Стив Бери
Парижка вендета (26)

25

Сейлън Хол

Ашби поведе Каролайн по лабиринта от коридори на приземния етаж. Не след дълго стигнаха до северното крило на имението и един от многобройните салони, превърнат в кабинет на Каролайн. Вътре върху няколко големи дъбови маси бяха разпръснати книги и документи. Много от книгите бяха на повече от двеста години, купени на висока цена от частни колекции по целия свят, включително и от Австралия. Други бяха просто откраднати от мистър Гилдхол. Всички бяха на една тема: Наполеон.

— На тези сведения попаднах вчера — каза Каролайн, преглеждайки купчините с книги. — В една от книгите, които купихме в Орлеан.

За разлика от него Каролайн владееше отлично както съвременния френски, така и старофренски.

— Става въпрос за трактат от края на деветнайсети век, написан от английски войник, който е служил на Света Елена. Много ми е странно обожанието, което тези хора са изпитвали към Наполеон. То далеч надхвърля уважението към един герой от войната, изпаднал в немилост. А тук става въпрос за английски войник!

Тя му подаде книгата. Хартиени лентички стърчаха измежду оръфаните страници.

— Съществуват толкова много подобни разкази, че човек трудно ги приема сериозно. Но този наистина е интересен.

Ашби изгаряше от нетърпение да сподели, че и той е открил нещо.

— В корсиканската книга, която ме отведе до златото, се споменава за Санс.

— Наистина ли? — светна лицето на Каролайн.

— Независимо от мнението ти аз също мога да откривам разни неща.

— Откъде знаеш какво е мнението ми? — усмихна се тя.

— Не е трудно да разбера.

Той й разказа за въведението към книгата и онова, което Сен Дьони беше дарил на град Санс, изрично споменавайки книгата „Кралството на Меровингите в периода 450–751 г. след Христа“.

Веднага забеляза повишения интерес на Каролайн, която се насочи към една от масите и започна да рови из купчините с книги. Когато я видя толкова дълбоко замислена и същевременно така съблазнително облечена, той потръпна от възбуда.

— Ето я — възкликна тя. — Винаги съм знаела, че тази книга е важна. За нея се споменава в завещанието на Наполеон, Раздел шести. „Възлагам на Сен Дьони да предаде на сина ми четиристотин екземпляра от личната ми библиотека в момента, в който навърши шестнайсет. Между тях трябва да бъде и «Кралството на Меровингите в периода 450–751 г. след Христа».“

Продължиха да подреждат пъзела, който едва ли би трябвало да бъде решаван с толкова примитивни средства.

— Сен Дьони е бил лоялен — промълви тя. — Доказано е, че той ревниво е съхранявал четиристотинте тома. Разбира се, никога не е имал шанс да ги предаде на когото трябва. След смъртта на Наполеон живял във Франция, а синът на императора останал в Австрия до смъртта си през 1832 година.

— Сен Дьони умрял през 1856 година — промърмори Ашби, спомнил си част от това, което беше чел. — Цели трийсет и пет години съхранявал книгите, а накрая ги завещал на град Санс.

— Това те възбужда, нали? — лукаво му се усмихна Каролайн.

— Ти ме възбуждаш.

Тя посочи книгата в ръцете му.

— Преди да изпълня с радост задълженията си на любовница, прочети това, което съм отбелязала с първия разделител. Мисля, че то ще усили възбудата ти.

Той разтвори книгата. Парченца изсъхнала кожа от корицата се посипаха на пода.

От няколко месеца абат Буонавита, по-възрастният от двамата свещеници на Света Елена, беше прикован към леглото. Един ден Наполеон изпрати да го доведат при него и му обясни, че ще бъде по-разумно да напусне острова и да се върне в Европа, тъй като мекият климат в Италия ще бъде по-подходящ за него и със сигурност ще удължи дните му. Императорът беше подготвил специално писмо до императорското семейство, в което настояваше на свещеника да бъде отпусната пенсия в размер на три хиляди франка. Абатът сърдечно му благодари, изразявайки съжаление, че няма да завърши дните си близо до човека, на когото беше отдал живота си. Преди да напусне острова, Буонавита посети Наполеон за последен път. По време на тази среща императорът му даде няколко писма до семейството си и до папата.

