Стив Бери
Парижка вендета (3)

2

Бастия, Корсика

1:05 ч.

Греъм Ашби стоеше в горния край на Плас дю Дюжон и се любуваше на спокойното пристанище. Наоколо къщи в пастелни тонове бяха струпани сред стари църкви, над които доминираше древната каменна кула, превърнала се в негова наблюдателница. Собствената му яхта „Архимед“ се намираше на триста-четиристотин метра по-надолу, закотвена отвъд вълнолома на Порт Вю. Очите му със задоволство се плъзнаха по стройния й осветен силует, очертан на фона на сребристата вода. Втората зимна нощ беше встъпила в правата си и над Бастия полъхваше студен северен вятър. Два дни преди Коледа градът тънеше в празнично спокойствие.

Някогашният център на военна и административна дейност „Тера Нова“ се бе превърнал в богат квартал с разкошни апартаменти и луксозни магазини от двете страни на калдъръмените улички. Преди няколко години той почти беше решил да инвестира в строителство, но в крайна сметка се отказа. Недвижимите имоти по средиземноморското крайбрежие вече не носеха някогашната възвръщаемост.

Погледна на север към Жьоте дю Драгон; изкуственият кей не съществуваше преди няколко десетилетия. За изграждането му строителите бяха унищожили огромна скала с форма на лъвска глава на входа на пристанището, която днес можеше да се види само на гравюри от XIX век. Два часа по-рано, докато „Архимед“ се плъзгаше в защитените води на залива, той откри неосветената кула на замъка, построена от губернаторите на Генуа през XIV век. Сега стоеше тук и се питаше дали тази нощ ще бъде решителната.

Надяваше се да е така.

Корсика не беше сред любимите му места. Една сякаш изникнала от морето планина с площ от 14 240 квадратни километра, дълга 185 и широка 83 километра, с крайбрежие от над 1000 километра. Релефът й се характеризираше с алпийски върхове, дълбоки пропасти, борови гори, ледникови езера, пасища и плодородни долини, имаше дори и нещо като пустиня. През годините островът бе попадал под владичеството на кого ли не — гърци, картагенци, римляни, арагонци, италианци, англичани и французи, но никой не беше успял да покори бунтовническия му дух.

Това беше една от причините, поради които Ашби се въздържа от инвестиции. Този френски „департамент“ беше твърде неспокоен, за да привлече капиталите му.

Бастия била основана от трудолюбивите генуезци през 1380 г. Те изградили крепостните стени, от които днес беше останала само каменната кула. Градът бил столица на острова до 1791 г., когато Наполеон решил, че родното му място Аячо в южната част е по-подходящо за тази роля. Ашби беше наясно, че местните жители все още не бяха простили за това на дребничкия император.

Закопча елегантното си палто „Армани“ и приближи каменния парапет. Ризата, панталоните и пуловерът стояха отлично на петдесет и осем годишния мъж. Обличаше се само от „Кингстън и Найт“ — както бяха постъпвали баща му и дядо му. Вчера един лондонски бръснар се беше трудил около половин час върху гъстата му сива коса, отстранявайки белите кичури, които го състаряваха. Ашби се гордееше с младежкия си вид и жизненост. Докато гледаше тъмната Бастия и още по-тъмното Тиренско море, отново изпита задоволството на преуспял човек.

Погледна часовника си. Беше дошъл, за да разкрие една мистерия, измъчвала иманярите от различни страни в продължение на повече от шейсет години.

По каменните стъпала вдясно от него проехтяха стъпки. През деня тук беше пълно с туристи, които щракаха с фотоапарати или просто се наслаждаваха на гледката. Но през нощта беше пусто.

От здрача изплува фигурата на мъж. Дребен, с гъста коса. Две дълбоки бръчки започваха встрани от носа му и стигаха до устните. Кожата му беше с цвят на орех. Побелелите мустаци я правеха да изглежда още по-тъмна. Беше облечен като духовник. Полите на черното расо шумоляха.

— Извинявам се за закъснението, лорд Ашби. Не можах да се освободя по-рано.

— Свещеник? — попита Ашби, кимайки към расото.

— Прецених, че това е най-подходящото облекло за вечерта. Никой не задава въпроси на свещениците. — Мъжът дишаше учестено от изкачването.

Ашби беше избрал часа на срещата с изключително внимание, съгласувайки пристигането си на острова с английска прецизност. Но половинчасовото закъснение обърка програмата му.

— Мразя нелюбезността, но понякога е по-добре нещата да се изясняват директно, очи в очи — хладно рече той и насочи показалец в лицето на новодошлия. — Вие сте лъжец, господине!

— Признавам, че е така — отвърна нисичкият мъж.

— Вие ми струвате време и пари, а това са неща, които не обичам да губя!

— За съжаление на мен ми липсват и двете, лорд Ашби. — Мъжът се поколеба за момент. — Но аз знаех, че имате нужда от помощта ми.

Последния път Ашби бе допуснал този човек да научи доста неща. Беше грешка.

Нещо се случило на 15 септември 1943 г. В Корсика се появил малък кораб, на борда на който имало шест сандъка, натоварени в Италия. Според някои те били потопени в морето близо до Бастия, други бяха на мнение, че са били свалени на брега. Всички бяха единодушни, че въпросните сандъци били придружавани от петима немци. Четирима от тях били изправени пред военен трибунал и разстреляни, защото оставили съкровището на място, което скоро щяло да бъде окупирано от Съюзниците. Петият бил оправдан, но не знаел точното място. Търсил го безуспешно до края на живота си.

