Стив Бери
Парижка вендета (15)

14

Корсика

Ашби стъпи на мръсния пясъчен бряг на Кап Корс. На хоризонта на изток мигаха светлините на Елба. На двайсетина метра от него, плискана от вълните, тъмнееше кулата „Санта Мария“. Развалините под нея излъчваха безнадеждност. Въздухът беше мек. Температурата не падаше под 18 градуса — една от причините, които привличаха туристите на острова и през зимата.

— В манастира ли отиваме? — попита корсиканецът.

Ашби вдигна ръка и лодката се отдалечи към „Архимед“, пуснал котва близо до брега. По-късно щеше да се свърже с нея по радиостанцията, която носеше със себе си.

— Разбира се — отвърна на въпроса той. — Според картата е някъде тук, съвсем наблизо.

Поеха по едва забележимата пътечка, като стъпваха внимателно сред острите скали. В ноздрите го удари характерния аромат на розмарин, лавандула, див чай, хвойна, смола и мирта. Далеч по-слаб по това време на годината, но приятен. През пролетта и лятото той властваше над целия остров, потънал в розови и жълти цветове. В главата му изплуваха думите на Наполеон по време на първото му заточение на Елба — когато духа западният вятър, той носи аромата на родната Корсика. Представи си, че е един от пиратите маври, нападали тези брегове в продължение на столетия и използвали скалите, за да не могат да открият следите им. За да се защитят от набезите им, генуезците построили множество наблюдателни кули. „Санта Мария“ беше една от тях — кръгла, висока около двайсет метра, с четириметрови каменни стени. В долната й част били резервоарите за вода, в средата — жилищните помещения, а най-горе — наблюдателният пост и бойната площадка. Едно забележително строително постижение.

Беше му приятно да върви по стъпките на историята. През една тъмна нощ на 1943 г. петима мъже бяха осъществили една необикновена мисия, чийто замисъл и значение Ашби успя да схване едва през последните три седмици. За съжаление на успеха на операцията бяха попречили действията на глупака, който в момента крачеше пред него. На това трябваше да се сложи край. Тук, още тази вечер. Предстояха далеч по-важни събития.

Изкачиха нисък хълм и навлязоха в горичка от дъбове, орехи и маслини. Отвсякъде ги обграждаше дълбока тишина. Не след дълго пред очите им се появи тъмният силует на параклиса „Санта Мария“. Манастирът около него беше построен през XI век — висок, тъмносив правоъгълник от слюдест гранит с дъсчен покрив и камбанария.

— Къде отиваме? — закова се на място корсиканецът. — Никога не съм идвал тук.

— Не познаваш този национален паметник? — подхвърли Ашби. — Всички жители на острова идват тук.

— Аз живея на юг. Там си имаме други природни забележителности.

— Казаха ми, че зад манастира има гробище — продължи Ашби и посочи вляво.

После пое напред по осветената от луната пътека. Наоколо не се виждаха никакви светлини. Най-близкото село се намираше на километри оттук.

Заобиколиха древната постройка и се отправиха към високия железен портал на гробището. Проучванията му сочеха, че средновековните жители на Кап Корс се радвали на доста голяма свобода, предоставена им от генуезките им господари. Населяващи северните части на острова, покрити с негостоприемни планини, те бяха печелили както от французите, така и от италианците. Властта държали две стари фамилии — Да Джентиле и Да Маре. В гробовете зад манастира от стотици години почиваха тленните останки на мнозина от тях.

Внезапно в мрака пред тях блеснаха три ярки снопа светлина. Електрически фенерчета.

— Кой е там? — извика корсиканецът.

Един от сноповете се повдигна нагоре и освети каменното лице на Гилдхол.

— Какво става? — рязко се извърна корсиканецът.

— Ще ти покажа — отвърна Ашби и му направи знак да върви напред.

Тръгнаха между множеството надгробни камъни, покрити с мъх. Спряха пред правоъгълен изкоп, осветен от фенерчетата. До Гилдхол стояха двама по-млади мъже с лопати в ръце. Ашби включи собственото си фенерче и го насочи към надгробния камък, но който пишеше Меневал.

— Член на фамилията Да Маре, живял през XVII век — поясни той. — Четиримата немски войници използвали гроба му за скривалище. Тук били закопани шест дървени сандъка, точно както пише във „Възелът на маврите“: кулата „Санта Мария“, манастирът, гробището, маркер, Меневал.

Лъчът на фенерчето му се насочи към прясно разкопания гроб.

Беше празен.

— Няма сандъци, няма Меневал. Имаш ли някакво обяснение?

Корсиканецът не отговори.

Ашби насочи лъча на фенерчето си към мъжете с лопатите.

