Стив Бери
Парижка вендета (59)

58

Ашби тичаше по стъпалата надолу. Беше планирал бягството си с изключителна прецизност просто защото знаеше, че разполага с броени минути. Планът му беше да прекоси авеню Густав Айфел и да поеме по Марсово поле в посока площад „Жак Рюф“ — сърцето на някогашната парадна зона. В източния му край, на авеню Бувар, трябваше да го чака колата на Каролайн. Щеше да се наложи да й обясни някои неща, на които беше станала свидетел, но лъжите му вече бяха готови.

Сделката му с Питър Лайън беше конкретна и ясна. Изобщо не беше ставало въпрос за желанието на Елиза Ларок самолетът да се разбие в църквата на „Инвалидите“ и това да бъде придружено от две едновременни атаки в Авиньон и Бордо. Условията му бяха терористичен акт да се извърши само в Париж, срещу Айфеловата кула. Той така и не успя да вникне в истинските намерения на Ларок, въпреки че речта й на сбирката му даде известни идеи за тях.

Тероризмът действително може да бъде доходоносен.

Стълбите свършиха и той най-сетне стъпи на твърда земя. Напомни си да демонстрира спокойствие и да върви бавно. На тротоара патрулираха няколко мъже в камуфлажни униформи и мрачни физиономии, въоръжени с автомати. Под металната конструкция се виеше дълга опашка от посетители, които чакаха отварянето на кулата в един следобед. За тяхно разочарование това нямаше да се случи.

Днес Айфеловата кула щеше да престане да съществува. Двамата с Лайън се бяха разбрали все пак да има някаква атака срещу „Инвалидите“, но само като акт за отвличане на вниманието и усилване на суматохата. Терористът беше наясно, че главната цел е Айфеловата кула. Не беше необходимо да знае, че при нападението ще бъдат убити всички членове на Парижкия клуб, включително Елиза Ларок. Той просто трябваше да изпълни изискванията на клиента си. А за него Ашби беше само клиент. Нямаше да бъде трудно вината за инцидента да бъде хвърлена върху Лайън. Ашби вече имаше отговор на въпроса, който щяха да му зададат американците, а именно — защо не е бил с останалите на върха на кулата. Ларок го е извинила пред гостите, защото му е поставила неотложна задача. Кой би могъл да го опровергае?

Той се плъзна под югоизточната арка и започна да се отдалечава от кулата. Невидимият часовник в главата му отмерваше секундите. За всеки случай погледна и този, който беше на ръката му. Точно дванайсет. Нямаше представа откъде ще се появи самолетът. Но той всеки момент щеше да бъде тук.

Прекоси авеню Густав Айфел и навлезе в Марсово поле.

Вече беше на безопасно разстояние и можеше да се отпусне. Питър Лайън беше един от най-опитните убийци в света. Американците бяха замесени, но никога нямаше да стигнат до него. А след трагедията, която щеше да се разиграе всеки момент, щяха да имат предостатъчно други грижи. Като бе докладвал за „Инвалидите“, той беше изпълнил своята част от сделката. Горящият автомобил пред църквата беше доказателство, че планът на Лайън вече е в ход. Още едно перфектно алиби за пред американците. Лайън е променил плановете си в последния момент, заблуждавайки както него, така и всички останали.

А крайният резултат?

Той щеше да се освободи както от американците, така и от Елиза Ларок. В случай че всичко преминеше нормално, в ръцете му щяха да попаднат не само депозираните милиони на клуба, но и съкровището на Наполеон, което можеше да запази за себе си. Доста добро възнаграждение. Баща му и дядо му биха се гордели с него.

Продължи да крачи напред, очаквайки експлозията. Беше готов да реагира като всички наоколо. До слуха му достигна грохотът на самолетен двигател, който бързо се усилваше. Придружаваше го типичното туптене на роторни витла. Хеликоптер?

Обърна се и вдигна глава. Точно навреме, за да види едномоторния самолет, който летеше почти отвесно към земята, подминавайки на метри средната част на кулата. След него стремително се носеше военен хеликоптер.

Очите му се разшириха от тревога.

* * *

Торвалдсен излезе от асансьора заедно с останалите членове на Парижкия клуб. Бяха се спуснали на първата площадка. Служителите от сигурността не им дадоха никакво обяснение за заключените врати на горната площадка. Но той знаеше отговора: Греъм Ашби беше планирал поредното масово убийство.