— Когато Буонавита напуснал острова, Наполеон вече бил болен и само няколко месеца по-късно починал — каза Каролайн. — Прочетох писмата, изпратени до семейството му. Те се намират в Музея на Корсика. Англичаните контролирали цялата му кореспонденция. Но тези писма им се сторили невинни и те позволили на абата да ги вземе със себе си.

— Какво толкова специално виждаш в тях?

— Искаш ли да ги погледнеш?

— Нима разполагаш с тях? — вдигна вежди Ашби.

— Само със снимките им. Има ли смисъл да пътувам чак до Корсика и да не направя снимки? Щракнах няколко по време на миналогодишното си проучване.

Той спря поглед на чипото носле и извитите вежди, а после го премести върху съблазнителната извивка на гърдите й. Желаеше я. Но първо работата.

— Ти ми носиш златни кюлчета, затова и аз ще ти подаря нещо — подхвърли Каролайн и му подаде преснимано писмо в размер на една страница. — Да забелязваш нещо?

Ашби сведе очи към нечетливия почерк.

— Не забравяй, че почеркът на Наполеон е бил ужасен и Сен Дьони е преписвал всичко, излязло изпод перото му. Това е било известно на всички жители на Света Елена. Тук обаче се натъкваме на абсолютно нечетлив текст, който аз сравних с няколко писма, несъмнено написани от Сен Дьони.

Той долови палавите искрици в очите й.

— Написал го е лично Наполеон — обяви Каролайн.

— Важно ли е това?

— Без съмнение. Той е написал тези думи без намесата на Сен Дьони. Което им придава особено значение — много по-голямо, отколкото смятах доскоро.

Той продължаваше да разглежда писмото.

— Какво пише в него? Френският ми е доста по-слаб от твоя.

— Писмото е лично. Наполеон пише за горещата обич към сина си. Любопитните англичани не видели нищо нередно в него и го пуснали.

Той си позволи слаба усмивка, която миг по-късно се превърна в смях.

— Защо не обясниш за какво става въпрос, за да си гледаме и другата работа?

Тя издърпа писмото от ръцете му и го сложи на масата, взе линийката и я постави хоризонтално под един от редовете.

— Ето, виждаш ли? С линийката се вижда много ясно.

И той видя. Няколко букви бяха изписани по-високо от останалите. С мъничко, но съвсем ясно.

— Това е код — поясни Каролайн. — Англичаните на Света Елена изобщо не са го забелязали. Аз обърнах внимание на тези писма веднага след като научих, че Наполеон ги е написал собственоръчно и ги е предал на абата. Само това съдържа повдигнати букви.

— Какво означават те?

— Psaume trente.

Това той можеше да си преведе: Псалм трийсети. Но все още не разбираше значението му.

— Съвсем конкретна препратка — поясни тя и разтвори Библията, която лежеше на масата. — „Наклони ухо към мене, побързай да ме избавиш. Бъди ми каменна твърдина, дом за прибежище, за да ме спасиш. Защото Ти си моя каменна планина и моя ограда; заради Твоето име води ме и ме оправяй.“ — Вдигна очи от текста. — Това отговаря съвсем точно на заточението на Наполеон. Слушай по-нататък. — „Изнури се от скръб животът ми, и годините ми — от въздишки; от моите грехове изнемощя силата ми, и костите ми изсъхнаха. От всичките ми врагове станах за укор дори пред моите съседи и плашило за моите познати; които ме видят на улицата, бягат от мене. Забравен съм в сърцата като мъртъв.“

— Жалбата на един победен човек — отбеляза Ашби.

— Когато е писал това писмо, той е съзнавал, че краят е близо.

Очите му се прехвърлиха на копието от завещанието, което лежеше на масата.

— Значи той оставил книгите на Сен Дьони със заръката да ги пази, докато синът му навърши шестнайсет. После изрично споменал една от тях и изпратил кодирано писмо, в което се самосъжалява.

— Ключът е в книгата за Меровингите — каза Каролайн.

— Трябва да я открием — кимна той.

Тя пристъпи към него, обви с ръце шията му и го целуна.

— Време е да обърнеш внимание на любовницата си.

Той понечи да каже нещо, но тя опря пръст в устните му.

— После ще ти кажа къде се намира тя.