекат облаги от деструктивни ситуации. Политическата и икономическата нестабилност са източник на огромни печалби. Разбира се, ако това състояние има някакъв край. Само тогава има възвръщаемост на инвестициите.

Елиза изпитваше удоволствие от теоретичните дискусии, още повече че рядко й се предлагаше подобна възможност. Не изразяваше нищо инкриминиращо и се придържаше единствено към отдавна известни мнения на икономисти и историци.

— Фамилията Ротшилд били майстори на тази техника, особено през осемнайсети и деветнайсети век — продължи тя. — Играели за всички страни и трупали огромни печалби от непрекъснатите войни в Европа по онова време. Били богати, космополитни и независими. Три много опасни качества. Кралските правителства не били в състояние да ги контролират, а хората ги мразели, защото не носели отговорност пред народа. Същите чувства изпитвали и конституционалистите, тъй като дейността на подобни кланове била секретна.

— Това, което и вие се опитвате да направите?

— Секретността е необходимо условие за успеха на всяка конспирация. Вие положително разбирате как безшумното отпускане или оттегляне на финансови средства моделира определени събития, влияе върху подбора на ключов персонал или просто поддържа диалога с хората, които вземат решения. Благодарение на задкулисното присъствие се избягва общественият гняв, който правилно се насочва към известните политическите фигури.

— Но те също са контролирани.

— Което правите и вие — усмихна се Елиза, след което насочи разговора към конкретната тема. — Предполагам, че сте в състояние да представите доказателства за предателството на лорд Ашби…

— Когато му дойде времето.

— А дотогава аз трябва да приема на доверие обвиненията ви, така ли?

— Предлагам ви да постъпим така: приемате ме във вашия клуб, а после заедно ще установим дали съм ви казал истината. Ако съм лъжец, можете да задържите встъпителната ми такса от двайсет милиона евро.

— Но по този начин ще бъде нарушена секретността ни.

— Тя вече е нарушена.

Внезапната поява на Торвалдсен беше много обезпокоителна, но Елиза започваше да си мисли, че може би тя ще се окаже Божия благословия. Тя наистина вярваше в съдбата, както беше споделила с Мастрояни. Нима Хенрик Торвалдсен ще се окаже част от тази съдба?

— Нека ви покажа нещо — предложи тя.

* * *

Сервитьорът се появи с бутилка вода, вино и кошничка хляб. По принцип Малоун не беше особено очарован от френските бистра. Онези, които беше посещавал, бяха неизменно скъпи, с разочароващо меню или и двете заедно.

— Наистина ли харесваш бъбреци на тиган? — обърна се към Фодрел той.

— Че какво им е на бъбреците?

Нямаше смисъл да му обяснява колко е гадно да ядеш орган, чието предназначение е да освобождава организма от урината. Той поклати глава и смени темата.

— Разкажи ми за Парижкия клуб.

— Знаеш ли как е възникнала идеята за него?

Фодрел очевидно се наслаждаваше на по-изгодната си позиция.

— В сайта ти няма много неща по този въпрос — отвърна Малоун.

— Всичко започва от Наполеон. Единственото му желание, след като завладял Европа, било да се оттегли и да се наслаждава на победата си. Събрал неколцина от приближените си и основал Парижкия клуб. Идеята била тези хора да помагат в управлението на империята. За съжаление тя никога не се реализирала, тъй като той продължил да води войни.

— Ти не твърдеше ли, че е искал да прекрати войните?

— Така е. Но приближените му били на друго мнение. За тях било изгодно Наполеон да воюва, защото това ангажирало цялото му внимание. Имало хора, които са се грижили да му осигуряват враговете. Опитал се да сключи мир с Русия, но царят отказал. Наполеон нахлул в Русия през 1812 година и в резултат изгубил почти цялата си армия. След поражението всичко тръгнало надолу. След три години го свалили от власт.

— Това нищо не ми говори.

Нещо навън привлече вниманието на Фодрел.

— Някакъв проблем? — попита Малоун.

— Не, само проверявам.

— Защо си седнал на показ до прозореца?

— Май не схващаш, а?

Въпросът беше зададен с нарастващо раздразнение, но Малоун остана равнодушен.

— Опитвам се да разбера — спокойно отвърна той.

— След като си влязъл в сайта, сигурно вече знаеш, че Елиза Ларок е основала нов Парижки клуб. Същата идея, но в друго време и с други хора. Събират се на Рю Л’Арене. Лично съм ги виждал там. Познавам човек, който работи за един от членовете. Той се свърза с мен по интернет и ми разказа всичко. Тези хора заговорничат с намерението да повторят действията на Ротшилд отпреди двеста години. Същото е искал и Наполеон. Голяма конспирация, целяща създаването на нов световен ред. Икономиката е тяхното оръжие.

По време на разговора Сам седеше мълчаливо, очевидно убеден, че Джими Фодрел се намира на светлинни години от действителността. Малоун обаче не се сдържа и подхвърли:

— Странно, че параноик като теб дори не попита за името ми — обърна се към Фодрел той.

— Котън Малоун — моментално отвърна Кльощавия. — Сам ми го каза в последния си имейл.

— Но ти не знаеш нищо за мен. Представи си, че съм тук, за да те ликвидирам. Нали те са навсякъде и те наблюдават? От интернет знаят за възгледите ти, знаят какви книги вземаш от библиотеката, а вероятно и кръвната ти група. Да не говорим за близки и приятели.

Фодрел се сви и заоглежда околните маси. Решението беше взето няколко секунди по-късно.

— Трябва да вървя! — надигна се той.

— Ами бъбреците, които поръча?

— Ти ги изяж.

След тези думи Фодрел скочи и се втурна към вратата.

— Заслужаваше си го — промърмори Сам.

Малоун проследи с поглед как шантавият им познат напусна заведението, огледа тротоара и се отдалечи. Той също беше готов да си тръгне, по възможност преди да донесат храната. После нещо привлече вниманието му. Двама мъже с тъмни вълнени палта стояха отсреща пред витрината на магазин за сувенири. При появата на Фодрел те пъхнаха ръце в джобовете си и бързо го последваха.

— Тези не са туристи — проследи погледа му Сам.

— Тук си напълно прав.