Стив Бери
Парижка вендета (47)

46

Париж

Торвалдсен се зае да изследва двете страници от книгата за Меровингите. Нямаше представа защо Малоун я беше задържал, вместо да я предаде на Мурад при срещата им в Лувъра.

— Направи фотокопия на тези две страници, а книгата отнесе със себе си — докладва професорът.

Отново седяха в оживения бар „Хемингуей“ на хотел „Риц“.

— Случайно да спомена къде отива? — вдигна глава Торвалдсен.

— Не — поклати глава Мурад. — Аз останах в Лувъра, за да направя още няколко сравнения. Страницата с четиринайсетте реда несъмнено е с почерка на Наполеон. Приемам, че същото важи и за римските цифри, но без да съм абсолютно сигурен.

Часовникът над бара показваше единайсет без нещо вечерта. Торвалдсен не обичаше да го държат на тъмно, въпреки че самият той често демонстрираше това поведение към околните.

— Искам да насоча вниманието ти към писмото с главните букви, които представляват код към Псалм трийсет — смени темата Мурад. — Същото, което Ашби е открил на Корсика. По принцип писмата на Наполеон до семейството му са безполезни за нас. През 1821 година втората му съпруга Мария-Луиза ражда дете от друг мъж, въпреки че продължава да е законна съпруга на императора. Той явно не знае това, защото продължава да държи портрета й в къщата си на Света Елена. Продължава да я обожава, въпреки че баща й — кралят на Австрия, сключва съюз с цар Александър и помага за разбиването на армията му. Няма доказателства, че въпросното писмо изобщо е стигнало до Мария-Луиза или до сина му. Фактически последните му послания пристигат във Виена след неговата смърт, а Мария-Луиза въобще не приема куриера.

— За наш късмет — отбеляза Торвалдсен.

Мурад кимна.

— По отношение на жените Наполеон е бил пълен глупак — продължи той. — Обърнал гръб на Жозефин, която единствена би могла да му помогне. Тя била бездетна, а той се нуждаел от наследник. Затова се развел с нея и се оженил за Мария-Луиза. — Професорът размаха фотокопията. — Това тук е доказателство за следващата му глупост: изпратил тайни послания до втората си съпруга, продължавайки да вярва, че тя е на негова страна.

— Имаш ли представа какво означават препратките към Псалм трийсет в писмото, открито от Ашби? — попита Торвалдсен.

Ученият поклати глава.

— Познаваш ли съдържанието на този псалм? По всичко личи, че Наполеон го е използвал, за да се самосъжалява. Но днес следобед попаднах на нещо интересно в книжарницата на Лувъра. След абдикацията на Наполеон през 1814 година новото правителство в Париж изпраща емисари в Орлеан, които трябвало да конфискуват всичко ценно, притежавано от Мария-Луиза — дрехи, корона, бижута и прочие. Те я разпитвали за богатството на Наполеон, но тя казала, че не знае нищо. И вероятно наистина е било така.

— Значи още тогава са започнали да търсят съкровището му?

— Именно.

— Издирване, което продължава и до днес.

Той отново си помисли за Ашби.

Утре най-после щеше да се изправи лице в лице с него.

Но проблемът с Малоун продължаваше да го гложди.

Какво прави този човек?

* * *

Малоун слезе от влака и последва Лайън към Терминал 2 на летище „Хийтроу“. Нарастваха опасенията му, че обектът се готви да напусне Лондон, но мъжът пред него изобщо не се доближи до билетните каси или пунктовете за проверка. Вместо това прекоси терминала и се насочи към един от контролните пунктове, където показа на човека зад гишето някакъв документ със снимка. Малоун нямаше как да го проследи, тъй като коридорът беше абсолютно празен, с една самотна врата в дъното. Той се шмугна в близката ниша, извади джиесема от джоба си и набра Стефани.

— Намирам се на летище „Хийтроу“, пред изход 46-В. Трябва да мина през него, и то веднага. Охраната се състои от един човек с радиостанция.

— Чакай там. При мен има хора, които ще свършат работа.