Както и много други хора.

— Лъжата е единственото оръжие, с което разполагам — уточни корсиканецът. — Благодарение на нея успявам да държа на разстояние влиятелни хора като вас.

— Вижте какво, старче…

— Позволявам си да отбележа, че не съм много по-стар от вас. Макар че нямам лошата слава, на която се радвате вие.

Ашби прие забележката с леко кимване. Добре разбираше какво означава репутацията. В продължение на три столетия семейството му бе държало контролния пакет на една от най-старите кредитни институции в Англия, а в момента Ашби беше нейният едноличен собственик. Преди време британската преса го беше нарекла типичен аристократ, описвайки с възхищение блестящите му сиви очи, римския нос и леко ироничната му усмивка. Неотдавна някакъв репортер го бе нарекъл внушителен, друг го окачестви като смугъл и надменен. Намекът за мургавата кожа изобщо не го вълнуваше, защото тя беше наследство от майка му, наполовина туркиня. Повече го тревожеха опитите да бъде представен като мрачен и необщителен.

— Не бива да са страхувате от мен, уважаеми господине — подхвърли той.

— Надявам се — усмихна се корсиканецът. — Насилието няма да доведе до нищо. В крайна сметка вие търсите златото на Ромел, а аз може би знам къде е скрито.

Тоя тип е не само наблюдателен, но и доста нагъл, помисли си Ашби. Освен това е възхитителен лъжец.

— Май ме изпързаляхте — отбеляза на глас той.

— Защото ме притискате прекалено много — засмя се мъжът. — Не мога да си позволя да привличам внимание. Островът е твърде малък, а аз искам да запазя дела си, в случай че открием съкровището.

Корсиканецът си вадеше хляба като дребен чиновник в местната управа на острова, което обаче му осигуряваше свободен достъп до разнообразна информация.

— А кой би пожелал да ни отнеме онова, което открием? — пожела да узнае Ашби.

— Доста от местните хора, които продължават да търсят съкровището. Има и други от Франция и Италия. Мнозина са загинали заради това съкровище.

Глупакът явно предпочиташе да протака разговора, използвайки догадки и предположения.

Ашби нямаше време за губене. Махна с ръка и откъм стълбите се появи мъж с дълго палто в графитен цвят, което се сливаше с гъстата му посивяла коса. Слабо лице с издадена брадичка, пронизителен поглед. Насочи се към корсиканеца и спря на крачка от него.

— Това е мистър Гилдхол — представи го Ашби. — Може би си го спомняте от последната ни среща.

Корсиканецът понечи да се здрависа, но Гилдхол не извади ръце от джобовете на палтото.

— Спомням си го. Той усмихва ли се някога?

Ашби поклати глава.

— Преди години мистър Гилдхол беше замесен в свада, при която пострадаха лицето и шията му. Както виждате, успя да се възстанови, но някои нерви бяха поразени. Затова част от лицевите му мускули не функционират и той не може да се усмихва.

— А какво се случи на човека, който му нанесе тези поражения?

— Отличен въпрос. Мисля, че умря със счупен врат.

Ашби направи малка пауза, после се извърна към Гилдхол.

— Какво откри?

Мъжът извади малка книга от джоба на палтото си. На слабата светлина заглавието й се четеше доста трудно. „Наполеон: от Тюйлери до Света Елена“. Беше на френски, един от безбройните мемоари, появили се след смъртта на императора през 1821 г.

— Как… Как се сдобихте с това? — заекна корсиканецът.

— Докато вие ме карахте да чакам тук, на върха на кулата, мистър Гилдхол претърси дома ви — усмихна се Ашби. — Не съм чак такъв глупак.

— Поредните тъпи мемоари — сви рамене корсиканецът. — Аз обичам да чета за Наполеон.

— Така каза и съучастникът ви.

Сега вече успя да привлече пълното внимание на събеседника си.

— Проведохме дълъг разговор, на който присъства и мистър Гилдхол.

— Как разбрахте за Густав?

— Не беше особено трудно — сви рамене Ашби. — Вие с него отдавна търсите златото на Ромел и несъмнено сте сред хората, които разполагат с най-много информация.

— Какво му направихте?

Въпросът беше изпълнен с тревога.

— Нищо, човече. Нима ви приличам на бандит? Аз произхождам от семейство на стари аристократи. Лорд на Нейно Величество кралицата и уважаван финансист, а не гангстер. Разбира се, вашият Густав също ме излъга…

Гилдхол направи светкавично движение и сграбчи дребния корсиканец за рамото и единия крак, който се подаваше изпод расото. Вдигна го във въздуха, преметна го през парапета и уви пръсти около глезените му. Тялото увисна с главата надолу, на двайсетина метра от калдъръма на уличката долу. Расото заплющя на нощния ветрец.

Ашби направи крачка напред и надникна през парапета.

— За съжаление мистър Гилдхол няма моите задръжки по отношение на насилието — спокойно подхвърли той. — Моля да отбележите, че и при най-малкия звук от ваша страна той ще ви пусне. Разбирате ли?

Видя енергичното кимане в мрака.

— Добре. А сега ние с вас ще проведем един сериозен разговор.