— Тези господа отдавна работят за мен. Бащите и чичовците им преди тях — също. Те са ми абсолютно верни. Самнър?

Встрани от тях се включи ново фенерче и от мрака изплуваха фигурите на още двама души.

— Густав! — стреснато прошепна корсиканецът, разпознал лицето на съзаклятника си. — Какво правиш тук?!

— Доведе ме този човек, казва се Самнър.

— Ти ме предаде, Густав!

— На мое място и ти щеше да постъпиш по същия начин — сви рамене мъжът.

— Прав си — горчиво се усмихна корсиканецът. — Но ние станахме богати!

Отбелязал, че двамата разговарят на корсикански, Ашби се намеси на техния език:

— Извинявам се за неудобството, което ви причиних, но се нуждаехме от уединение, за да си свършим работата. Разбира се, преди това исках да разбера дали има нещо, което можем да открием.

— Сам виждате, че тук няма никакви сандъци, лорд Ашби — каза корсиканецът и посочи разкопания гроб. — Опасенията ви, че няма никакво съкровище, се оказаха верни.

— Естествено, че няма, след като вие двамата сте го изнесли.

— Това е прекалено! Абсолютна лъжа!

Но времето за лъжи беше отминало.

— Три години търся златото на Ромел — сухо рече Ашби. — Това ми струваше време и пари. Преди шест месеца най-сетне успях да открия семейството на петия германец. Оказа се, че човекът е доживял до дълбока старост и е починал преди десет години в Бавария. Съпругата му ме допусна в дома си, разбира се, срещу известно възнаграждение. Римските цифри се оказаха между вещите му.

— Не сме ви предали, лорд Ашби — настоя корсиканецът.

— Самнър, моля те да информираш господата какво си открил — все така хладно каза Ашби.

Тъмната фигура посочи с фенерчето Густав.

— Шест сандъка, заровени в двора на тоя мошеник — заяви Самнър, замълча за момент и добави: — Пълни със златни кюлчета, маркирани с пречупени кръстове.

Ашби замълча, наслаждавайки се на новината. До този момент не знаеше какво има в сандъците. Докато предлагаше гостоприемството си на корсиканеца, Самнър Мъри и синовете му бяха открили къщата на Густав в покрайнините на Бастия, доказвайки правотата на подозренията му. Докато яхтата плаваше на север, фамилията Мъри беше поела по крайбрежната магистрала, а мистър Гилдхол си беше направил труда да разкопае гроба.

— Аз бях честен с вас — обърна се към двамата лъжци Ашби. — Предложих ви процент от намереното и щях да изпълня обещанието си. Но вие предпочетохте да ме измамите, следователно не ви дължа нищо. Оттеглям предложението си за един милион евро.

Беше си направил труда да се запознае с прочутата корсиканска вендета — кървавата вражда между местните фамилии, след която оставаха трупове като след гражданска война. Обикновено започвала от дребни спорове за чест и продължавала в течение на десетилетия. Да Джентиле и Да Маре се бяха избивали в продължение на векове. Част от жертвите на тази война лежаха тук наоколо. Официално вендетата вече не съществуваше, но корсиканската политика продължаваше да прибягва до нея. Насилието и убийствата бяха ежедневие, а политическата тактика дори си имаше име: „Уреждане на сметки“.

Дойде времето и тази сметка да бъде уредена.

— При нормални обстоятелства щяхте да си имате работа с адвокатите ми — подхвърли той.

— Ще ни съдите ли? — изненадано го погледна корсиканецът.

— Не, разбира се.

— Слава богу, защото вече започвах да се чудя — ухили се дребничкият мъж. — Не можем ли да постигнем някакво споразумение? Ние все пак предоставихме част от отговора. Не можем ли задържим парите, които вече ни дадохте?

— Това би означавало да ви простя измамата.

— Измамата е в кръвта ми — сви рамене корсиканецът. — Безсилен съм пред нея. Какво ще кажете за половината сума?

Ашби видя как Гилдхол бавно се отдалечава от двамата мъже. Самнър и синовете му вече го бяха направили, усещайки какво ще последва.

— Половината ми се струва множко — промърмори той. — Какво ще кажете за…

В нощния въздух проехтяха два приглушени изстрела. Корсиканците се олюляха и рухнаха в разкопания гроб с пробити от куршумите на Гилдхол черепи. Сметката беше уредена.

— Заровете ги и направете необходимото за заличаване на следите — сухо нареди Ашби. Знаеше, че мъжете от фамилията Мъри щяха да се справят. — Колко време ще ни трябва да приберем златото? — обърна се той към Гилдхол.

— Вече го прибрахме. Натоварено е в камионетката.

— Отлично. Прехвърлете го на „Архимед“. Трябва веднага да отплаваме, защото утре имам друга работа.