Харесваше му експедитивността на тази жена. Никакви въпроси, никакви спорове. Просто схващаше проблема и бързо го решаваше.

Няколко секунди по-късно се измъкна от нишата и тръгна към младия охранител. Лайън вече беше изчезнал през вратата в дъното. Представи се, показа паспорта си и обясни, че трябва да мине през онази врата.

— Не може — отвърна мъжът и почука с пръст тетрадката, която лежеше разтворена на гишето. — Трябва да ви има в списъка.

— А кой беше човекът, който току-що премина? — направи опит той.

— Защо трябва да ви отговарям? Кой сте вие, по дяволите?

В този момент радиостанцията му издаде къс сигнал и той я измъкна от калъфчето на колана си. Малоун нямаше как да чуе каквото и да било, но от начина, по който го погледна мъжът, разбра, че става дума за него. Разговорът приключи.

— Аз съм причина за обаждането — каза Малоун. — Кой беше човекът, който мина оттук преди малко?

— Робърт Прайс.

— С какво се занимава?

— Нямам представа, но и преди съм го виждал. С какво мога да ви помогна, мистър Малоун?

За пореден път изпита възхищение от уважението на англичаните към висшестоящите.

— Къде отива Прайс?

— Документите му дават право на достъп до Хангар 56-R.

— Обясни ми как да стигна дотам.

Мъжът начерта груба скица на лист хартия, после посочи вратата в дъното на коридора.

— Оттам се излиза на площадката пред хангара.

Малоун бързо се насочи към вратата и излезе в нощта. Бързо откри Хангар 56-R. Три от прозорците излъчваха жълтеникава светлина. В далечината свистяха реактивни двигатели. Както винаги летище „Хийтроу“ беше оживено. Наоколо се издигаха множество служебни сгради. Районът очевидно обслужваше частни и корпоративни клиенти.

Малоун стигна до заключението, че един бърз поглед през някой от прозорците ще бъде достатъчен. Заобиколи хангара и мина през плъзгащата се врата. Пропълзя към близкия прозорец и внимателно надникна. Пред очите му се появи едномоторна чесна, модел „Скайхок“. Мъжът, който се беше представил като Робърт Прайс, но със сигурност беше Питър Лайън, внимателно инспектираше крилата и мотора. Върху белия корпус бяха изрисувани сини и жълти ивици. Малоун запомни наизуст регистрационния номер на опашката. В хангара нямаше други хора, а Прайс изглеждаше погълнат от огледа на чесната. Торбичката от „Селфриджис“ лежеше на пода, близо до вратата.

Прайс се покатери в кабината, където остана известно време, а после скочи обратно и затръшна вратичката. Насочи се към изхода, взе торбичката и изключи осветлението в хангара.

Малоун си даде сметка, че веднага трябва да се оттегли, за да не бъде разкрит. До слуха му достигна шумът от затръшването на метална врата. Спря се, надявайки се, че обектът му ще тръгне обратно към терминала. Ако се насочеше насам, със сигурност щеше да го види. Той се промъкна напред и предпазливо надникна иззад ъгъла. Лайън се бе отправил към терминала. В един момент се отклони към контейнера за смет между два хангара. Когато отново излезе на светло, торбичката я нямаше в ръцете му.

Малоун изгаряше от желание да провери съдържанието й, но едновременно с това не искаше да изпусне Лайън. Изчака го да влезе в терминала и се втурна към контейнера. Нямаше време да извади торбичката, затова се обърна и хукна към вратата. След миг колебание протегна ръка и завъртя топката.

Видя единствено униформения пазач, седнал зад гишето.

Влезе и с бърза крачка се насочи към него.

— Накъде тръгна онзи мъж?

Служителят посочи към главния терминал.

— В контейнера за смет навън има една торбичка от „Селфриджис“, иди и я прибери — заповяда Малоун. — Не я отваряй и не докосвай съдържанието й. Аз ще се върна, ясно?

— Че какво му е неясното?