Всички се насочиха към залата „Густав Айфел“. Повечето от членовете на клуба съумяваха да запазят самообладание, въпреки че бяха доста разтърсени. Горе Торвалдсен съзнателно беше споделил на висок глас подозренията си по отношение на Греъм Ашби въпреки гневния поглед на Ларок.

Изправен до парапета с ръце в джобовете, той се обърна да посрещне дамата, която решително крачеше към него.

— Край на преструвките — хладно й съобщи той. — Търпението ми да ви забавлявам се изчерпи.

— Това ли правехте през цялото време?

— Греъм Ашби се опита да ни убие.

— Наясно съм. Но нима трябваше да го споделите с всички останали?

— Хората трябва да знаят какво ги чака — сви рамене Торвалдсен. — Но аз продължавам да се питам: какви бяха вашите планове? Не се качихме горе само заради гледката, нали?

Очите й се заковаха в лицето му.

— Не вярвам да ви е минавало през ум, че мога да участвам в тази лудост! Идеите, които ми подхвърлихте, са чисто безумие!

Изглеждаше смаяна, втрещена, отвратена и едновременно привлечена от възмущението му.

— Дойдох за Греъм Ашби — хладно я осведоми той. — Използвах ви, за да осъществя контакт с него. В началото смятах, че си струва да попреча на плановете ви. Може би все още е така. Но след онова, което опита Ашби, изгубих интерес.

— Уверявам ви, че няма да ви позволя да си играете с мен, хер Торвалдсен. Твърде скоро това ще стане ясно и на лорд Ашби.

— Нека си изясним нещата, мадам — процеди със стоманена нотка в гласа Торвалдсен. — Трябва да сте благодарна, че изгубих интерес към вашите машинации. Ако не беше така, със сигурност щях да ви спра. Между другото, вие имате няколко проблема. Първият е Ашби, а вторият — американското правителство. Онзи самолет беше управляван от Котън Малоун, бивш агент на Министерството на правосъдието. Прекият му шеф е тук, в Париж. Предполагам, че е наясно с вашите планове, които вече не са тайна за никого.

Обърна се с намерението да се отдалечи, но тя хвана ръката му.

— За кого се мислите? Не можете да се държите така с мен!

Торвалдсен усети как кръвта се качва в главата му. Едва сега започна да осъзнава огромната важност на току-що отминалата опасност. Докато наблюдаваше устремилия се към кулата самолет, той изведнъж си даде сметка, че липсата на концентрация щеше да му попречи да постигне целта на живота си. От една страна, беше доволен, че Малоун успя да отклони самолета, но от друга, изпита горчиво разочарование от предателството на най-добрия си приятел.

Сега трябваше да открие Малоун, Стефани и Ашби и да довърши нещата. Парижкият клуб вече не беше част от уравнението. Също като тази жена, която го гледаше с дълбока омраза.

— Пуснете ръката ми! — процеди през стиснати зъби той.

Тя не се подчини и той се освободи сам, с рязко извиване на цялото тяло.

— Стойте далеч от мен!

— Кой сте вие, че да ми заповядвате?

— Изпълнете заповедта, ако искате да останете жива. Изпречите ли се на пътя ми, ще ви застрелям!

След тези думи той се обърна и си тръгна.

* * *

Ашби забеляза колата до тротоара, в която го чакаше Каролайн. Булевардът беше задръстен от автомобили, хората бяха излезли на платното и сочеха към небето. Обля го вълна на безпокойство. Трябваше час по-скоро да се махне оттук. Самолетът не беше ударил Айфеловата кула. Но най-лошото беше, че Елиза Ларок вече бе разбрала плана му да ги избие всичките. Нямаше как да бъде другояче.

Какво се беше случило? Нима Лайън го беше измамил? Той надлежно беше превел първата част от безумно високия му хонорар. Южноафриканецът положително беше проверил сметката си преди началото на операцията. Защо тогава не беше изпълнил задачата? Високият стълб дим, който продължаваше да се извива в небето на изток, беше доказателство, че операцията е била стартирана. Освен това втората част от хонорара все още не беше платена. Три пъти по-висока от обичайното. Огромен куп пари.

Той влезе в колата. Зад волана се беше настанил мистър Гилдхол, а Каролайн седеше на обичайното си място отзад.

— Видя ли онзи самолет, който мина само на няколко метра от кулата? — попита тя.

— Да — кимна Ашби, доволен, че няма нужда от допълнителни обяснения.

— Свърши ли си работата?

— Засега — отвърна той и едва сега забеляза широката усмивка, която грееше на лицето й. — Какво има?

— Успях да дешифрирам кодираното послание на Наполеон.