Отношението на младия мъж със сигурност му допадаше. След минута беше в главния терминал, но Питър Лайън не се виждаше никъде. Малоун хукна към станцията на метрото, където установи, че през следващите десет минути нямаше да пристигне влак. Върна се обратно и насочи вниманието си към многобройните гишета за коли под наем, магазинчета и обменни бюра. Наоколо имаше доста хора, особено ако се вземе предвид, че беше Бъдни вечер и наближаваше десет вечерта.

Той се обърна и тръгна към близката тоалетна. Строени в редица, дузината неизползвани писоари блестяха под ярката светлина на луминесцентните лампи. Топлият въздух миришеше на белина. Малоун използва един от писоарите, после насапуниса ръце и изми лицето си. Студената вода го освежи. Изплакна ръцете си и посегна за хартиена кърпа. Избърса челото и бузите си, попивайки сапунената вода от клепачите си. После отвори очи. В огледалото видя фигурата на мъж, изправен на крачка зад него.

— Кой си ти? — попита Лайън. Гласът му беше гърлен, акцентът по-скоро американски, отколкото на европеец.

— Човек, който с удоволствие би ти пуснал куршум в главата.

Кехлибарените очи мрачно проблеснаха. Ръката потъна в страничния джоб на палтото и се появи обратно с малокалибрен пистолет.

— Жалко, че няма как да стане — изръмжа Лайън. — Хареса ли ти обиколката? Джак Изкормвача е бил доста интересна личност, нали?

— За теб — със сигурност.

— Харесвам жлъчното ти остроумие — усмихна се терористът. — А сега искам да…

В този момент вратата се отвори и в тоалетната влетя момченце, което викаше баща си. Малоун моментално се възползва от ситуацията и десният му лакът се стрелна към ръката с пистолета. Изтрещя оглушителен изстрел. Куршумът се заби в тавана. Малоун полетя напред и силно блъсна противника си. Двамата се стовариха в облицована с мрамор ниша. Лявата му ръка сграбчи китката с оръжието и я изви нагоре.

До слуха му долетя писъкът на момчето, чуха се и други разтревожени гласове. Малоун понечи да забие коляно в корема на Лайън, но онзи усети намеренията му и светкавично се извъртя. После, преценил сложността на ситуацията, хукна към вратата. Малоун го настигна, уви едната си ръка около шията му, а с другата рязко натисна главата му назад. В същия момент получи силен удар с пистолета в челото. Ярко осветеното помещение се люшна пред очите му, хватката му се разхлаби. Лайън се освободи и изчезна през отворената врата.

Малоун понечи да го последва, но изгуби равновесие и се строполи на пода. Замъгленият му поглед все пак успя да различи фигурата на униформения мъж, който се втурна в тоалетната. Разтърка слепоочията си и направи опит да се изправи.

— Оттук току-що избяга въоръжен мъж на средна възраст, червенокос — каза той и в същия миг усети, че стиска нещо между пръстите си. — Лесно ще го откриете…

После сведе очи към предмета в ръцете си. Оказа се къс силикон, оформен като издължен нос. Униформеният объркано го гледаше.

— Маскиран е — поясни Малоун. — Това е част от дегизировката му.

Униформеният изчезна през вратата, а той бавно се изправи и влезе в залата на терминала. Отпред се беше събрала малка тълпа. Появиха се и други униформени служители, сред които различи младия мъж, с когото беше разговарял по-рано.

— Прибра ли торбичката? — пристъпи към него Малоун.

— Последвайте ме.

Две минути по-късно влязоха в малката стая за разпит, която се намираше на гърба на контролно-пропускателния пункт. Торбичката от „Селфриджис“ лежеше на масата с ламиниран плот. Вдигна я, за да провери теглото й. Беше лека. Бръкна вътре и извади втора торбичка, зелена на цвят. В нея бяха увити някакви предмети със странна форма, които тихо подрънкваха. Той постави торбичката на масата и я разтвори. Не се опасяваше от експлозиви, защото Лайън я беше изхвърлил на боклука. С учудване видя как на плота се търкулват четири миниатюрни копия на Айфеловата кула, изработени от метал. Като онези, които се продават на всеки ъгъл в Париж.

— Какво е това, по дяволите? — учудено промълви младият служител.

В главата на Малоун изплува абсолютно същият въпрос.